Паметта на Истанбул

За контрабанда на монети ли?

Кабинетът на Мюмтаз беше поне два пъти по-голям и по-светъл от моята стая. Когато влязох вътре, разговорът вече доста беше напреднал. Мюмтаз дори не беше седнал на мястото си, а както правеше винаги, когато му идваха високопоставени посетители — валията или по-висшестоящите от него директори по сигурността, ги настаняваше на отсрещните кресла, а самият той стоеше прав. Ерджан беше висок и слаб мъж, с прошарени коси и сплъстена брада, обут със скъпи обувки, а трийсетинагодишният мъж до него, среден на ръст, с пригладени назад и така прилепнали от брилянтина коси, че сякаш току-що е излязъл от банята, сигурно беше адвокатът. Докато си сърбаше кафето, Мюмтаз забеляза, че съм влязъл в стаята, но нито се почувства неудобно, нито се разтревожи, напротив, усмихна ми се, все едно ми се е зарадвал.

— Ела, ела, Невзат! Виж с кого ще те запозная! С Ерджан — с него заедно учихме в академията! Един от легендите в борбата с тероризма. Сигурно си чувал името му. Ерджан Сунгур… А този приятел е…

— Хакан Ямалъ — сам се представи брилянтиненият адвокат. — Юридически съветник на фирмата.

Без да му обръщам внимание, се приближих към бившия полицейски шеф.

— Ерджан Сунгур, Ерджан Сунгур… Да — казах аз, все едно се опитвах да си припомня кой беше. Спрях точно пред него. — Ерджан Сунгур… Вие работите заедно с Адем Йездан, нали?

Ерджан усети вътрешната ми реакция, но се опита да скрие това и рече:

— Прав сте, аз съм ръководителят на охранителна фирма „Звезда и полумесец“.

— И задържаните казаха същото — продължавах да го гледам подозрително и право в лицето. — Феттах и Съддък. Познавате ги, нали?

— Познавам ги — отговори уверено той. — И двамата са наши служители.

— Добре е, че сте искрен в показанията си — отвърнах му аз, потривайки ръце. — Това ще улесни работата ни.

Нещата започнаха да се усложняват и Ерджан заряза играта на благородство.

— Какви показания? — възрази той, избрал да играе с открити карти.

— Вие сте им наредили, на Феттах и Съддък…

Моментално се обърнах към Мюмтаз, без да му дам каквато и да било възможност да се обяснява или да се оправдава.

— Двамата заподозрени, които заловихме в къщата на Недждет, казаха, че там ги е изпратил Ерджан бей.

Усмивката замръзна върху лицето на Мюмтаз. Дали преувеличавах, или наистина положението беше сериозно?

— Не можах да разбера? — най-сетне успя да продума той. Вместо да се обърне първо към мен, отправи поглед към приятеля си Ерджан, но усещайки се, че прави грешка, се извърна към онзи, когото всъщност трябваше да попита — към мен: — Как така? Какво са направили тези хора?

Аз започнах спокойно и подробно да изброявам извършените от тях нарушения:

— Кражба, унищожаване на улики, съпротива на полицията, а може би — и убийство. Един от тях може да е убиецът, спечелил си прозвището Истанбулския касапин.

Директорът на управлението напълно изгуби говор и картина, все едно му беше най-близкият приятел.

— Истанбулския касапин ли?

— Не четете ли вестници, господин директор? Медиите вече наричат така убиеца, извършил трите престъпления — Истанбулския касапин. Оня, който убива жертвите си, като им прерязва гърлата.

За миг настъпи гробна тишина в кабинета на директора. Стана толкова тихо, че чак се чуваше бръмченето на радиотелефоните от съседната стая.

— Момент, момент — възпротиви се Ерджан, усетил, че изпуска положението. — Правите голяма грешка! Феттах и Съддък нямат никаква връзка с убийствата. Вярно е, аз ги пратих в къщата на Недждет…

— Значи, заподозрените казват истината? — натъртих аз, все едно не вярвах на ушите си. — И вие ли сте забъркан в това?

Мургавото лице на Ерджан с неподдържаната му брада потъмня.

