Паметта на Истанбул

Само Бог има правото да убива

Кабинетът на Лейля Баркън беше в отделението на двореца, наречено „Килерли Коуш“, ръководено от килерджибашията, служителят, отговарящ за султанската кухня и за обслужването на султаните по време на храненето, както и за подредбата на софрите. Директорката вече чакаше на вратата. Сигурно ни беше видяла да идваме през прозореца откъм двора на Ендеруна.

— Чудна работа, даже ни се усмихва — промълви помощникът ми, нищо че можеше да го чуе, тъй като бяхме на по-малко от няколко метра от нея. — Явно сте я дресирали, шефе!

— Кажи го силно — и ще развалиш всичко, което съм постигнал! — прошушнах му аз, докато се опитвах да отвърна на усмивката й.

Страхувах се, че невъздържаният ми помощник ще стори нещо неуместно.

Но той веднага се поправи:

— Извинете ме, господин главен инспектор!

Още в движение приятелски подадох ръка на жената, която може би беше една от основните заподозрени.

— Здравейте, Лейля ханъм!

Стисна ръката ми — силно, като мъж.

— Добре дошли, Невзат бей!

Сетне също така приятелски и приветливо се обърна към помощника ми:

— Здравейте, инспектор Али! Как сте?

Али залепи на лицето си безгрижната усмивка, която го превръщаше в един мил и симпатичен младеж, и отвърна на поздрава й:

— Благодаря! Като ви видях — и вече съм по-добре!

Лейля не знаеше как да приеме тези му думи и виждайки нерешителността и смущението в светлите й очи, реших, че все пак трябваше да й кажа нещо успокоително:

— Надяваме се, значи, да ни кажете нещо, което да ни помогне да заловим убийците.

Лицето й потъмня.

— Де да можех, инспектор Али — отвърна тя, но гласът й прозвуча някак си безнадеждно. — Всички предположения, които направихме с Невзат бей, се оказаха неточни. Убийците сякаш са знаели какво си мислим и всеки път ни подвеждаха…

Казваше същото, което и ние си мислехме, но без да се слага самата тя в списъка на заподозрените. В този момент влезе някакъв висок мъж с побелели коси и фино лице и застана помежду ни:

— Лейля ханъм — обърна се той към нея, държейки дебела папка в ръцете си. — Щяхме да говорим за калиграфиите… — Имаше вид на човек, който цял живот е бил чиновник и се е изгубил между множеството папки. — За онези, за изложбата… Че от Дирекцията на културата бързат…

Лейля моментално го прекъсна:

— После ще говорим, Едип бей, директорът на културата може малко да почака. Щом си свърша работата, аз ще дойда при вас.

— Е, вие по-добре си знаете — не скри разочарованието си Едип бей и с малки крачки се отдалечи от нас.

Началничката му го изгледа с неприязън:

— Музей ли сме, финансов архив ли сме — не е ясно… — Като видя, че я наблюдавахме с интерес, взе да се оплаква: — Затрупани сме с работа, но трябва да се занимаваме и с такива хора. Има ли някаква излишна работа — непременно ще я изровят и ще ми я подхвърлят… Както и да е, да не стоим тук, заповядайте в кабинета ми.

Той беше доста скромен. Отдясно до вратата имаше малка библиотека с метални рафтове, срещу нея широка дървена маса, върху която стоеше компютър, отляво беше отворена някаква голяма книга, имаше чаша за кафе, изблъскана чак в ъгъла на масата, моливници и малък бележник. Отдясно на компютъра имаше синя ваза с лилави зюмбюли, като ония, които вчера Али бе донесъл на Зейнеб. Дали Намък не й ги беше подарил? Да я попитам ли? Щеше да е добре да знаем как се развива връзката им. Можеше да научим и защо бе останала да пренощува в къщата на Недждет, но въпросите ни можеше и да я ядосат. „Че какво ви интересуват личните ми отношения?“, съвсем спокойно можеше да ни възрази тя и при тази вероятност аз направо се отказах да питам. Погледът ми се плъзна към окачената на стената огромна гравюра. Художникът беше изобразил втория двор на двореца „Топкапъ“, гледан откъм Средната порта, или Баб-юс Селям. На площада, по който преди малко бяхме минали, беше изрисувал празнично шествие — еничари, дворцови служители, чуждестранни посланици и още много народ, чиито лица не се различаваха, но всички се готвеха за важното събитие. Лейля проследи погледа ми и започна да обяснява:

