По трудния начин

1

Джак Ричър си поръча кафе — двойно еспресо, чисто, без сметана и захар, в пластмасова чаша, а не в порцеланова. И още преди да му го донесат, той видя как животът на един човек се променя завинаги. Но не защото сервитьорът беше бавен. Просто движението беше много бързо. Толкова бързо, че Ричър не разбра какво е видял. Беше най-обикновена градска сцена, която се повтаря навсякъде по света по милиард пъти на ден: един човек отключи една кола, качи се в нея и потегли. Нищо повече.

Но беше достатъчно.

Еспресото се оказа почти съвършено, така че Ричър се върна в същото кафене точно двайсет и четири часа по-късно. Не му се случваше често да остава две вечери на едно и също място, но беше решил, че заради страхотното кафе си заслужава да наруши навиците си. Кафенето беше от западната страна на Шесто Авеню в Ню Йорк, някъде по средата му между Блийкър Стрийт и Хаустън Стрийт. Беше в приземния етаж на една безлична постройка на четири етажа. По-горните създаваха впечатление за анонимна жилищна сграда с апартаменти под наем. Но самото кафене все едно беше пренесено от някоя уличка в Рим. Вътре цареше полумрак, имаше издраскани дървени стени, барплот и очукана кафе-машина с хромирана повърхност, дълга и гореща като локомотив. Отвън имаше редица метални масички, отделени от тротоара с нисък брезентов параван. Ричър си избра същата крайна маса, на която беше седнал предишната вечер, и същия стол. Облегна се, настани се удобно и наклони стола на задните му крака. По този начин се подпря на външната стена на кафенето, обърнат на изток, към тротоара и широкото авеню. Обичаше да седи на открито през лятото в Ню Йорк. Особено вечер. Обичаше електрическия мрак, горещия мръсен въздух, шумните вълни от хора и автомобили, лудешкото виене на сирени и тълпите. Сред тях самотник като Ричър по-лесно се чувстваше част от света, без да нарушава изолацията си.

При него дойде сервитьорът от предишната вечер и той си поръча същото: двойно еспресо в пластмасова чашка, без захар и без лъжичка. Плати го веднага щом го донесоха и остави рестото на масата. Така можеше да си тръгне точно когато пожелаеше, без да обиди сервитьора, да прецака собственика или да открадне порцелановата чаша. Ричър винаги уреждаше и най-малките подробности в живота си по такъв начин, че да може да си тръгне за част от секундата. Това му беше едновременно навик и мания. Не притежаваше нищо и не носеше нищо. Беше едър, но почти не хвърляше сянка и не оставяше нищо след себе си.

Бавно отпиваше от кафето си, докато горещината на лятната нощ се издигаше над тротоара около него. Наблюдаваше колите и хората. Гледаше как такситата се изливат на север като река и камионите на чистотата спират до бордюрите. Видя групички от странни наглед млади хора, които се отправяха към нощните клубове. Видя момичета, които някога са били момчета, а сега се клатушкаха на високите си токчета на юг по авенюто. Видя една немска кола, която паркира на ъгъла. Проследи с поглед набития мъж със сив костюм, който слезе от нея и тръгна на север. Наблюдаваше го, докато мина между две масички на тротоара пред кафенето и влезе вътре, където в дъното на помещението работеше персоналът. Гледаше го, докато мъжът им задаваше въпроси.

Беше среден на ръст, нито млад, нито стар, твърде набит, за да го наречеш жилав, и твърде лек, за да го наречеш пълен. Косата му беше посивяла на слепоочията, подстригана късо и прилежно. Устата му не се отваряше много, когато говореше. Но очите му се движеха непрекъснато. Неуморно се стрелкаха наляво и надясно. Ричър предположи, че мъжът е на около четирийсет, и че е успял да стигне до тази възраст, защото си е отварял очите на четири, следейки всичко, което се случва около него. Ричър беше виждал хора с подобни лица — бяха ветерани от елитни пехотни подразделения, преживели дълги мисии в опасни джунгли.