— Не съм забъркан в тази работа. Нямам никаква връзка с убийствата. Както и Феттах, и Съддък. Нямаме нищо общо с престъпленията… Слушай, Мюмтаз…

Но Мюмтаз не гледаше колегата си, както преди малко. Доста объркан беше. Усещайки, че се замесва в съмнителни неща, отдавна се беше запитал: „Абе аз какви ги върша?“, и се опитваше да намери отговор на въпроса: „А сега как да се измъкна от това положение?“. Виждайки, че няма да има повече никаква помощ от него, Ерджан отчаяно се обърна към мен:

— Вижте, господин главен инспектор, в голяма грешка сте и аз се опитвам да ви го обясня…

Аз повторих с удоволствие същото, което знаех, все едно не съм чул думите му.

— Разбирам, Ерджан бей, че има нещо странно в цялата работа. Поправете ме, ако греша. Мъжете, които заловихме, казват, че вие сте ги изпратили там…

Бившият полицай със скъпите обувки неспокойно се раздвижи в креслото.

— Съгласен съм, да, аз ги изпратих в къщата на Недждет — прекъсна ме той още преди да съм свършил. — Но не за да крадат. Няма налице такова престъпление…

С широко отворени от учудване очи, все едно съм се сблъскал с нещо, което не е за вярване, го попитах пак:

— Как така няма престъпление? Вижте, пак ви повтарям… Хванахме хората ви в къщата на жертвата Недждет Денизел. С готови за стрелба оръжия. Отгоре на това те не скриха, че са проникнали в къщата с цел грабеж…

Думите ми оказаха въздействие не толкова върху бившия полицейски началник, колкото върху директора на нашето управление. Мюмтаз скочи от стола, все едно под него се беше запалил огън. Толкова обвинения бяха отправени към бившия му колега, че вече не можеше да седи спокойно до него. За да скрие обзелата го паника, ме подкани:

— Защо не седнеш, Невзат? — посочи той към празния стол, от който току-що беше станал. — Сядай на моето място!

— Не се безпокойте, господин директор, добре съм си и така. Вие си стойте до приятеля си.

Или не разбра, или се престори, че не схвана намека ми.

— Не — рече той, заемайки централното място на масата, — това, изглежда, е доста объркан въпрос, сядай и да поговорим спокойно.

Най-сетне беше разбрал! След като истината се стовари върху главата му… Усети, че разследването стига до критична точка, спомни си поговорката „душата ми е по-мила от всичко друго“ и смени плочата. Това, естествено, стопи тутакси приповдигнатото настроение на гостите му. Тревожни облаци покриха сияещото допреди малко лице на адвоката в тъмносиния костюм, той се смали, устните му се свиха и заприличаха на точица. Но не би било вярно, ако кажем, че напълно се бяха сринали. Доколкото разбирах, бившият шеф на полицията не беше от тия, дето толкова лесно се предават. Обърна се към директора, опитвайки се да скрие раздразнението си:

— Мюмтаз, нека ти разкажа какво се случи, не ми дадохте възможност да ви обясня.

— Иска ли питане, Ерджан бей? Ще трябва да ни разкажеш всичко, което искаме от теб. Както знаеш от предишната си професия, ние винаги уважаваме искрените признания.

Като чу думичката „признания“, бившият полицай отново недоумяващо смръщи вежди и се приготви да възрази, но Мюмтаз не му даде тази възможност.

— Да, Ерджан, добре ще е да ни разкажеш.

С портрета на Ататюрк зад себе си, турското знаме отдясно и флага на полицейското управление от лявата страна, Мюмтаз изведнъж отново се превърна в строгия директор на полицията, какъвто си и беше.

— Ти не ми каза това, обаче наистина има нещо съмнително, така че разкажи сега да видим каква е била тази работа?

— Недей така, Мюмтаз! Нищо съмнително няма.

— Как да няма? — този път почти му се сопна Мюмтаз. — Двама от твоите хора влизат в дома на убит човек въоръжени… и отгоре на това заявяват в показанията си, че са дошли да крадат…

— Има и оказана съпротива на полицията, господин директор — вметнах аз съвсем сериозно. — За малко да влязат във въоръжена престрелка с нашите…

— А ти казваш, че нямало нищо съмнително, Ерджан? — възрази остро Мюмтаз, който напълно бе лапнал въдицата и сега нямаше спиране. — Какво още е трябвало да стане? Да ги хванем на местопрестъплението, като прерязват гърлата на жертвите ли?

