Паметта на Истанбул

Ами ако убийците оставят труповете на всеки от хълмовете?

Зейнеб докосна с дългата линийка в ръката си джамията „Сюлейманийе“, извисила се върху най-забележителния хълм на Босфора. Беше разпуснала косите си още в джамията, изглежда, и леко се беше гримирала. Дали защото знаеше, че и Али ще присъства на съвещанието? И така да беше, нищо в държанието й не го издаваше. Гледаше със сериозен вид огромната карта на Историческия полуостров върху стената на тъмната и без прозорци лаборатория и говореше нещо. Вътре зад градските стени върху картата бяха изрисувани и римските, и византийските, и османските дворци, църкви, цистерни, джамии, кюллийета, медресета, чешми, тюрбета, с една дума — бяха нанесени малки картинки на всички значими паметници от всички исторически епохи. Зейнеб беше залепила червени кръгчета по местата, на които бяха открити жертвите, и ги беше номерирала от едно до пет. Вътре в кръгчетата веднага биеха на очи и направените от нея бележки. Достатъчно беше да се приближиш малко — и спокойно можеше да ги разчетеш: 1. Сарайбурну: Храмът на Посейдон, Недждет Денизел, археолог, историк на изкуството, монета на крал Визас. 2. Площад „Чемберлиташ“: Константиновата колона, Мукаддер Кънаджъ, градоустройствен инженер, монета на Константин Велики. 3. Йедикуле: Златната порта, Шадан Дуруджа, журналист, монета на Теодосий ІІ. 4. „Ая София“: музеят „Ая София“, Теоман Аккан, архитект, монета на Юстиниан. Следваше случаят с една жертва и две места: 5. Джамията „Фатих“ и музеят „Топкапъ“: Фазлъ Гюмюш, бивш заместник-кмет, монета на султан Мехмед Фатих.

В този момент всички се бяхме вторачили в историческите паметници върху картата и обсъждахме къде ще бъде оставена шестата жертва.

— И аз мисля като Джеваз ефенди — продължи Зейнеб. Дългата линийка в ръката й все още сочеше към джамията „Сюлейманийе“. — Ще оставят новата си жертва при най-величествения молитвен дом, издигнат по волята на най-силния след Фатих владетел — Сюлейман Великолепни, тоест при джамията „Сюлейманийе“.

— Но между Фатих и Сюлейман Законодателя има още двама силни султани — обадих се аз, навеждайки се напред, за да облекча болката в гърба си, която още ме мъчеше. — Внукът на Фатих от сина му Баязид ІІ, султан Селим І Явуз. Освен това има и кюллийета. Да оставим настрана факта, че ръцете на последния убит Фазлъ Гюмюш сочат в обратната посока, убийците спокойно биха могли да изберат за място на новата си жертва и кюллийето на Баязид.

Зейнеб не ми възрази. И как би могла, когато убийците за четири дни бяха стигнали от основателя на Византион крал Визас до Константинийе, обявен за столица на османците от султан Мехмед Фатих? Грубо пресметнато, за няколко дни бяха направили две хилядолетно пътуване във времето. Кой знае какъв щеше да е следващият им ход.

— Сетих се нещо друго — развълнувано се намеси Али. — Нещо, за което не бяхме помислили…

Докато ние със Зейнеб разследвахме обезглавеното тяло на бившия заместник-кмет Фазлъ Гюмюш, той беше отишъл до куриерската фирма да разпита за изпращача на пощенската пратка с главата на жертвата. Получените от него описания бяха същите, като нашите — брадатият мъж дал някаква лична карта на служителя във фирмата, но тя се оказала на втората жертва — на Мукаддер Кънаджъ.

— Нещо, за което не се бяхме сетили — втурна се към картата върху стената Али, който дотогава стърчеше пред прозореца. — Или сме се заблудили, или убийците не действат на исторически, а на географски принцип.

За какво говореше това момче?

— Истанбул е построен върху седем хълма, нали така? — поясни той, с бързи крачки стигна пред картата и заби пръст в клюна на орела, на който приличаше изображението на Историческия полуостров.

— Сега да видим Сарайбурну кой по ред хълм е?

— Първият хълм. Разбира се, там е не само Сарайбурну, но там са и дворецът „Топкапъ“, „Ая София“, „Султан Ахмед“…

Макар думите ми леко да го объркаха, той продължи разпалено да обяснява:

— Да, първият хълм. А „Чемберлиташ“? — попита пак той, докосвайки с пръст картинката на Константиновата колона.

