Паметта на Истанбул

И вие, и убийците имате една цел

Това, че в навития на руло плакат не открихме труп, не означаваше автоматично, че Намък и Дружеството за защита на Истанбул бяха невинни. Но това, че ние ги следяхме, показваше нашето не особено добро мнение за тях. Най-сетне, след безплодни разпити през цялата нощ, които не ни придвижиха и милиметър напред, този факт все пак изплува на повърхността. Ако извършителите на престъпленията са хората от дружеството, вероятно от самото начало са предполагали, че се съмняваме в тях, но че нещата са стигнали дотам да ги проследяваме — едва сега бяха осъзнали. Затова беше и многозначителната реплика на Намък: „А вие какво очаквахте — че ще намерите труп, така ли?“.

По думите му личеше — вече бяха съвсем сигурни, че ги подозираме. Затова предпочетох да не разпитвам хирурга като обикновен заподозрян в стаята за разпити долу в мазетата на дирекцията, а приятелски да си поприказвам с него в моя кабинет. Да си призная — въпреки случилото се все още се надявах да спася положението. Освен това трябваше да дам някакво обяснение и на Лейля Баркън, която само след няколко часа щеше да разбере всичко. И за да не оплескам още повече нещата, не поканих Али в кабинета си. Той се нацупи и замърмори, но престана да се опъва, след като му наредих да вземе показанията на двамата приличащи си като две капки вода охранители. Щеше да го направи с удоволствие, по своя си начин.

Намък отначало с опасение пристъпи към мен. Като човек, преминал на младини през разни полицейски управления, още с влизането си в стаята ми разбра, че не се спазва нормалната процедура.

— Защо съм тук? — попита той, преди да седне на предложения от мен стол. — Какво искате?

Погледнах го, сякаш бях учуден.

— Какво да искам, Намък бей, освен само да си поговорим. Да разбера каква работа имахте посред нощ пред офиса на Адем Йездан.

Опря се с дясната ръка на стола, без да сяда, и отговори:

— Като че ли не знаете!

— Добре, видяхме плаката, ще правите акция… но само това ли е?

Тревогата му не беше преминала, гледаше ме изпитателно от глава до пети с невярващ поглед.

— Как мога да знам? Като не съм член на вашето дружество? — казах аз, преди да ми отговори.

Това му се стори смешно.

— Така е, не сте член… — за пръв път се усмихваше той. — Но по-нататък може и да станете. Лейля има големи надежди за вас и каза, че много обичате този град.

Май намерихме общата точка.

— Не знам дали като вас бих тръгнал на опасни среднощни акции, но наистина обичам нашия град, така е. Роден съм в „Балат“. На брега на Златния рог. Най-близките ми приятели са в този град, най-хубавите ми спомени — също, както виждате — и работата ми е тук. И ако имам късмет — в него ще си и умра. Права е Лейля ханъм — да, обичам Истанбул — отвърнах аз и му посочих отново стола: — Но защо не седнете?

Май най-сетне се беше поуспокоил и бе приел временното примирие.

— Извинете — каза, сядайки пред бюрото ми, — не съм свикнал на подобно отношение из полицейските управления.

— Светът се променя. И ние, естествено, се променяме. Вие нима не сте се променили?

Тъмните му очи се замъглиха и през тях премина сянката на съмнението.

— Променил съм се, но струва ми се, вие не сте повярвали много в това. Щяхте ли иначе да си губите ценното време, за да ни следите?

Въздъхнах обидено като човек, когото не са разбрали правилно.

— Предубеждението е много силно чувство…

На лицето му вместо съмнение се изписа по-скоро безразличие.

— Не ме гледайте така, Намък бей — продължих играта си аз. — Сигурен съм, че и вие знаете. Предубеждението е най-големият враг на промяната.

Голяма въпросителна се изписа на безизразното му допреди малко лице. Сякаш се чудеше какво ли пък исках да кажа сега?

— Вие се държите така, сякаш предварително ни смятате за виновни. Това се опитвам да кажа. Да кажем, че сте прави.

— Четох досието ви, преди години сте изживели неприятни моменти с полицията. Но това е останало в миналото.