Ерджан започна да се поти от напрежение, че беше разбран неправилно.

— Какво говориш, Мюмтаз? Какъв нож, какви убийства? Не ме ли познаваш?

Мюмтаз се наведе, подпирайки се на дланите си, намерил верния подход.

— Познавам те, разбира се, че те познавам, Ерджан. Но сега в моргата лежат три трупа, а ние имаме двама заподозрени. Двама души, работещи в твоята фирма.

— Но — опита се да се намеси мълчалият от момента на влизането ми адвокат — оръжията и на двамата са с разрешително. Регистрацията е на дружество „Звезда и полумесец“. И са на негова отговорност.

Мюмтаз преди мен изстреля нужния въпрос в лъскавото лице на адвоката:

— Значи, като няма къде да ги оставят във фирмата, могат да си ги носят, като си отиват у дома…

— На същия адрес като Недждет Денизел ли са записани и двамата?

Адвокатът разбра, че колкото повече говореше, толкова повече щеше да затъва.

— Не, естествено, че не са на този адрес…

— Тогава не приказвайте празни приказки. Хората ви са извършили откровено престъпление…

— Но — опита се да възрази адвокатът.

— Достатъчно, Хакан! — рязко го прекъсна Ерджан. — Остави аз да обясня — каза той. Усмихваше ни се приятелски. — Нали и аз съм полицай, така де! Ние по-добре разбираме езика си. Директор Мюмтаз, главен инспектор Невзат, ако ми позволите няколко минути да говоря, ще ви разкажа всичко, което се случи.

Не възразихме — нито Мюмтаз, нито аз. Всъщност бях доста любопитен какво щеше да ни каже Ерджан. Кой беше всъщност този Адем Йездан? Какво точно е правел Недждет за него?

— Адем Йездан — започна Ерджан, все едно четеше мислите ми, — е големият син на един клан от Хаккяри. Има девет села, ни повече, ни по-малко. Сигурно вече сте проучили тези неща. Семейството му се е замесило в някои мръсни дела…

— Какви? — раздразнено го попита Мюмтаз. Явно бях постигнал целта си — доста беше започнал да се съмнява в стария си приятел. — С тероризъм145 ли се е забъркало? — попита, свивайки вежди.

— Какъв ти тероризъм, скъпи ми Мюмтаз! Семейството му винаги е било с държавата и никога не са допуснали терористи в селата си… Родът е дал стотици защитници на страната. Като казвам „мръсни дела“, имам предвид контрабандата с добитък… такива неща… Гранична зона е, знаеш, от едната страна Иран, от другата — Ирак… Между нас казано, и държавата си е затваряла очите за тия неща. Както и да е. Преди петнайсетина години се преселили в Истанбул. Ако си спомняте, финансовото министерство беше приело един закон за изваждане на парите изпод дюшеците… И те, възползвайки се от тази амнистия на капиталите, са започнали да инвестират парите си в законни сделки.

— Ние това всъщност го знаем — прекъснах го аз, като видях, че разводнява нещата, без да стига до същността. — Вие ни разкажете какви са били връзките между Адем Йездан и Недждет Денизел?

— Ами аз точно това се опитвам да направя, господин главен инспектор… Адем бей иска да отвори в „Султан Ахмед“ най-големия на Балканите бизнес център, който да е вдъхновен от архитектурата и културата на хилядолетните цивилизации на Историческия полуостров. Улиците, магазините, ресторантите, градините ще са вдъхновени от тези различни култури. Аз съм виждал макета — наистина е нещо приказно! Елинският период, римският период, османският период и годините на Републиката — нищо не е пропуснато или забравено… Но този район е първостепенно защитена зона. Адем бей е образован човек, който преди всичко — преди културата, преди историята — уважава законите. И за да не направи нещо грешно, е взел при себе си като съветник и експерт Недждет Денизел. И Недждет му казва кое може и кое не може да се прави в този защитен район.