— Там е вторият хълм.

Пое дълбоко дъх. Мургавото му лице засия от задоволство.

— Вторият хълм, нали така, шефе? Такаааа.

И аз като Зейнеб не откъсвах поглед от него, любопитен докъде щеше да стигне, леко помръдвайки рамене, за да облекча болката в гърба си.

— Ами „Сюлейманийе“?

Поизправих се с надеждата, че ако съм прав, по-малко ще ме боли.

— Не е само „Сюлейманийе“, Али, на хълма е и площад „Баязид“. А джамията „Фатих“ е построена на четвъртия хълм — побързах да му кажа, преди да ме е прекъснал.

— Точно това искам да кажа и аз — съгласи се Али. — Ако убийците просто оставят жертвите си на всеки от хълмовете, и в такъв случай нито владетелите, нито монетите имат някакво значение. И ако са ги слагали, само и само да ни поведат по лъжлива следа…

Де да беше така, тогава най-малкото щяхме да знаем кога ще престанат убийствата. И което бе по-важно — щяхме да завардим престъпниците на мястото, на което щяха да сложат следващия труп. Много жалко наистина, че в тезата на помощника ми имаше доста пукнатини.

— Всичко това звучи добре, но Али, Златната порта не е на нито един от тези хълмове.

На лицето му се появи дълбоко разочарование, като на учен, чиято хипотеза, в правотата на която е вярвал, се е оказала погрешна.

— Не е ли?

— Не е — отвърнах аз, взех линията от ръцете на Зейнеб и посочих с нея джамията „Селим Явуз“. — Тук, да кажем, е петият хълм. — Тръгнах нагоре с показалката и стигнах до джамията „Михримах султан“ в Едирнекапъ. — А тук е шестият хълм, най-високият. — Слязох с линийката по-надолу и спрях в „Джеррахпаша“, преди още да стигна до „Саматия“. — А ето тук е седмият хълм — казах аз и замълчах, давайки му време да осмисли ситуацията. — Сега, според твоето предположение, не е много логично убийците да са оставили три трупа на един и същи хълм, но са го направили — в Сарайбурну, „Ая София“ и „Топкапъ“. Но не е само това, разбира се. Разчленяването на две части на единия труп също противоречи на тезата ти. Но така са направили. Оставили са тялото на бившия заместник-кмет във „Фатих“, тоест — на четвърти хълм, а главата му са изпратили на първия хълм. И най-важното, както казах и преди, е, че са оставили четвъртата си жертва при Златната порта.

Думите ми бяха убедителни, но не предизвикаха нищо друго, освен още по-голямо объркване и смущение. Нямахме право обаче да се отчайваме и продължихме да търсим някакъв изход, отново вперили поглед в картата, взирайки се в кюллийетата „Баязид“ и „Сюлейманийе“.

— Защо не поставим под наблюдение този хирург? — прокънтя внезапно гласът на изнервения до крайност и нетърпелив Али, отеквайки в стените на лабораторията. — Да нахлуем в дружеството им, да конфискуваме микробуса им…

— И ако не намерим доказателства, тогава какво? — За разлика от младия ни колега, Зейнеб изглеждаше безкрайно спокойна. Тя също беше не по-малко нервна от Али, но успяваше да запази хладнокръвие. — И ако и техният бус като оня на Йомер излезе чист?

Наистина, напълно ги бях забравил тези братя мюсюлмани, препитаващи се с касапницата си.

— Какво стана с Йомер и братята му?

— Тази сутрин са ги откарали в прокуратурата, шефе. Там ще им вземат показанията и ще ги освободят.

Същия резултат можеше да имаме и с Намък Караман и другарите му. Ако екипът на Дружеството за защита на Истанбул извършваше престъпленията, бях повече от сигурен, че нямаше да оставят нито едно доказателство — било в офиса си, било в микробуса. Би било ужасно глупаво толкова професионално действащ екип да остави каквато и да било следа около себе си.

— Тогава — помъчих се да овладея положението аз — ще наблюдаваме най-важните ни заподозрени — хирурга Намък и приятелите му. Но този път трябва да го направим като хората. Иначе ще си имаме ядове с прокуратурата. И никога повече няма да получим от тях разрешение за обиск. Затова не трябва да пропускаме и най-малкото раздвижване на Намък и екипа му. Ако те са убийците, сигурен съм, че непрекъснато ни наблюдават.

