Паметта на Истанбул

Всички престъпления са свързани с историята на този град

Сградата на фирмата на Адем бей, където щяхме да се срещнем, си беше същински дворец не само отвън, но и отвътре. Щом влязохме през двукрилата дървена врата, се оказахме в просторно преддверие с две каменни колони с двуглави византийски орли върху тях. Зад тях беше огромна зала, към която се слизаше по шест мраморни стъпала. В стената отляво имаше три дървени врати, а отсрещната стена беше цялата остъклена, откривайки великолепна панорамна гледка, където в далечината зад прозорците се диплеха вълните на Мраморно море.

Слизайки по мраморните стълби към залата, забелязах лампите във формата на свещници, поставени на метър една от друга. Под тях бяха сложени кресла, подобни на леглата в римските дворци. Същите като онези, върху които римските аристократи са се излежавали, пили са вино, яли са плодове и са беседвали. Днес със сигурност никой не би се проснал върху тези, но Адем Йездан се беше погрижил и за най-малкия детайл, не бе забравил и такива важни мебели, с които да внуши на посетителите си усещането, че са попаднали в двореца на някой богат римски аристократ, или най-малкото — на много влиятелен и могъщ човек. И не се бе задоволил само с това, ами бе поставил и мраморни бюстове, по всяка вероятност — на римски императори, между креслата лежанки. Дори да не бяха оригинали, скулптурите придаваха на интериора нужната автентичност.

— Това пък какво е?

Али, спрял на няколко метра пред нас, сочеше към едно пространство на пода, цялото покрито със стъкло. — Да не би това тук да е Историческият полуостров?

— Браво, инспекторе! — похвали го веднага Ерджан. — Разбрахте от пръв поглед, докато много туристически гидове го гледат и нищо не виждат…

— „Ая София“, джамията „Султан Ахмед“, дворецът „Топкапъ“… — изреждаше Али, отстъпвайки леко назад. — Наистина прилича на орел, господин главен инспектор!

Трябваше да видя какво му напомняше на орел, за да разбера за какво точно ставаше дума. Зад дебелата стъклена витрина имаше макет — три на два метра. За да го направят, е трябвало да изкопаят пода поне на половин метър. От пръв поглед разбрах за какво говореше Али. Орелът, който вчера Зейнеб ни показваше на компютъра, сега лежеше пред нас, но във формата на макет. На него бяха поставени историческите сгради, макар и по различен начин от този, който бяхме видели върху монитора. Бяха измайсторени дори несъществуващите вече и отдавна порутени паметници. Макетът на една от сградите в Сарайбурну привлече вниманието ми. Приличаше ми на някоя от религиозните постройки точно на мястото, където открихме трупа на Недждет Денизел и където днес се издигаше статуя на Ататюрк. Имаше някакъв нечетлив надпис върху основата. Сложих си очилата, за да го разчета. „Храмът на Посейдон“, гласеше той. Теглих една мислена черта от него към „Чемберлиташ“, по-скоро към колоната, издигната в памет на римския император Константин, превърнал този град в столица. Да, ето я — имаше и макет на Константиновата колона — мястото, на което открихме трупа на Мукаддер Кънаджъ. Наоколо имаше и други сгради, от римско и от османско време. Точно зад колоната се виждаше джамията на Атик Али, на отсрещния ъгъл — джамията на Мехмед паша Кьопрюлю… Имаше надпис и за площада, където се намираха тези паметници. Вгледах се внимателно и успях да го разчета — „Форумът на Константин“, това пишеше. Продължих въображаемата линия, този път по посоката, в която сочеха ръцете на Мукаддер Кънаджъ, право на изток. Минах по някогашната главна улица на Константинопол — „Месе“, и стигнах до площад „Баязид“, по-рано известен като Таврическия форум. Пак римски сгради, джамията „Баязид“, първият дворец, построен от Фатих, днес Истанбулският университет… Малко по-надолу различих надписа „Бовис форум“, или „Бичият форум“, и стигнах до сградите, които са вероятно на днешния „Аксарай“. Сетне подминах група сгради с колона, на която пишеше името на площада — „Форумът на Аркадий“, и стигнах до мястото, където свършваха градските стени — до там, където беше оставен трупът на третата жертва, журналистът Шадан Дуруджа — до Алтънкапъ, Златната порта. Този път се помъчих да си представя мястото, към което сочеха вързаните му длани, така че тръгнах мислено по обратния път и се върнах към „Ая София“, където намерихме последния труп на архитекта Теоман Аккан. Разположих го малко по-напред от вратата на Медресето на Джафер ага, на уличката малко над храма, разтворих ръцете му и се опитах да помисля накъде този път ни насочваха убийците. Лявата му ръка сочеше недвусмислено към двореца „Топкапъ“. А дясната — по посока на джамиите на Баязид, Фатих, Явуз султан. А може би и към други постройки от римско или османско време, които дори не бихме могли и да си представим! Погледът ми се плъзна с досада към паметника пред „Ая София“. Трябваше бая да се понаведа, за да различа по-добре подробностите. Това беше статуя на кон, не, по-скоро — фигура на някакъв конник. Сигурно беше на някой император…