„Или като крадат някое минаре, в какво трябва да го опаковат?“, мина ми през ума, но сметнах за по-правилно да не споделям засега тази си мисъл с останалите и само попитах:

— Ами нумизматичната колекция на Недждет? Защо Адем Йездан се интересува от нея?

Леко помръдна в стола си, като някой несправедливо обвинен и напълно невинен човек.

— Ето това се опитвам да ви кажа! Нумизматичната колекция не е на Недждет Денизел. Честно казано — има две колекции.

Дали не ни лъжеше тоя човек?

— Две ли?

— Да, две, това искам да разясня от самото начало. Недждет се увличаше по монети от Рим и Източен Рим… а Адем бей — от османските и републиканските.

— Да — отново се опита да се намеси и адвокатът. — Мога да ви покажа колекционерския му сертификат и регистъра на монетите му.

Наведе се и взе скъпата черна кожена чанта между краката му. Леко побутна кафето си, което се беше превърнало в горчива отрова за него от момента, в който бях влязъл в стаята, и сложи чантата си на малката масичка отстрани. Извади два документа и два подвързани тефтера.

— Ето това е документът, удостоверяващ, че Адем Йездан е колекционер, а ето и инвентарната книга на притежаваните от него колекции. Има списък на османските и на републиканските монети. Ето вижте — на Фатих, на Сюлейман Законодателя, на Ахмед ІІІ, от периода на Ататюрк и Иньоню. Списък на всички притежавани от него монети.

Протегнах се и погледнах — изглеждаше, че е така, както казва. Удостоверението беше на името на Адем Йездан.

— А ето това са колекционерските документи на Недждет Денизел и инвентарните списъци — каза той, протягайки ги към мен. — Заповядайте, господин главен инспектор, вижте ги и тях…

Дадох на Мюмтаз документите, които бяха в мен, и взех подадените ми от адвоката. Казваше истината — тези документи се отнасяха за Недждет Денизел. В списъците фигурираха и описания на монетите. Разгледах ги по-внимателно и открих характеристиката на монета със звезда и полумесец. Но не разбрах буквите и цифрите, изписани до това описание. Очите ми потърсиха регистрацията и на монетата от времето на Константин. Да, и тя беше там: „Монета на Константин Велики“. Ако това бяха монетите, оставени при труповете на жертвите, значи, нумизматичната колекция е в ръцете на убийците. Но за да съм сигурен, че са същите, трябваше да покажа този регистър и монетите на Лейля Баркън. Беше ми интересно каква ще е и нейната реакция! Но, разбира се, не казах на никого.

— Защо списъците на Недждет са у вас? — вдигнах поглед от регистъра аз. — И колекцията на Йездан — какво търси тя в къщата на Недждет?

След като се спогледаха за миг, адвокатът Хакан взе да обяснява:

— Беше заведено дело срещу Недждет.

— За контрабанда на монети ли?

— Делото започна по тази причина, но се оказа неоснователно. Било клевета на някакъв си иманяр. Накрая спечелихме делото, аз го водех. Затова и регистрите останаха у мен. Що се отнася до това, че колекцията на Адем е в къщата на Недждет…

— За това ще ви разкажа аз — за втори път прекъсна адвоката Ерджан. — Щяхме да правим изложба. В Париж, в Лувъра, в отдела за древни монети. Недждет трябваше да ги покаже на френски експерти, които щяха да пристигнат тук. Затова взе и монетите на Адем бей, понеже той водеше и кореспонденцията с французите.

Сетих се за тайниците в рамките на гравюрите в къщата на Недждет.

— Недждет е съхранявал монетите си в специални отделения в рамките на картините у дома си. И тези на Адем Йездан ли е пазел там?

— Да — усмихна се Ерджан. — Сам беше взел предпазни мерки. Учен, това си е то. Смяташе, че крадците няма да се сетят да търсят там. Слава на Аллаха, до днес нищо не им се е случило на монетите.

Или не знаеше, че са изчезнали, или лично той ги беше взел, та говореше така.

— До днес ли? Как разбрахте, че монетите са откраднати днес?

Лицето му трепна, както можеше да се очаква, погледна ме с широко отворени очи, както трябваше да бъде, и попита, както трябваше да направи:

— Откраднати ли са? Казвате, че монетите ги няма, така ли?