— Тогава защо ни следяхте?

Бях готов с отговора си.

— Не следяхме вас.

Не вярваше на нито една моя дума.

— Какво тогава дирехте посред нощ пред фирмата „Дерсаадет Туризъм“? Само не ми казвайте, че сте пазели празния офис в неработно време.

— Че защо да пазим офиса на Адем Йездан? Ние се опитвахме да осигурим защитата на Лейля ханъм.

— На Лейля ли? — широко отвори очи той. — На нашата Лейля?

Вече можех да построя разказа си на тази основа.

— Че на кого другиго? Тя не ви ли каза за случилото се днес?

— Историята с отрязаната глава ли?

— Историята ли? Намък бей, убиват някого и изпращат главата му на Лейля. Разбирате ли сериозността на положението?

— Значи… тази отрязана глава е била заплаха, така ли? Но на кутията не е пишело името й, била е адресирана до директора на музея „Топкапъ“.

Погледнах го, все едно се чудех как е възможно да е толкова наивен?

— И това трябва да ни успокои? Убити са петима души. Само за четири дни. При това единият от тях е бившият съпруг на Лейля. И според вас не трябва да смятаме изпращането на пакета за заплаха към нея само защото на кутията не е написано „Лейля Баркън“, а само „директор“? За вас не знам, но ние не можем да оставим това ей така, без да обръщаме внимание.

Стори ми се, че това малко от малко го убеди.

Спокойно се облегнах на стола си.

— Радвам се, че най-после ни разбрахте.

Той също се отпусна на облегалката си.

— Защо тогава я изоставихте и тръгнахте подире ни?

Бях сгрешил — нямаше да се даде толкова лесно!

— Кой ви каза, че сме я оставили? Да не си мислите, че около къщата й има само един екип?

Шокираше го всяко ново нещо, което му кажех.

— И друг екип ли е имало?

Отново се наведох напред и опрял лакти в бюрото, отвърнах, все едно му се карах:

— Няма начин да е само един! Да не си играем игрички, Намък бей? Оставихме втори екип от шестима души, след като ние тръгнахме.

Потърка с ръка челото си, сякаш искаше да си припомни дали е видял някой непознат да се мотае около къщата. Но нямаше как да си представи някого, който не съществуваше.

— Може да ви е направило впечатление, но да не сте разбрали, че са нашите хора — те много добре умеят да се прикриват.

— Не мога да си спомня… Наистина, доста добре трябва да са се скрили!

— Както и да е. Какво ще пиете? Да ви предложа нещо?

Нито благодари, нито отказа, като че ли изобщо не беше чул въпроса ми. Само най-накрая, потъпквайки всяко уважение към домакина и всяка деликатност, изстреля въпроса, който безмилостно човъркаше ума му:

— Вие изобщо ли не се усъмнихте в нас, Невзат бей?

— Усъмних се. И вие на мое място щяхте да го направите.

Дори за миг не отмести поглед от лицето ми.

— Защо?

— Защото и вие, и убийците имате една и съща цел. Не ме гледайте толкова учудено. Лейля ханъм ми говореше за това, как почти всички жертви са свързани със строителството в Историческия полуостров. Всички са били в комисията на вещите лица. Само третата жертва, Шадан Дуруджа, не е бил свързан с това…

Огромно омерзение се изписа върху лицето му.

— Шадан Дуруджа е от хората на Адем Йездан. Неговият човек в медиите. Единственият журналист, възхваляващ безобразията му… И за това получаваше много пари от Адем.

— И вие се отвращавате от него. Сигурен съм, че недолюбвате и останалите жертви, например последния убит, Фазлъ Гюмюш…

— Да, и той е един пълен негодник — продължи Намък със същата неприязън в гласа си. — Точно в неговия кметски мандат историческият град беше най-съсипан. Петима изгубиха живота си заради издадените от него строителни разрешителни. В онова съдебно дело и той беше съден заедно с Адем Йездан. Послужиха си с всякакви трикове, успяха да въздействат на съда и съдиите издадоха оправдателна присъда. Но ние не се предадохме и отнесохме делото в Касационния съд. Решението на първата инстанция беше отменено и сега отново ще се разглежда. Това беше и причината да окачим плаката си — началото на новия процес. Този път няма да дадем възможност на Адем Йездан да прикрие истинското си лице…

Непременно трябваше да узнаем всичко по съществото на делото, за което днес ни разказваше и Лейля Баркън.