А после сервитьорът на Ричър изведнъж се извърна и посочи право към него. Набитият мъж със сивия костюм се вторачи в указаната посока. Ричър отвърна на погледа му през рамо. Очите им се срещнаха. Без да откъсва поглед от Ричър, мъжът благодари на сервитьора и излезе по същия начин, по който беше влязъл. Зави надясно покрай брезентовия параван и мина между масичките до мястото на Ричър. Ричър го остави да постои малко пред него, докато вземе решение. После му каза „Да“ — но не с въпросителна интонация, а като отговор на въпрос.

— Какво „да“? — попита мъжът.

— Каквото и да е — отвърна Ричър. — Да, добре съм, да, мястото е свободно, да, питай ме каквото искаш да ме питаш.

Мъжът придърпа един стол и седна с гръб към авенюто, така че го закри от погледа на Ричър.

— Всъщност наистина имам един въпрос — каза той.

— Знам — каза Ричър. — За снощи.

— Откъде знаеш?

Мъжът говореше тихо, с безизразен и прецизен британски акцент.

— Сервитьорът ме посочи — обясни Ричър. — А единственото, което ме отличава от останалите клиенти в момента, е, че снощи пак бях тук, а те не бяха.

— Сигурен ли си?

— Обърни се — нареди му Ричър. — Гледай колите по улицата.

Мъжът се обърна и се загледа в колите по улицата.

— Сега ми кажи с какво съм облечен — каза Ричър.

— Зелена риза — отвърна англичанинът. — Памучна, широка, евтина, не прилича на нова, ръкавите са навити до лактите, под нея имаш зелена тениска, също евтина и стара, малко тясна, носиш спортен панталон в цвят каки, нямаш чорапи, обувките ти са английски, от естествена кожа, кафяви, не са нови, но не са и много стари, сигурно са скъпи. Връзките са протрити, все едно ги дърпаш твърде силно, когато ги връзваш. Това може би подсказва мания за самодисциплина.

— Добре — рече Ричър.

— Какво „добре“?

— Наблюдателен си — призна Ричър. — Аз също забелязвам много неща. Приличаме си. Надушваме се отдалеч. В момента съм единственият клиент на заведението, който е бил тук и снощи. Сигурен съм. И точно това си попитал персонала. Няма какво друго да бъде. Това е единствената възможна причина сервитьорът да ме посочи.

Мъжът отново се обърна към Ричър.

— Видя ли една кола тук снощи? — попита той.

— Видях много коли — отвърна Ричър. — Нали сме на Шесто Авеню.

— Мерцедес-бенц. Паркиран ето там.

Мъжът отново се обърна и посочи по диагонал към едно празно място до бордюра от отсрещната страна на платното, до един пожарен кран.

— Сребрист — отвърна Ричър. — С четири врати, модел „S–420“, с нюйоркски номера с буквите „OSC“, карана много в града. Мръсна боя, ожулени гуми, очукани джанти, с много драскотини и вдлъбнатини по броните отпред и отзад.

Мъжът пак се обърна към него.

— Видял си я.

— Беше точно отсреща — отвърна Ричър. — Естествено, че съм я видял.

— Видя ли как потегли?

Ричър кимна.

— Малко преди единайсет и четирийсет и пет един мъж се качи в нея и потегли.

— Нямаш часовник.

— Винаги знам колко е часът.

— Било е по-скоро към полунощ.

— Може би — каза Ричър. — Няма значение.

— Видя ли шофьора?

— Нали ти казах, че го видях как се качи и потегли.

Мъжът се изправи.

— Трябва да дойдеш с мен — каза той.

После пъхна ръка в джоба си.

— Ще ти платя кафето.

— Вече го платих.

— Да тръгваме тогава.

— Къде?

— Ще те заведа при моя началник.

— Кой е твоят началник?

— Казва се Лейн.

— Не си ченге — каза Ричър. — Така предполагам. Съдейки по информацията, с която разполагам.

— Каква информация?

— Акцента ти. Не си американец, а англичанин. Полицията на Ню Йорк не може да го е закъсала чак толкова.