— При това — всичките, крадецът или крадците не са оставили дори една в тайниците.

Опитният полицай и младият адвокат се спогледаха. Вече се уморих да отгатвам дали поведението им беше искрено, или се преструваха.

— Както и да е. Да оставим кражбата настрана. Вие все още не сте ни казали за какво точно сте изпратили хората си в дома на Недждет?

— Убийците ли са откраднали монетите? — скочи Ерджан, все едно не е чул въпроса ми.

— Възможно е. Или пък търсещите лесна плячка, видели в убийството му сгоден случай…

Веднага схвана намека ми.

— Идеята да се изнесат монетите не беше моя. Нямах намерение да вземам нито тях, нито папагала. Адем бей ни нареди да го направим.

— Как е научил за смъртта на Недждет?

— Аз му съобщих, той е в Москва…

Ерджан потвърди онова, което знаехме. От друга страна, пребиваването на Адем в Москва можеше да е и част от добре обмислен и предварително подготвен план — докато шефът е в чужбина, неговите хора извършват убийството. А той си има алиби: „Ама аз бях в Москва. Как бих могъл да извърша убийството?“. Както и да е, в края на краищата истината все някога щеше да излезе наяве.

— Имате ли врагове? — продължих аз да разпитвам. — Тоест Адем има ли врагове? Или Недждет? Нали заедно са работили? Кои са им били противници?

Погледна ме объркано.

— Врагове ли… Доколкото знам, няма такива. Всичко във фирмата е законно. Адем бей много внимава за това. — Потърка брадата си, все едно наистина се е замислил и се мъчи да си спомни какви врагове би могъл да има шефът му. — Има конкуренти, но всички са уважавани бизнесмени. Ръководители на холдинги, собственици на големи хотели, хора от туризма.

Реших да променя малко въпроса си и го попитах:

— Ами Недждет Денизел? Щом е убит, сигурно е имал врагове, нали така? Да знаете някой? Може да ви е казвал?

През погледа на Ерджан проблеснаха лукави пламъчета.

— Да, има. Един доктор, по-скоро — хирург, любовник на бившата жена на Недждет… Казва се…

— Намък. Намък Караман.

— Значи, знаете! Той е бивш терорист. Ранил е двама полицаи. Веднъж е нападнал и Недждет бей. Сграбчил го за гърлото. Докато ги разтърват, за малко е щял да го убие. Има и някакво дружество. Уж за опазване старините на Истанбул… Всичко е само параван за подривната им дейност. Станал доктор човекът и сега иска, прикривайки се зад организацията, да продължи анархистичната си дейност.

Като видя, че го слушаме мълчаливо, се разпали още повече. Убеждаваше ни по всякакъв начин, че какъв по-добър общ враг биха могли да имат двамата от този бивш левичар, затова сигурно и не можа да отговори на въпроса ми кога е станало това спречкване.

— Моля?

— Питам ви кога Намък Караман е хванал Недждет за гърлото?

— Май че преди два месеца… Защото, като научих за случката, му предложих, ако иска, да идем при Намък и да си поговорим с него. Но той не пожела. Страхуваше се да направи нещо, което щеше да е против бившата му жена Лейля. — Обърна развълнуван поглед към мен, все едно е открил кой е убиецът. — Да, господин главен инспектор, според мен този Намък трябва добре да се проучи. Защото не харесваше Недждет. Да не говорим, че в това дружество има разни младежи, които сляпо му вярват. Може да ги е използвал и тях.

Думите на Ерджан раздвижиха и Мюмтаз, който допреди малко седеше съвсем безмълвен.

— Това са важни сведения — рече той, оставяйки инвентарната книга на колекционерите върху масичката. — Аз обаче се сетих за сепаратистите от онзи район. Да не би те да са извършили тези убийства? За да си отмъстят на Адем Йездан, значи… — Посочи към мен и продължи: — Тази сутрин Невзат ни разказа, че те доста приличали на организирана работа. Твърде вероятно е да са дело на някоя терористична организация.