— Юстиниан — прогърмя мощен глас над мен. — Императорът върху коня е великият Юстиниан. Онзи, който е доизградил „Ая София“ във вида й, в който я познаваме днес. Но, разбира се, статуята отдавна е разрушена.

Обърнах глава така, както бях приклекнал. До главата ми стърчеше мъж с дървен бастун с дръжка от слонова кост в дясната си ръка, облечен в светлокафяв костюм без яка. Изправих се. Беше среден на ръст, с широки рамене, як мъж, с изцяло обръсната глава, поради което кестенявите му вежди изпъкваха върху лицето му, а землистите му на цвят очи, засенчени от дългите мигли, бяха още по-впечатляващи. Посребрените му ненатрапващи се мустаци и тънката брадичка около челюстите допълваха физиономията му.

— Здравейте!

Усмихваше се, но не бях сигурен колко искрена беше тая негова усмивка.

Протегна ръка.

— Аз съм Адем Йездан. А вие?

— Невзат — стиснах и аз в отговор ръката му. — Главен инспектор Невзат. — Кимнах към Али: — А този колега е Али, инспектор Али.

— Здравейте, инспектор Али! Добре дошли!

Продължи да говори, без да изчака какво ще му отговори Али, извръщайки глава към статуята пред „Ая София“:

— Ние, жителите на Истанбул, много не си даваме сметка, но Юстиниан е един от императорите, извършили най-големите добрини за този град. Съградил е отново разрушения от бунтовете Ника170 град, превърнат в развалини. Не говоря само за „Ая София“, а и за Големия дворец, Банята на Зеуксипос, всички сгради по улица „Пазарийери“ към „Фатих“, обновил е Сената… Можем да го сравним само с нашия султан Сюлейман Законодателя. И двамата са живели в най-великолепния век на своите империи…

Смаяно слушах Адем Йездан. Срещу мен беше не някакъв груб печалбар, а човек, познаващ историята на града и влюбен в Истанбул също толкова, колкото и Лейля Баркън. Освен това говореше без никакъв диалект, съвсем правилен турски, на който можеха да завидят дори родените и израсли тук истанбулци. Посочи с бастуна си императора на кон.

— Всъщност и любовният им живот си прилича — рече той с усмивка. — И двамата са имали по една жена, изиграла важна роля в живота им. Теодора на Юстиниан и Рустем султан — на Сюлейман. Въпреки приказките на някои, че тези две жени са ги тласнали в грешна посока, двамата велики владетели никога не са се отказали от своите любими. И двете пък са си отишли от този свят преди самите императори. — Сякаш се опасяваше да не би да го разберем погрешно, леко повдигна пръста от дръжката на бастуна си и продължи: — Но приликите помежду им не свършват дотук. Макар да са допринесли за изграждането на важни паметници за града, най-често се споменават с двата големи храма, издигнати от тях — църквата „Света София“ и джамията „Сюлейманийе“… Двата безсмъртни шедьовъра на този град — каза той и продължи с чувство на гордост: — Да, нашият Сюлейман Великолепни, разбира се, че превъзхожда с нещо Юстиниан — бил е добър поет. Сигурно знаете двустишието му: „Хората най-много почитат държавниците и държавата, но в живота няма нищо по-ценно от глътката здраве“.

