По трудния начин

60

Като добър войник, Тейлър задържа поглед върху Ричър точно толкова дълго, колкото му беше необходимо да прецени нивото на потенциална заплаха. Когато видя Полинг зад рамото му, изглежда, се успокои. „Добре облечен мъж, изискана жена, двойка туристи.“ Той извърна поглед обратно към бирата си. Целият оглед продължи само част от секундата повече, отколкото беше нормално да задържиш поглед върху непознат човек в бар. И доста по-малко, отколкото го оглеждаха фермерите. Те не бързаха за никъде и не пропуснаха нищо, както се полага на редовни клиенти, които посрещат новодошъл.

Ричър отведе Полинг до една маса в отсрещния край на помещението срещу Тейлър, седна с гръб към стената и проследи как фермерите един по един се обръщат обратно към бара, без да бързат. Накрая и последният отново надигна чашата си и атмосферата в бара се върна към състоянието си отпреди да влязат. Малко по-късно се появи и барманът. Той взе една кърпа и започна да бърше чаши.

— Трябва да се държим естествено — каза Ричър. — Да си поръчаме нещо.

— Май ще пробвам местната бира — отвърна Полинг. — Нали знаеш, когато си в Рим, прави като римляните и прочие.

Така че Ричър отново се изправи, пристъпи към бара и се опита да си спомни последния случай преди десет години, когато беше попадал в подобна ситуация. Беше важно да налучкаш правилния диалект. Той се подпря на юмруци на бара между двама от фермерите и каза:

— Една наливна бира за мен, моля, и половинка за жената.

Беше важно да налучкаш и маниерите, така че той се обърна наляво и надясно към четиримата фермери и подхвърли:

— Ще ни правите ли компания, господа?

После погледна и към бармана.

— И за теб, нали?

По този начин цялата динамика в стаята се насочи към Тейлър като към единствения посетител, който все още не беше поканен да се почерпи. Тейлър вдигна очи от масата си и се обърна към Ричър, сякаш го дърпаха невидими конци, Ричър направи жест с ръка, все едно отпиваше от чаша, и попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

Тейлър го погледна и отвърна:

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

Равен английски акцент, подобен на акцента на Грегъри. В очите му се четеше пресметливост. Но изражението му не издаваше нищо. Нямаше подозрение. Може би имаше известно неудобство. И дори намек за малко намусено дружелюбие. Половинчата усмивка, колкото да покаже за миг лошите си зъби. После пресуши чашата си, остави я на масата, изправи се и тръгна към вратата.

— Лека нощ — промърмори той на излизане.

Барманът наля шест и половина халби от местното пиво и ги нареди като войници. Ричър ги плати и ги побутна, сякаш ги разпределяше. После вдигна една, каза „наздраве“ и отпи. Когато занесе половинката на Полинг, четиримата фермери и барманът се обърнаха към тяхната маса и вдигнаха чашите си. Незабавно приемане в обществото за по-малко от трийсет долара, помисли си Ричър. Дори да струваше два пъти повече, пак щеше да бъде евтино. Но вместо това каза:

— Надявам се, че не съм обидил онзи човек, който си тръгна.

— Не го познаваме — отвърна един от фермерите. — Никога по-рано не съм го виждал.

— Отседнал е в Грейндж Фарм — обади се друг. — Няма как иначе, защото дойде с ландроувъра на собствениците на фермата.

— Той фермер ли е? — попита Ричър.

— Едва ли — отвърна първият. — Не съм го срещал досега.

— Къде е тази ферма?

— Малко по-надолу по пътя. Там сега живее някакво семейство.

— Питай Дейв Кемп — посъветва го трети фермер. — Той ще ти каже.

— Кой е Дейв Кемп? — попита Ричър.

— Дейв Кемп, от магазина — припряно поясни фермерът, все едно Ричър беше идиот. — В Бишъпс Парджетър. Той ще знае. Дейв Кемп знае всичко, пощата пристига при него. Пъха си носа навсякъде.

— Там няма ли кръчма? Защо някой ще идва да пие чак тук?

— На километри наоколо няма друга кръчма, приятел. Иначе нямаше да е толкова пълно?

Ричър не отговори.

— Собствениците на Грейндж Фарм не са тукашни — обади се първият фермер. — Семейството. Дойдоха наскоро. От Лондон, мисля. Не ги познавам. Но са от ония, органичните. Не употребяват химически торове.

Фермерите явно сметнаха, че това е всичко, което дължат на Ричър в замяна на една бира, и се заприказваха помежду си за предимствата и недостатъците на органичното земеделие. Изглежда, доста пъти бяха водили този разговор. Според това, което Ричър дочу, органичното земеделие нямаше абсолютно никакви предимства, освен необяснимата готовност на гражданите да плащат повече за продуктите, получени по този начин.

— Прав беше — каза Полинг. — Тейлър наистина е във фермата.

— Но дали ще остане след тази вечер? — попита Ричър.

— Не виждам причина да не го направи. Ти доста убедително се престори на голям, глупав и щедър американец. Не изглеждаше заплашителен по никакъв начин. Може би си е помислил, че сме обикновени туристи, които искат да разгледат базите, където са служили бащите им. Тук постоянно идват такива. Нали човекът така каза.

Ричър не отговори.

— Паркирала съм точно до него, нали? — продължи Полинг. — Онзи фермер каза, че е дошъл с ландроувър, а на паркинга нямаше друга такава кола.

— Как ми се иска да не беше тук — каза Ричър.

— Сигурно точно това е една от причините, заради които се е върнал. Английската бира.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Не, но на англичаните сигурно им харесва.

Сандвичите им се оказаха учудващо вкусни. Хрупкав домашен хляб, масло, недопечено телешко, горчица с хрян, сирене и тънко нарязани пържени картофи за гарнитура. Двамата ги изядоха и довършиха бирите си. После се качиха в стаята. Беше по-хубава от апартамента им в Бейзуотър. Изглеждаше и по-голяма отчасти поради факта, че леглото беше персон и половина, а не двойно. Беше по-тясно с около петдесет сантиметра. Не е проблем, помисли си Ричър. Не и при тези обстоятелства. Той нагласи алармата на часовника в главата си за шест сутринта. На развиделяване. Тейлър или ще остане, или ще избяга, но каквото и да направи, ние ще го видим.