— Това, което исках да кажа, е абсолютно същото — опитах се аз да не задълбавам в тази тема, — че почти всеки един от жертвите е участвал в плячкосването на историческата част на града. А вашето дружество е срещу това ограбване, но и срещу онези, които го вършат.

Присви очи и задъвка провисналия си мустак.

— А какво ще кажете, ако някой се опитва да стовари вината за тези престъпления върху нас?

— Моля ви, нима дружеството ви е чак толкова значително?

Разбира се, че щеше да отговори утвърдително, дори очаквах да ми се ядоса, но не го направи.

— Прав сте, все още не сме чак толкова влиятелни — каза той, запремигвайки начесто, но после отново впери поглед в мен. — Да кажем, че в цялата тази работа има забъркан някой, комуто никак не се харесва подновяването на делото, защото се страхува да не би участниците в него да кажат истината.

— За Адем Йездан ли говорите?

— Да — решително отвърна той. — Точно за този негодник става въпрос. Способен е на всичко, за да се отърве.

Намък обвини в убийство бизнесмена в туристическия бранш със същата лекота, с която Адем беше обвинил самия него.

— Добре, но защо той да се плаши от преразглеждане на делото?

— Изгуби ли това дело, не само племенниците му ще отидат в затвора, но самият той ще загуби трилиони.

Да, нещата малко по малко се изясняваха, или пък Намък се стремеше да прехвърли подозренията от себе си към Адем Йездан.

— Как така племенниците му ще попаднат в затвора?

— Защото „Дерсаадет“ е анонимно дружество, а Адем Йездан е човекът в сянка. От правна гледна точка не носи никаква отговорност. Ако по време на делото фирмата „Дерсаадет“ бъде призната за виновна, най-много да затворят младите му племенници от Хакяри, чиято най-голяма цел в живота е да са предани на чичо си.

Така значи — „Дерсаадет“ било анонимно дружество! Затова Зейнеб не е успяла да открие нищо по делото за Адем Йездан, защото то не е било срещу самия него, а срещу дружеството! Било е заведено срещу управителите на „Дерсаадет“!

— Затова замесените в делото ги избиват един по един…

Възелът започна да се разплита.

— Момент, момент… казвате, че всички жертви са свързани с делото, така ли?

— Не, вие го казахте.

— А, не, аз не съм казвал подобно нещо, а само, че жертвите са свързани със строителството в квартал „Султан Ахмед“ — стрелнах аз с недоверчив поглед Намък. — Ако има нещо, което знаете, моля, не го крийте!

Въодушевлението му изведнъж секна.

— Не крия нищо, господин главен инспектор… Не съм сигурен, че жертвите са измежду свързаните с делото хора. Обаче няма да се учудя ни най-малко, ако се окаже вярно. Това се опитвам да обясня и на вас. Ако тези петима души са свързани с делото, ако показанията, които са щели да дадат, са били важни, възможно е Адем Йездан да ги е премахнал и да е намислил да стовари вината върху нас. И всичките тези препратки към владетели, монети, исторически паметници може да са нарочно инсценирани ритуали, за да насочат вниманието ви върху нас.

Не беше невъзможно. И сигурно си струваше да се помисли върху това. Но не ми вършеше никаква работа да го показвам сега. Беззвучно се засмях.

— Защо се смеете?

Престорих се, че едва се сдържам.

— Извинете ме, извинете ме.

— Не разбирам, нещо много смешно ли казах?

— Не, не е за това, което казахте — отвърнах аз, уж овладял смеха си. — А защото съвсем същите неща каза за вас и Адем Йездан. Разбира се, не едно към едно. Но беше толкова сигурен, че вие сте убиецът, колкото и в това, че името му е Адем.

— Долен негодник! — изруга Намък. — Той е истинският убиец!