В отговор на нашето мълчание широка и сърдечна усмивка се разля по лицето му и той някак си извинително се обърна към нас.

— Сигурно ви надух главите? Какво да правя, когато се заговори за история — и не мога да се сдържа. Макар че вие сте дошли по доста по-важен въпрос тук…

Вдигнах рамене.

— Разследването, с което се занимаваме, не е много далеч от историята. — Посочих към макета и продължих: — По-точно, от историята на Истанбул…

Гледаше ме неразбиращо.

— Всичките убийства са свързани с историята на този град, Адем бей…

Израз на любопитство премина през лицето му, но не задълго. Погледна двамата приличащи си като две капки вода и сякаш клонирани охранители.

— Само за момент, господин главен инспектор — прекъсна ме той и се обърна към бившия ни колега Ерджан, изправил се със скръстени на гърдите си ръце: — Ерджан, ако искаш, отпрати момчетата.

Ерджан тръгна с пъргави крачки към охранителите, наведе се и им прошепна нещо. Като двама легионери, подчиняващи се на заповедите на командира си, те лекичко се изнизаха от салона през първата врата вляво, без да промълвят и дума.

— Казвате, че убийствата били свързани с Истанбул, така ли? — попита Адем Йездан, леко почесвайки тънката си брадичка. — Как стигнахте до това заключение?

Дошло беше време да играем с открити карти.

— Най-вече защото убийците полагат телата на жертвите си винаги на някое историческо място в Истанбул. На важни за този град исторически точки.

Адем Йездан хвана бастуна си с двете си ръце.

— Така е, Ерджан ми поразказа малко.

— А каза ли ви, че оставят и старинни монети в дланите им?

Всъщност това беше въпрос капан. Не бяхме казали нито на Ерджан, нито на медиите за монетите. Само ние и убийците знаехме за тях. Впих поглед в бившия си колега и гледах каква ще бъде реакцията му. Но Ерджан не падна в капана или пък наистина нямаше представа за тях.

— Амиии… не знам… Монети ли оставят?

И Адем Йездан, също като Ерджан, беше отворил широко очи от учудване, дори ченето му беше паднало от смайване:

— Моите монети ли?

Дали това изкривено лице, дали този треперещ глас бяха искрени, или бяха поза на заподозрян, който се опитваше да се прикрие на всяка цена и буква по буква спазваше предварителния сценарий за поведението и реакциите си при евентуален разпит? Трудно беше да се каже. Затова се държах, все едно не съм се усъмнил в нищо.

— Все още не е дошъл ред на вашите. Те са от османския и републиканския период, както ни каза Ерджан бей, нали?

— Така е — обърна се към мен и утвърдително поклати глава домакинът ни. — Да, колекционирам монети от османско време и от Републиката.

— Обаче убийците не използват такива, а от по-ранните периоди — сечени по времето на Визас, Константин, Теодосий ІІ и Юстиниан. Тоест от колекцията на Недждет Денизел…

Премигна няколко пъти.

— Четирима владетели… говорите за четирима владетели и за четири монети… Но престъпленията не са ли три?

Значи, не знаеше за намерената снощи жертва или пък искаше ние да останем с такова впечатление.

— Извършени са четири убийства. Четвъртата жертва е оставена вчера през нощта в страничната уличка до „Ая София“. В дясната й ръка е сложена монета на Юстиниан.

Адем Йездан сухо преглътна.

— Кой? Кой е четвъртата жертва?

Преди да отговоря, се приближих още на крачка до него.

— Теоман Аккан. Архитект — добавих аз, гледайки го право в светлокафявите зеници.

Не успя да скрие растящата в очите му тревога.

— Да не би да го познавате? — настоях аз. — Всичките жертви имат връзка със строителството.