— Това е прием на чужди посланици в двореца. — Посочи към хълмовете от другата страна на морето, които се виждаха на гравюрата точно зад императорския дворец: — Вижте какъв покой е имало тук, по склоновете на Бейоглу. Нямало е нито една от купчината безформени и грозни сгради, безредно наблъскани една върху друга… — Пъстрите й очи, позеленели от нахлулата през прозореца светлина, се премрежиха замечтано. — Бих искала да живея в Истанбул от онова време. Макар че сега можем да си представяме тогавашния живот само по гравюрите…

Изведнъж забеляза, че все още сме прави, и ни посочи двата стола пред бюрото си:

— Моля, заповядайте, седнете!

— Фатих е направил този дворец, нали така? — попитах аз, докато се настанявах на стола.

— Да, той е решил да се строи дворецът, но строежът му, както и на Големия византийски дворец, Палатиум Магнум, продължил с години. Всеки нов султан добавял по някоя сграда според нуждите си. Строителните работи продължили и по време на царстването на Баязид ІІ, Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, по прякор Пияницата, Мурад ІІІ. При всички тези владетели центърът на империята растял все повече — обясняваше тя, докато сядаше на фотьойла.

Припомних си Големия византийски дворец, който видяхме на макета в офиса на Адем Йездан, спускащ се от Синята джамия право към морето.

— Защо султан Мехмед Завоевателя е решил да направи тук този дворец? За по-голяма сигурност ли?

— Може и за това да е, но по-важното е, че навремето тук е имало акропол…

Сигурно по изражението на лицата ни разбра, че и Али, и аз самият не знаехме какво е акропол, и затова без никакво високомерие ни обясни:

— Вид религиозен и военен център. Гърците винаги избирали да изграждат акрополите на върха на някой хълм, защото били най-важната институция на града. Ако сте били в Атина, сигурно сте виждали Акропола. Атинският е един от най-старите акрополи. По времето на Византион това място тук също е било акропол. Когато римляните завладели града, не го разрушили, понеже било свещено място. Но Мехмед Завоевателя, макар и години след завладяването на града, заповядал точно тук да се изгради дворецът. Казвам години след това, понеже първият османски дворец, построен тук, е бил на мястото, където сега е Истанбулският университет. — Виждайки, че я слушаме с интерес, Лейля сключи длани върху масата и ни заразказва с по-големи подробности: — Има много прилики между Римската и Османската империя. Ако погледнем към византийския период, ще видим, че храмът „Света София“ и Големият дворец са били много близо един до друг. Даже се говори, че е имало проходи от двореца до църквата. Същото важи и за двореца „Топкапъ“ и днешната джамия „Ая София“. И в двете империи светските владетели са искали да подчертаят и духовното си господство пред народа, защото могъществото на държавата е трябвало да бъде подкрепено и от моралните ценности. Това е и причината двата центъра — политическият, или дворецът, и духовният — храмът, да са близо един до друг.

Разказаното от Лейля беше интересно, аз обаче не разбрах защо, след като е превърнал „Света София“ в джамия, Мехмед Завоевателя е изградил и още една — джамията „Фатих“, и я попитах за това.

— Защото тя е символ на завоеванието, на начина на живот на новите владетели на града. Джамията „Фатих“ не е само храм, тя е и кюллийе — един цял религиозен комплекс. Или ако щете — един друг стил на живот. В този хилядолетен и космополитен град турско-ислямската култура ще наложи своя отпечатък и ще допринесе за колорита на града. Много е добре, че сте толкова любознателен — погледна ме тя приветливо. — Де да беше всеки като вас!