— Имаше интересни версии всъщност — прозвуча гласът ми по такъв начин, че и самият аз се учудих. — Според него извършените от вас убийства нямали никаква връзка с историята на града…

— Аз не съм извършил никакво престъпление — прекъсна ме Намък.

— Според Адем Йездан, той така твърди, сте ги извършили от ревност.

— От ревност?!

— Така каза. Уж Лейля е искала да се разделите и е мислела да се върне отново при Недждет.

— Тоя мръсник! — избухна отново Намък. — И долен лъжец!

— Даже един ден останала в къщата на Недждет и Адем, като дошъл на сутринта, ги видял и двамата по пижами.

От гняв лицето му се беше издължило, една вена на слепоочието му беше започнала да пулсира.

— Негодник! Какви ги измисля само!

— Кое не е истина?

— Вярно е, че се скарахме с Лейля! Но не защото щяла да ме изоставя — каза той, задъхвайки се от гняв, и пое дълбоко въздух, преди да продължи. — Това не са неща за разказване… Тия са пълни безсрамници, посягат вече и към личния ни живот…

— Извинете, не искам да се бъркам в интимните ви отношения, но се налага заради разследването да ви попитам…

— Знам, знам. Да ви кажа, Невзат бей, Лейля винаги е била по-взискателна към любовта ни от мен. Не защото я обичам по-малко, тези неща не се мерят, но да кажем, че Лейля започна връзката ни. И тя е, която трепери над мен. Понякога това може и да е доста досадно. Затова се и скарахме. Тя преживя голяма травма заради Недждет, който я мамеше с младата си секретарка. И недоверието й в мъжете нарасна. Ревнуваше ме буквално от всички. Каквото и да направех, не можех да предотвратя това нейно чувство. Една вечер бяхме останали с една млада учителка в дружеството, двамата имахме разни неща за вършене и се бяхме задълбочили всеки в своите дела. После си направихме чай и се разприказвахме… — Сигурно забеляза многозначителното ми изражение и натърти: — Повярвайте ми, не съм лъгал Лейля. Не бих могъл да причиня това на една жена, която вече е била наранена. Както и да е. Онази вечер Лейля беше дошла да ме вземе и като ме видя да си приказвам с младата учителка, направо побесня. Без нищо да попита, без да се опита да разбере, се нахвърли да ме обвинява. Вече минаваше полунощ, бях уморен и търпението ми се беше изчерпало. Аз също малко грубовато й отвърнах. И вижте какво стана! Грабна чантата си и изскочи на улицата! Така се бях изнервил, че не тръгнах да я догонвам. Защото направи такава детинщина! Обикаляла като луда по улиците, после отишла в един бар на „Бейоглу“ с някакви колеги от университета, които срещнала случайно. В същото заведение бил и Недждет. Като видял колко е разстроена, веднага се нахвърлил като лешояд! Лейля не му отказала да пийнат по нещо, но не му казала защо е в това състояние. После така се напила, че не можела да се държи на краката си. И Недждет я завел у тях. Ето това е случката, за която ви е разправял и Адем Йездан, негодникът му с негодник! Бил ги видял по пижами! Естествено, и Лейля го е видяла. И веднага разбрала, че е сгрешила, тръгнала си моментално, дори без да остане за закуска. И първо дойде при мен, извини ми се и ми разказа за случилото се. Защото много добре знаеше, че тия гадняри ще изфабрикуват някоя клюка. Нали виждате какво ви е разказал на вас!

Историята му беше убедителна, но не знаех доколко е истинска. Щом обаче картите бяха хвърлени, можех да подхвана и другия въпрос, който тормозеше ума ми. Първо обаче станах и отворих прозореца. Вътре в стаята нахлу свеж въздух, кабинетът ми се изпълни с прохлада, изпълнена с розов аромат, довян бог знае откъде.

— Времето навън е много хубаво!

Пое свежия въздух като затворник, който след години за пръв път излизаше от килията си.

— Чудесно ухае! Някъде наблизо сигурно има розова градина!

Изглеждаше успокоен. Застанах на бюрото си отново и го запитах:

— Били ли сте някога в къщата на Недждет?

Не беше готов за въпроса ми и трепна, както си седеше, като хванат на местопрестъпление.