— И ние строим. Да построиш нещо в Истанбул, е по-трудно, отколкото да минеш през иглено ухо. Затова и взех Недждет на работа. Лека му пръст, беше перфектен, знаеше си нещата, много ценен човек. И с Мукаддер бей сме имали разговори. Покойният беше служител в общината, трябваше да контактуваме с него за различните разрешителни и документи. А и с другия починал може да съм се срещал. Когато работиш в туризма, имаш контакти с много хора. Щеш не щеш — запознаваш се с мнозина.

— Това за строителството не е ли малко скромно казано? — измърмори Али. — Вие не строите някакви си сгради, а имате грамаден проект, както ни каза бившият ни колега — посочи той към Ерджан.

— Имаме — отвърна му Адем, без да го погледне. — Огромен проект. Такъв, какъвто Историческият полуостров заслужава да има. Хем да е модерен, хем да е в хармония с миналото. Това е може би най-големият проект на столетието. Със световно значение за туризма, не само за Турция. Мислим да откроим символично всички важни постройки в Историческия полуостров. Не само оцелелите до наши дни като църквата „Света София“, и джамията „Сюлейманийе“, но и онези, които отдавна са били разрушени или са останали единствено в историята. Като например — той посочи с бастуна си към Сарайбурну, където открихме първата жертва, — храма на Посейдон, от който днес не е останала и прашинка, двореца „Буколеон“, който е само една развалина. — Заби края на бастуна си върху „Чемберлиташ“: — И като паметниците, които са били разположени на Константиновия форум. — Вдигна бастуна си още по-нагоре и продължи, докато стигна до онази част от Босфора, където се простираха крепостните стени: — Например ще поставим ударението върху единствения оцелял до наши дни дворец на Текфур, или както е познат — Новия дворец от Влахернския комплекс. Народът в мнозинството си дори не знае за тези исторически постройки. Тоест превръщайки го в един голям бизнес и развлекателен център, ще направим историята и миналото достояние на хората…

Докато говореше, Адем Йездан се вълнуваше истински. При това всяка мимика на лицето му, всеки блясък в очите му разкриваше колко силна беше вярата му в този проект. Но нашият Али не се беше поддал на това въздействие, понеже рязко го прекъсна:

— Така говорите, но има хора, които намират проекта ви за доста нежелан и притеснителен. Казват, че ще навредите на историческата структура на града. — Наведе се и погледна макета: — Нищо не казват за несъществуващите вече, но смятат, че ще навредите на запазилите се исторически паметници.

Адем Йездан за малко да се намръщи, но не, беше достатъчно умен, за да не реагира на предизвикателството. Даже и да се беше ядосал, опита се да го прикрие зад студената си усмивка.

— Не са прави да мислят така… Това са остарели идеи. Господин главният инспектор ще си спомни — когато за пръв път се изграждаше мостът над Босфора, имаше същите възражения. Че щяла да се наруши структурата на града, че щели да се унищожат красотите му… Така казваха по онова време. А сега говорим за изграждането на още нови мостове над Босфора. Начинът да се опазят историческите места е те да бъдат интегрирани в ежедневния ни живот…

Чак толкова и аз не можах да издържа.

— Дори с цената да се увредят историческите паметници, така ли?

Разтревожи се, хвана бастуна си с другата ръка.

— Те и без това се увреждат… Толкова рушащи се паметници на културата има тук тъкмо заради обявяването на района за защитена зона. Съветът за паметниците на културата не може и един пирон да забие… И понеже не може да се ремонтират, сума ти сгради буквално изчезват пред очите ни… Макар че ние си поставяме за цел да пренесем миналото в съвременността чрез изграждането на нови сгради в съседство с историческите. Мухлясалите академични мозъци обаче не могат да го разберат това… Както и лявомислещите, опитващи се при всеки удобен случай да ни обвинят в анархизъм…

— Това тук дворец ли е? — прекъсна с въпроса си разпалената реч на Адем Йездан Али, сочейки широката зона точно под джамията „Султан Ахмед“, отбелязана със специална тънка ограда. Под нея се четеше надписът „Големият дворец“.