— И да пропуснат нещо, Лейля Баркън го допълва — промърмори Али. — Направи ли ви впечатление, господин главен инспектор, че докато мигнем, и шокът й от гледката на отрязаната глава премина? И още нещо — не прие като лична заплаха, че бяха изпратили пакета до нея.

Виж, това не го бях помислил. Вярно, би трябвало да се уплаши. Ако си получил някакво заплашително послание, би трябвало да се обърнеш за защита към нас, към полицията. Да помолиш да те пазят.

— Затова казвам, Али, че този път трябва да сме по-бдителни. Да сме подготвени за всичко. Вече нищо не бива да оставяме на случайността. Ако не още тази нощ, утре отново ще се задействат. Възможно е и вече да са го направили — да са отвлекли поредната си жертва и да са я убили. Така или иначе, все някъде ще трябва да оставят трупа. — Посочих двете султански джамии. — Вероятно е до някоя от тези две джамии. — И двамата мълчаливо ме слушаха. — Затова, като още една предпазна мярка, трябва тази нощ да обградим и двете джамии — „Баязид“ и „Сюлейманийе“, в плътен обръч, който обаче да не се забелязва и да не бие на очи. — Погледнах Зейнеб, преди да продължа: — Но това не е достатъчно. Може и да грешим по отношение на Намък. Лейля Баркън спомена за някакво дело, в което са били съдени Адем Йездан и бившият заместник-кмет Фазлъ Гюмюш.

— В досието на Адем Йездан нямаше такава информация — изчерви се Зейнеб. — Да не би жената да лъже?

— Възможно е, но вземи да проучиш отново нещата. Ако такова дело е било заведено, искам да имам най-вече списъка с вещите лица.

— Веднага ще проуча, шефе.

Сети се още нещо и се обърна към Али:

— Али, онзи човек от общината, с когото се срещахме…

— Ниязи ли? Колегата на Мукаддер Кънаджъ?

— Да, същият. Изпратил ти е някакъв плик. Понеже те нямаше в стаята, донесоха го на мен. Ниязи им наредил непременно да го предадат на инспектор Али. Та едва го измъкнах от ръцете им.

— Трябва да е списъкът с вещите лица — развълнувано изрече Али.

Нямаше и следа от отчаяното му изражение отпреди малко, лицето му отново засия и в черните му очи просветнаха искрите на надеждата.

— Точно така, списъкът на вещите лица е — потвърди Зейнеб, но гласът й не звучеше толкова радостно като на Али. Спря изпълнения си с притеснение поглед върху мен и рече: — Но има толкова много хора, толкова много имена в него, та не можах да достигна до някакъв резултат, господин главен инспектор…

— Не фигурира ли в списъка и някой от жертвите?

— Ами да — Недждет Денизел, представителят на общината Мукаддер Кънаджъ и оставеният пред „Ая София“ архитект Теоман Аккан. Имената на тримата са в списъка. Не съм сигурна, но вероятно и името на бившия заместник-кмет ще е в него. Но не са били в една и съща комисия, всеки един от тях е бил в различна.

— А има ли някой, който да е бил вещо лице по проекта на Адем Йездан? От убитите де…

— Специално погледнах за това, но за съжаление, нито една от жертвите не е взела участие в комисията от вещи лица по проекта на Адем Йездан.

Може пък наистина този човек да се окаже невинен. Извършеното от него като предприемач в туризма можеше и да вреди на града, но това не го правеше убиец. Освен това се оказа съвсем различен от представата ми за него. Както и да е, засега трябваше да се интересуваме най-вече от онзи хирург, любимият на Лейля.

Отпуснах се отново на стола, от който бях станал преди малко заради ужасната болка в гърба. Така и не ми минаваше. Али забеляза смръщеното ми лице и го изтълкува съвсем иначе:

— Не се притеснявайте, господин инспектор — гласът му преливаше от надежда, — ще видим и списъка с вещите лица по делото, за което говореше Лейля Баркън… Може всички жертви да са били в него.

Усмихнах се не на късмета ни, който все ни обръщаше гръб, а на бързата промяна в настроението на моя помощник, но той и това изтълкува неправилно:

— Ами да, шефе, може и изобщо да не стигнем до него, ами още тази нощ да хванем на местопрестъплението оня бивш левичар Намък!

Не че беше невъзможно, разбира се, но след непрестанните разочарования, преживени през последните четири дни, малко се въздържах да бъда чак такъв оптимист. Но въпреки това нямах право да деморализирам собствения си екип.

— Надявам се точно така да стане, Али — казах с усмивка, напук на измъчващата ме болка. — Надявам се тази нощ да хванем убийците…