— Повечето от нас са американци — отвърна англичанинът. — Но си прав, не сме ченгета. Представляваме частна организация.

— От какъв тип?

— От типа, на който си струва да дадеш описание на човека, потеглил с онази кола.

— Как така си струва?

— Финансово — уточни мъжът. — Има ли друг начин?

— Има много други начини — отвърна Ричър. — Май смятам да си остана тук.

— Въпросът е много важен.

— Защо?

Мъжът с костюма отново седна.

— Не мога да ти обясня — отвърна той.

— Довиждане — каза Ричър.

— Решението не е мое — рече мъжът. — Мистър Лейн даде изрични инструкции за това. Със сериозни основания.

Ричър наклони чашката си и погледна вътре. Беше почти празна.

— Имаш ли си име? — попита той.

— А ти?

— Първо ти кажи.

В отговор мъжът пъхна палец в джобчето на гърдите си и извади черно кожено калъфче за визитки. Отвори го и със същия палец измъкна една визитка оттам. После я сложи на масата. Беше красиво отпечатана. Плътен матов картон, релефни букви и мастило, което изглеждаше така, сякаш още е влажно от машината. Най-отгоре пишеше: Operational Security Consultants. Консултанти оперативна сигурност.

— OSC — отбеляза Ричър. — Като буквите на номерата.

Англичанинът не каза нищо. Ричър се усмихна.

— Вие сте консултанти по сигурността, а са ви откраднали колата? Това наистина е малко тъпо.

— Проблемът не е в колата — отвърна мъжът.

По-надолу на визитната картичка беше отпечатано име:

„Джон Грегъри“. Под него пишеше: „о.з. Британска армия“. А най-отдолу: „зам. изпълнителен директор“.

— Преди колко време се уволни? — попита Ричър.

— От армията ли? — попита мъжът, който се казваше Грегъри. — Преди седем години.

— В кои части беше?

— В специалните.

— Още си ти личи.

— И на теб — каза Грегъри. — Ти преди колко време се уволни?

— Преди седем години — отвърна Ричър.

— В кои части беше?

— Най-вече във военната полиция.

Грегъри го изгледа с подновен интерес.

— Ченге ли си бил?

— Общо взето.

— С какъв чин?

— Не си спомням — отвърна Ричър. — Все пак съм цивилен от седем години.

— Не се прави на скромен — каза Грегъри. — Сигурно си бил поне полковник.

— Майор — каза Ричър. — Така и не стигнах по-високо.

— Проблеми в кариерата?

— Срещаха се.

— Имаш ли си име?

— Както повечето хора.

— И какво е то?

— Ричър.

— С какво се занимаваш в момента?

— Опитвам се да си изпия кафето на спокойствие.

— Имаш ли нужда от работа?

— Не — отвърна Ричър. — Нямам.

— Аз бях сержант — продължи Грегъри.

Ричър кимна.

— И аз така предположих. Повечето хора от специалните части са сержанти. Пък и ти приличаш на сержант.

— Значи ще дойдеш да говориш с мистър Лейн, нали?

— Казах ти какво видях. Предай му го.

— Мистър Лейн ще предпочете да го чуе лично от теб.

Ричър пак погледна в чашата си.

— Той къде е?

— Наблизо. На десет минути.

— Не знам — каза Ричър. — Сега си пия кафето.

— Вземи си го. Нали е в пластмасова чашка.

— Предпочитам да си живея мирно и тихо.

— Само десет минути.

— Струва ми се, че вдигате прекалено много шум за една открадната кола, дори да е мерцедес-бенц.

— Въпросът не е в колата.

— А какъв е въпросът?

— На живот и смърт — отвърна Грегъри. — Като точно в момента е по-скоро на смърт, отколкото на живот.

Ричър пак провери съдържанието на чашата си. Оставаха му няколко милиметра изстинало кафе, затлачено от пяната на еспресото. Само толкова. Той я остави на масата.

— Добре — каза. — Да тръгваме.