— Не, не съм чак толкова всъщност — смотолевих аз.

Али така се беше отегчил, че се бе умълчал и не издаваше и звук дори.

— Както и да е — рече Лейля, посягайки към телефона. — Какво ще пиете? Какво да ви предложа — чай или кафе?

Първия чай вече бяхме изпили при Адем Йездан. Беше ни почерпил и със сухи сладки този щедър бизнесмен. И не само сладки — върху подноса бяха наредени отделно солените, отделно сладките неща, а имаше и от прекрасните кифлички, с които се славеха добрите фурни в „Султан Ахмед“. И тъй като с тези апетитни вкуснотии задоволих глада си, сега вече можех да мина и на кафе.

— Ако не ви затруднява, едно средно сладко турско кафе за мен!

— А на мен едно нескафе! — поиска си и Али, разпрострял краката си нашироко и настанил се удобно. — Да е чисто — без захар и без мляко.

Точно такова му и прилягаше — яко кафе за силен полицай като нашия! Без нищо, но силно!

Докато Лейля поръчваше на някого по телефона кафетата, Али се беше вторачил в зюмбюлите, също като мен преди малко.

— Красиви цветя!

Лейля затвори телефона, но не го разбра и попита:

— Какво? Ааа, за цветята ли говорите? — Погледна ги с любов и възхищение и добави: — И как ухаят!

Разбрах какво целеше Али и за да предотвратя вероятността да постави жената в неудобно положение, като я попита дали са от нейния любим, тутакси смених темата:

— Ако искате, да минем направо на въпроса, че нямаме много време…

Лейля скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на фотьойла.

— Добре, Невзат бей, и аз имам един въпрос. Не можахме да говорим спокойно по телефона, но сега да ви попитам — дали намерихте монета в дланта на жертвата от снощи?

— Намерихме.

— От времето на Юстиниан ли?

Поклатих утвърдително с глава.

— От времето на Юстиниан, но този път ръцете на убития не бяха разположени във формата на стрела, а разтворени на двете страни. А монетата беше в дясната му ръка.

Това, че беше променена формата на тялото, изобщо не я впечатли, само попита:

— А носите ли монетата със себе си?

— За съжаление, не я нося. Не знаех, че ще се срещнем…

— Но сте я видели все пак, нали така? — Докъде искаше да стигне? — Значи, можете да я разпознаете? Ако видите снимка, сигурно ще можете да посочите монетата.

Без да дочака отговора ми, подаде голямата отворена книга, която стоеше пред нея на бюрото. Познах я — беше същата книга, която видях снощи у тях. Дали я беше донесла тук, предполагайки, че ще дойдем? Или случайно я беше взела? Засега премълчах този и някои други неудобни въпроси, които смятах да й задам, и погледнах страниците на отворената книга. Директорката на музея ги разлистваше една по една.

— Ето — каза тя, сочейки снимката на някаква златна монета. — Такава ли е намерената от вас?

Поднесе книгата пред очите ми, така че видях и най-малката подробност от снимката.

— Да, на лицевата страна е бюстът на Юстиниан, с шлем на главата и облечен в броня. С надпис IVSTINIANVS — отвърнах аз и загледах изображението на задната част на монетата. — Хъммм, отзад е едно ангелоподобно създание, държащо скиптър във формата на кръст…

— Виктория — поправи ме Лейля. — Римското име на гръцката богиня на победата. Но сте прав — по-късно под влияние на християнството тази богиня ще се превърне в ангел.

Посочи надписа CONOB отдолу на монетата:

— Да сте забелязали дали върху намерената от вас монета има този надпис?

Веднага си спомних — имаше го!

— Какво означава това?

— Че е лята в Константинопол. CON е „Константинопол“, OB е от думата „Obrizum“, означаваща чисто злато — отговори тя и придърпа книгата към себе си. — Да, значи, убийците са искали да насочат вниманието върху Юстиниан — замислено промърмори тя.