— Да, това е Големият дворец. — Палатиум Магнум от времето на Римската империя. Константин започнал изграждането му, но столетия наред са го разширявали с нови и нови постройки. Ето вижте тук, това е главният вход към двореца, наречен Халке, или Бронзовата порта. Тук в тази сграда са се намирали пазачите, залата, където бил съветът на императора, а долната сграда е залата за аудиенции, а тази празната част е площадът за игрите. Величествено, нали?

Изчерта една линия върху макета от „Султан Ахмед“ до синевата под него, обозначаваща Мраморно море.

— Представете си един правоъгълник, с едната страна от Хиподрума към Мраморно море, и другата страна — от задната градина на джамията „Султан Ахмед“ до „Ая София“. Ето това е площта, върху която се е разпростирал Големият дворец. Толкова голям е бил!

Али взе да се почесва по брадата, сякаш се беше сблъскал с някакъв много важен проблем.

— И тази сграда ли е в чертите на заетата от Големия дворец площ? — тихо попита той.

Хитрият бизнесмен веднага усети накъде ще задуха вятърът и мина в отбрана.

— Недейте така, инспектор Али! Нашата сграда не е единствената в този район.

Вперил поглед в макета, Али замислено продължи:

— Де да беше само тя! — Пак се обърна към Адем и едно огънче проблесна в погледа му. Но тутакси угасна. — Дори и вашата сграда не би трябвало да бъде тук! — рече той и отново посочи двореца. — Де да можеше този район да е същият като на макета — да е само от исторически паметници. Всъщност само тогава би бил туристическото събитие на столетието!

Адем Йездан не знаеше какво да отговори. И аз се обърках, чудех се как да замажа положението. Май че бях несправедлив към това момче — бях подценил здравия му разум и бързия му ум. Пристрастеният към историята бизнесмен обаче се окопити преди мен.

— Но това е невъзможно, инспектор Али! Големият дворец е бил изоставен преди повече от хиляда години! — рече той и посочи с бастуна си към креслата лежанки. — Но вижте какво направихме ние. В Големия дворец има зала за тържества, която може да се използва от държавни служители. В нея има деветнайсет кресла лежанки. Ето така пренесохме миналото в настоящето. — Направи няколко крачки и докосна едното от тях. — Тук има точно деветнайсет такива. Съвсем същите, като в залата за хранене на Големия дворец. Ето това е, което можем да направим. Не е възможно напълно да съживим този дворец. Там, където някога е бил, сега са хиляди жилища, офиси, да не говорим, че от стотици години се е строило и достроявало.

Али не обърна ни най-малко внимание на оправданията, нито на човека, който се мъчеше да доказва правотата си.

— Де да не се беше застроявало толкова… Че да не се събираха днес толкова лешояди върху тези съкровища…

Макар откровено да отправяше обиди към него, Адем Йездан не се ядоса, или пък много умело успя да прикрие нервността си. Вместо него нашият бивш колега му се озъби:

— Обаче не се е случило така, инспектор Али. Много тежки думи изричате… Вижте Адем бей колко благородно и възпитано се държи…

— Моля те, Ерджан — остро го прекъсна шефът му. — Аз добре го разбирам инспектор Али. Той е от хората, които много обичат родния си град. — Разбиращо погледна помощника ми със светлокафявите си очи. — Вярвайте ми, и на мен ми гори отвътре. И аз като вас все си викам — де да не се беше случило това застрояване. Но сега вече е много късно. Прав сте — има много люде, които се впускат в туризма, без да знаят и копче за историята на този град! И аз съм против тях! Но без да се направят инвестиции, без да се открият нови хотели и търговски центрове, няма как да презентираме този град пред света. Тези неща не се решават с емоции, инспектор Али. Историята и туризмът са доста преплетени едно в друго…

Помислих си, че ей сега Али ще му отвърне нещо троснато, но не го направи. Само обърна гневен поглед към макета на Големия дворец, все едно го пращаше по дяволите. Адем Йездан се възползва от тази ситуация и се обърна към мен:

— Ако искате, да минем в съседната стая, господин главен инспектор — предложи той, сочейки към средната врата отсреща. — Там е тихо, ще говорим по-спокойно.