— Бил съм там — отговори със съжаление. — Ако зависеше от мен, никога нямаше да прекрача прага на тази къща. Но бях длъжен. На една сбирка се бяхме хванали за гушите с Недждет. След това ми се извини и ни покани на обяд. Не исках да отивам, но Лейля настояваше. Щяло да бъде невъзпитано, ако не отидем. И за да не я разсърдя, се съгласих.

Разказът му обаче не обясняваше откъде са се взели неговите отпечатъци върху рамките на гравюрите.

— Видяхте ли гравюрите в къщата му?

— Видях ги, даже спорихме за тях. За малко отново да се счепкаме. Недждет разправяше, че две били оригинали — тези на „Ая София“ и „Сюлейманийе“. Аз обаче разбирам малко от тези неща и видях, че не са. Като му казах това, Недждет се разсърди: „Ти пък какво разбираш!“, ми рече той и ако не се беше намесила Лейля, пак щяхме да се скараме.

Като всеки опитен престъпник, и нашият хирург знаеше какво прави, можеше да предположи какво си мисли полицията, усещаше как трябва да се държи, на всеки въпрос даваше правдоподобен и разумен отговор. Но аз не се отказвах да разчоплям по-надълбоко.

— Добре, че не сте се скарали. Щеше да е жалко за Недждет. Видях как тази вечер наредихте хубавичко Ерджан… при това той имаше бухалка в ръцете си…

Мургавото му лице сякаш помръкна.

— Не обичам да се разправям… и да се бия — каза той, малко гузно, все едно лъжеше и все едно аз знаех, че ме лъже. И една полувиновна усмивка се появи на лицето му. — Вярно е, че на младини бях буен и доста се биех. В тая възраст сме луди и дръзки. Но след това се отвратих от насилието…

— След като простреляхте онзи полицай ли? Или след като той рани вас?

В стаята сякаш нахлу леден вятър.

— Значи, сте чели досието ми. — Странно, но в гласа му нямаше и следа от гняв. — Прав сте — след онзи случай. Но знаете ли, има нещо, за което съм благодарен на случилото се тогава — че не съм убил полицая. Ако го бях сторил, нямаше да мога да живея, измъчван от съвестта си.

В лицето му, в погледа, в гласа му се четеше искреност.

— След онзи случай ли се отказахте от въоръжените действия?

— Не — твърдо отрече той, макар че можеше да даде подходящия отговор. — Това не беше чак толкова личен въпрос. Светът се промени, организацията, в която членувах, беше разпусната. И разбира се, преживяното си каза думата. Всичко това, събрано накуп, ме накара да избера друг път, по който да тръгна. И да ви кажа — щастлив съм от избора си!

— Разбира се, ще сте щастлив — полушеговито-полусериозно казах аз. — Имате поне също толкова динамичен живот, както и преди. Дейността ви в дружеството, нощните акции, битките… настоящето няма да ви кара да изпитвате носталгия по миналото си.

Сви безгрижно рамене като някой младок.

— Какво да се прави, като не ни оставиха друг начин да защитаваме този град!

Нямаше полза да го притискам повече. Бях се приготвил да свършвам разговора ни, когато той го подхвана отново:

— Струва ми се, че все още се съмнявате в нас — изрече той с нотка на човек, засегнат несправедливо. — Но грешите. Ние никого не сме убили, Невзат бей. Онези, които са срещу убийството на града, не могат да избиват жителите му. Онези, които защитават живота, не могат да търсят изход в смъртта. — Очите му запламтяха. — Ако бяхте малко съпричастен, и вие щяхте да го разберете. Не се сърдете, но и вие подхождате с предубеждение. Смятате ни за терористи само защото окачваме плакати, правим демонстрации и създаваме дружества. Гледате на нас като на кървави убийци, способни на всякакви престъпления. Макар че ние защитаваме и вашия град — родили сте се в „Балат“, близките ви почиват в гробищата на Истанбул, изживели сте най-хубавите мигове от живота си в него… Вижте, ние защитаваме и вашия живот, господин главен инспектор. И да ви кажа — никого не сме убивали. Защото, който е избрал смъртта за спътник, не ще спечели нищо друго, освен смърт.