Ето в това вече не бях напълно убеден!

— Към Юстиниан или към „Света София“?

Подпря с длан лицето си и замислено ме загледа.

— Вярно, и по-рано обсъждахме този въпрос, нали така? — отговори тя и повтори казаното вчера в Цистерните: — Важното е да решим дали убийствата са свързани с този град, или с неговите владетели?

— Според мен са свързани с града — казах аз с желанието да я попритисна малко. — Убийците искат да привлекат вниманието ни не към владетелите, а към значимите градски паметници.

Макар и косвено, думите ми съдържаха обвинение към Дружеството за защита на Истанбул и тя моментално разбра, че членовете му са най-малкото сред заподозрените.

— И едното, и другото ще ни отведат към едно и също — най-вече силните владетели са допринасяли за развитието и за красотата на града.

— Но нали вие бяхте казали, че Теодосий ІІ не е бил силен император?

— Да, но приближените му са били силни личности. Много силни! Докато той е бил още невръстно дете, от негово име страната е управлявал императорският регент Антемий, който е бил велик държавник! А и сестра му Пулхерия, много умна и амбициозна жена, никога не го е оставяла сам.

Не, разказите й не бяха достатъчни.

— Добре, да кажем, че е така… И все пак трябва да има някакъв смисъл в това, че жертвите винаги са оставяни пред някой прочут исторически паметник. Да вземем Юстиниан например… След въстанието Ника буквално е изградил този град от нищото…

Погледна ме учудено, но и с одобрение:

— Въстанието Ника, значи… Виждам, че доста добре сте проучили историята на Източен Рим, Невзат бей! Добре, много добре!

— Ааа, не чак толкова! Това са случайни знания… Но няма значение, питам се защо все пак „Ая София“? Убийците спокойно можеха да изберат и базиликата при Цистерните. Защото и тя е от времето на Юстиниан. Или защо са избрали Константиновата колона? За да откроят Константин, спокойно биха могли да изберат и Хиподрума. Доколкото знам, Константин го е завършил.

— Или Влахернския дворец — тихо и замислено каза тя. — И там е важно историческо място.

— Точно това казвам и аз! Защо не оставиха втория труп там, при Големия дворец?

Мълчание изпълни стаята.

— Ако питате мен — продължих да обяснявам теорията си, — са искали да подчертаят, че този град е бил столица на Римската империя. Защото Константиновата колона е била издигната точно за това. Не е ли така?

Леко поклати глава.

— Може и да сте прав. Ако не смятаме храма на Посейдон, и това е важен византийски паметник. Константиновата колона, крепостните стени и „Ая София“ наистина са паметници, символи на този град.

Бях започнал да си мисля, че съм я убедил, когато леко отметна с ръка падналите над челото си коси и отново премина в отбрана:

— Но тези паметници същевременно са изградени и за да покажат силата на владетелите. Да вземем „Света София“ — Юстиниан казва, че е издигнал този храм за християнския свят. Като знак на вярата си в Бога. За да може народът да се срещне със своя Бог в тази най-голяма църква на света. Но в действителност дали е така? Не мисля. Всъщност храмовете са предизвиквали повече почит и уважение към построилите ги владетели, отколкото към самия Бог. Императорът е бил считан за Божията сянка на земята. Така че храмовете, издигани уж в името на Всевишния, всъщност са напомняли, че владетелят е земният помощник на Бога. Храмовете не само обезсмъртяват името на създателя си, но и засилват уважението на народа към него. Как иначе Юстиниан би могъл да доведе двама гении като Исидор от Милет и Антемий от древния Трал цели пет години да ръководят десетте хиляди души, заети в изграждането на „Света София“? — Очите й пламнаха, сякаш си беше спомнила някакъв много важен детайл. — Но Юстиниан е имал и друга специална причина да издигне този храм — за да обезсмърти любимата си, съпругата си Теодора. Ако сте обиколили храма, сигурно сте забелязали — на онези великолепни колони са изписани с главни букви монограмите и на двамата. Също като логата на големите фирми днес. Тоест „Света София“ е колкото храм, толкова и величествен паметник, изграден от безумно влюбения император за любимата му жена…