Много по-вероятни убийци от евентуалните терористи обаче бяха и Адем Йездан, и Ерджан Сунгур, и хирургът Намък, и Лейля Баркън, дори и този набрилянтинен адвокат. Нямахме ни най-малкото доказателство или поне улика, че убийствата са дело на терористична организация. Освен това, ако организация го беше извършила, тя все някъде щеше да остави подписа си или „печата“ си. Ако пък не е оставила — щеше да се обади по телефона и да поеме отговорността, да съобщи, че така и така, това го извършихме в името на… или нещо подобно. При все това бившият колега на Мюмтаз доста ентусиазирано прегърна тази версия.

— Защо по-рано не се сетихме за това? Да, допреди две години Адем бей получаваше заплашителни писма. И селата му бяха обстрелвани. Може кюрдските терористи заедно с този левичар, хирурга, да са планирали убийствата.

Макар да имах все още някакви съмнения относно Намък, подобни обвинения обаче бяха още по-скалъпени от ония, които Мюмтаз изказа. Сигурно им беше изгодно да плъзнат разследването в тази посока, но за мен си беше пълна загуба на време.

— Мукаддер Кънаджъ — рекох аз, за да сменя темата. — Чували ли сте името му?

Ерджан и адвокатът с брилянтинените коси млъкнаха. Но се чувстваше тревогата им. Не можеха веднага да кажат „не“, и двамата отместиха погледите си. Познаваха го, но излъгаха.

— Мукаддер Кънаджъ ли? Не, не съм го чувал…

— И аз… кой е той?

— Втората жертва. Която намерихме миналата нощ. — Сигурен бях, че нямаше да приемат и тази версия, но исках да ги попритисна малко. — Бил човек на общината. По градоустройството. И вещо лице, като Недждет Денизел. Затова ви питах, възможно ли е Адем Йездан при проекта си за „Султан Ахмед“ да се е ползвал от услугите му?

— Не, не смятам — отговори Ерджан, но погледът му се плъзна към адвоката. — Ти чувал ли си нещо такова, Хакан?

— Не съм. Ако Адем Йездан не ми е казвал, това е друго нещо… Но не съм чувал името Мукаддер Кънаджъ.

— Ами Шадан Дуруджа? — тихичко добавих аз.

По лицата и на двамата отново се появи същият израз на съмнение.

— Журналистът ли? — едва чуто отговори Ерджан. — Чел съм няколко негови статии.

— А Адем Йездан познаваше ли се с него?

— Не! — твърдо отговори Ерджан с рязко кимване.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, разбира се!

Два пъти премигна. Дали всеки път, като излъжеше, премигваше така?

— Трябва да потвърдите писмено думите си — казах аз, без да откъсвам и за миг погледа си от него. — Ще трябва да напишете всичко, което ни казахте досега.

Ерджан първо погледна към стария си приятел, но като разбра, че няма да получи помощ от нашия директор, се обърна към брилянтинения адвокат, от който обаче ползата също беше, кажи-речи, никаква. Юристът все пак нахакано успя да вметне:

— Обаче по време на разпита и аз трябва да съм с него.

— Иска ли питане, Хакан бей? — отвърнах му аз, все едно от години бяхме близки приятели. — Има ли сватба без длъжностно лице?

Разбра, че го иронизирам, но се радваше, че ще присъства на разпита и най-вече, че ще може да каже това на шефа си Адем Йездан, когато оня се върне от Москва. Старателно започна да събира нещата си в чантата.

— Заповядайте тогава — ставайки, им посочих аз към вратата. — Инспектор Али ни чака долу за писмените ви показания.

Само като му чуха името, и тримата се напрегнаха. Бившият полицай и адвокатът тръгнаха надолу с подвити опашки, а Мюмтаз дори не помръдна от мястото си. Погледнах към директора ни, чийто близък приятел отпреди половин час се беше превърнал в заподозрян, и го попитах:

— А вие не искате ли да дойдете, господин директор?

— За какво? — промърмори с отчужден глас. — За какво да идвам? Нали чух каквото казаха!

— Не знам, директоре — отвърнах му с най-естествения си вид, — нали Ерджан ви е бивш колега, та ако искате да сте до него…

Той ме погледна накриво, но понеже не искаше да забележа, че се чуди какво да каже, отвърна, без да се замисля, отмествайки погледа си от мен:

— Не, нямате нужда от мен, вие там с Али ще можете да вземете писмените им показания.