Али доста рязко реагира на тези думи, които биха развълнували някой романтик:

— Безсрамен негодник! Да затрие трийсет хиляди души барабар с жените и децата, без да му мигне окото, а после да гради храм с окървавените си ръце, за да покаже любовта си към императрицата…

Думите му се харесаха на Лейля Баркън, но историкът в нея трябва да бе надделял, понеже се опита да посмекчи ситуацията:

— Не бива да сте толкова безмилостен към него. Разбира се, че в това е имало и преклонение пред Бога…

— Може! Може да е изградил храма, понеже се е уплашил от сторения грях — убийството на трийсет хиляди души — добавих и аз онова, което ми мина през ума. — Знае се, че по онова време хората са били силно религиозни, и сигурно страхът от Бога също е изиграл някаква роля.

— И това е в областта на предположенията. Но на земята мисълта за Бога не е в хармония с властта. Затова се говори, че и самият Константин се е покръстил едва на прага на смъртта си. Защото и той като всеки друг владетел не се е колебаел да пролива кръв, когато е било необходимо. Макар че само Бог има правото да убива. И понеже убийството е било в противоречие с вярата на османците, имало е и принцове, които не са искали да станат султани.

— Нещо да ви попитам — приближи се напред Али заедно със стола, на който седеше, приглаждайки с ръка щръкналата си нагоре коса и впивайки напрегнатия си поглед в Лейля. — Значи, казват, че султан Мехмед Завоевателя разрешил три дни градът да се разграбва. По време на завоеванието на Истанбул. Това вярно ли е?

По лицето на директорката се изписа приветливо изражение, като на учителка, готова да отговори на спонтанния въпрос на някой от учениците си.

— Вярно е, историческите книги го потвърждават. — Но като видя помръкналата физиономия на Али, сякаш самият той е дал заповед за тридневното разграбване на града, се почувства длъжна да го утеши: — Но при обсадата на града е обещал на Константин ІХ и косъм да не падне от главата на нито един жител.

Лицето на Али промени цвета си.

— Но самият император не се е предал, нали?

— Не се е предал. Ако бяхте на негово място, щяхте ли да го сторите? Щяхте ли ей така, без бой да предадете родината, в която хиляди години са живели предците ви?

— Нямаше да я предам, и аз щях да се бия — отвърна нашият честен до болка Али.

— Е, и император Константин ІХ се е сражавал до смърт. Разбира се, битките продължили 53 дни. Османската армия понесла загуби. И султан Мехмед, след като завзел града, дал заповед да бъде разграбен. Но не той, най-много щети му били нанесли латините, инспектор Али. Кръстоносците при четвъртия кръстоносен поход. За времето между 1204 г., когато дошли в Константинопол, до 1261-ва, когато го напуснали, градът бил превърнат в развалини. Великолепните паметници, издигнати от Константин Велики и от Юстиниан за радост на изстрадалото население, били разбити на парчета, разрушени до основи заради златото, среброто, скъпоценните камъни.

Доста се бяхме отдалечили от същината на разговора, затова я прекъснах:

— Миналото е изпълнено с жестокости и ние не можем нищо да направим, но можем да спрем съвременното ни вандалство. Доколкото успяхме да разберем, убийците няма да се спрат. Какво ще кажете, Лейля ханъм, каква ще е евентуалната им следваща цел?

Тя се откъсна от историческата разходка и се съсредоточи върху въпроса ми.

— Вече не знам и аз какво да кажа, Невзат бей. — Гледаше ме някак си извинително. — Може би не съм аз човекът, когото трябва да попитате…

Щеше да продължи, но в този момент на вратата се почука три пъти.

— Кафетата ни може би са готови.

Но през вратата надзърна не прислужникът с таблата, а някакъв друг човек с картонена кутия в ръце. Явно беше куриер, както си личеше от логото върху шапката му. Погледна седящата зад бюрото си Лейля.

— Трябва да се подпишете тук.

Лейля безропотно взе листа, но очите й не се отделяха от кутията.

— От кого е пратката?

Куриерът с досада прочете надписа върху капака:

— От Мехмед Икинджи е…

— От Мехмед Икинджи ли? — учудването й беше още по-голямо. — Не, не познавам такъв човек — каза тя, подавайки подписаната хартия на човека. После отново се загледа в кашона. — Да не е някакво дарение? — обърна се тя към нас. — Понякога получаваме такива дарения от хора, които не искат да разкрият самоличността си. Произведения, откраднати преди това от двореца. Опасяват се да не си докарат някоя беля до главата и затова ги изпращат с куриер или по пощата — продължи тя, но забеляза, че човекът все още стърчи пред нея и не си тръгва. И той с любопитство се беше вторачил в кутията и не помръдваше. — Още нещо ли има? — попита го тя.

Куриерът се стресна, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

— Не, не, готово е! Довиждане!

Щом той излезе от стаята, Лейля се върна към разговора ни отпреди малко:

— Какво щях да кажа? А, да… Може би не трябваше да питате мен. Защото не можах да предположа с точност…

Уж гледаше мен и говореше за местата, където бяха оставяни жертвите, но умът й беше в донесената от куриера пратка и нейното съдържание.

— Естествено, искам да ви помогна, но се опасявам да не ви подведа отново — каза тя, скришом поглеждайки към кутията.

— Ако искате, погледнете си първо пратката — принудих се да й предложа аз. — Сигурно сте много любопитна какво има в нея.

Бузите й леко поруменяха.

— Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.

— Защо тогава не я отворите? — попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. — Ако искате, ние можем да излезем…

— Не, не — протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. — Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет…

Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.

— Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мислят, че са антики — поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. — Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.

Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва:

— Разправям ви това, за да не останете разочаровани, ако и този път отвътре излязат никому ненужни боклуци.

— Няма, няма — побърза да отговори Али, който също беше като омагьосан от тайнствената кутия. — Отворете я!

Лейля остави ножчето върху бюрото си и повдигна капака на кутията.

— Изглежда, е нещо чупливо, обвито е с памук — каза тя и започна бавно да го отделя.

— Дано да имате търпение — рече тя, докато хвърляше топките памук от вътрешността. В следващия миг обаче застина с вдигнати от почуда вежди: — Това пък какво е? — Опита се да извади още от памука, но онова, което видя, я спря. — Аааа! — уплашено отметна глава назад.

Ужасът в очите й обаче беше още по-огромен, отколкото в гласа й. Лицето й побеля и за миг остана сякаш без капчица кръв. Застина на мястото си с топката памук в дланта, без да може да помръдне от уплаха, нито да издаде звук. Видях как цялото й тяло се разтрепери, пръстите й се отпуснаха от само себе си и памукът полетя към пода. Хвърлих се към нея и успях да я хвана точно преди да припадне.

— Дишайте дълбоко! — казах й аз, докато я слагах да седне обратно във фотьойла.

Тя ме чу и с трепереща ръка посочи към кутията:

— Там… там…

Помощникът ми реагира преди мен и се втурна към бюрото й. Щом погледна вътре — и отметна глава като ударен. Лицето му се изкриви в гримаса.

— Ай сиктир, к’во е това бе?

Когато тялото на Али се отмести, в прозрачния найлон видях срещу себе си блестящи къдрави коси на черни завити букли, изпъкнало чело и въздълъг нос. Макар и преди да бях виждал доста подобни неща, стомахът ми се сви и усетих, че ми се повдигна, сигурно нямаше да припадна, но за всеки случай се хванах за ръба на масата. Да, това в картонената кутия беше човешка глава. Сложена в найлонов плик, обвита с памук и изпратена на Лейля Баркън. И макар да беше побеляла, си изглеждаше съвсем като жива, а не като антично произведение на изкуството.