По трудния начин

61

В шест часа на следващата сутрин от прозореца на стаята им се виждаше само безкрайното мъгливо поле. Земята беше равна и сиво-зелена чак до далечния хоризонт, нашарена с ровове и малки горички. Дърветата в тях бяха с дълги тънки стволове и кръгли, компактни корони, за да издържат на ветровете. Ричър ги видя как се огъват и люшкат под напора им.

Навън беше много студено и цялата им кола беше покрита с влага. Ричър изтри прозорците с ръкава на якето си. Качиха се, без да говорят. Полинг излезе на заден ход, превключи на първа и потегли през паркинга. Спря за миг на изхода, после се качи на пътя, водещ на изток към изгряващото слънце. Осем километра до Бишъпс Парджетър. Осем километра до Грейндж Фарм.

Стигнаха до фермата, преди да стигнат до селото. Беше разположена над горното ляво рамо на кръста, очертан от пресичащите се шосета. Видяха я първо откъм югозапад. Земята беше очертана с ровове, а не с ограда. Рововете бяха дълбоки и прави. Зад тях имаше добре изорани полета, едва зеленеещи от наскоро засадените земеделски култури. По-навътре се виждаха малки горички, които сякаш бяха само за декорация. А в самия център на имението се издигаше масивна къща от сив камък. Беше по-голяма, отколкото си я представяше Ричър. Не беше чак замък или имение, но все пак беше много по-впечатляваща, отколкото се полага на една фермерска къща. Далеч на север и на изток от нея се виждаха пет допълнителни постройки. Хамбари — дълги, ниски, спретнати сгради. Три от тях образуваха стените на селскостопански двор. Две бяха построени отделно.

Покрай пътя, по който караха, се простираше ровът, който очертаваше южната граница на фермата. С всеки метър, който изминаваха, перспективата им се променяше, сякаш фермата беше на въртяща се основа, за да я огледат по-добре. Видяха голяма красива къща. Шосето минаваше по мостче над граничния изкоп и продължаваше на север — добре отъпкана, изравнена алея. Самата къща беше обърната с единия си край към пътя, на седемстотин метра навътре от него. Предният вход гледаше на запад, а задната врата — на изток. Ландроувърът беше паркиран зад къщата, между нея и един от отделените хамбари. Изглеждаше миниатюрен от това разстояние — студен, неподвижен и покрит с влага.

— Още е тук — каза Ричър.

— Освен ако няма собствена кола.

— Ако имаше, щеше да е с нея и снощи.

Полинг намали и колата запъпли със скоростта на пешеходец. Около къщата нямаше никакво движение. Абсолютно никакво. От един комин се издигаше тънка струйка дим. Може би печка, на която се топлеше вода. Прозорците бяха тъмни.

— А аз си мислех, че фермерите стават рано — отбеляза Полинг.

— Предполагам, че така правят животновъдите — отвърна Ричър. — За да издоят кравите или нещо подобно. Но тук се занимават само със земеделие. Не знам дали изобщо имат работа между оран и жътва. Сигурно просто си седят и гледат как реколтата им расте.

— Не трябва ли да пръскат посевите? Защо не са излезли с тракторите?

— Нали казаха, че са органични фермери. Те не пръскат. Освен с вода, за напояване.

— Все пак сме в Англия. Тук вали постоянно.

— Откакто пристигнахме, не е валяло — отбеляза Ричър.

— Осемнайсет часа — каза Полинг. — Сигурно е нов рекорд. Когато бях в Скотланд Ярд, валеше денонощно.

Тя отпусна педала за газта, изключи от скорост и отвори прозореца. Ричър направи същото и в колата нахлу студен влажен въздух. Навън всичко беше тихо и неподвижно. Чуваше се само шумът на вятъра в короните на далечните дървета, а в сутрешната мъгла едва-едва помръдваха сенки.

— Сигурно много отдавна целият свят е изглеждал така — каза Полинг.

— Тук е живял северният народ — каза Ричър. — Норфък и Съфък, северният и южният народ. Мисля, че са били древни кралства на келтите.

А после тишината изведнъж се разтърси от изстрел. Далечен изстрел, който отекна над полето като експлозия. И двамата инстинктивно се наведоха. После огледаха хоризонта, да видят има ли дим. Търсеха откъде ще дойде следващият изстрел.

— Тейлър? — каза Полинг.

— Не го виждам — отвърна Ричър.

— Кой друг може да бъде?

— Прекалено е далеч, за да направи нещо.

— Ловци?

— Изключи двигателя — каза Ричър.

После се вслуша в тишината. Не чу нищо повече. Нито шум от движение, нито от презареждане.

— Мисля, че е било изстрел, който да плаши птиците — каза накрая той. — Току-що са засели нивите. Не искат враните да изядат семената. Май имат някакви машини, които по цял ден стрелят с халосни патрони на произволни интервали.

— Надявам се, че е било само това.

— После ще се върнем тук — каза Ричър. — Нека първо потърсим Дейв Кемп в магазина.

Полинг запали двигателя и отново потегли, а Ричър се извърна на мястото си, за да проследи как източната половина от фермата се източва покрай тях. Изглеждаше точно като западната. Но всичко беше наобратно. Близо до къщата имаше дървета, после широки равни полета, а накрая и дълбок ров, който отбелязваше границата на имението. След него беше северното шосе, което се вливаше в кръстовището на Бишъпс Парджетър. А после и самото селце. Древна каменна църква в горния десен ъгъл на кръстовището и няколко къщи в продължение на петдесет метра от другата страна на шосето, срещу църквата. Повечето от тях приличаха на частни вили, но една беше по-дълга и ниска и очевидно в нея беше магазинът, който служеше и за вестникарска будка, и за поща. Тъй като в него се продаваха вестници и закуски, вече беше отворено.

— Директно ли ще подходим? — попита Полинг.

— Общо взето — отвърна Ричър.

Тя паркира срещу магазина, от другата страна на шосето, където земята беше посипана с чакъл близо до входа на църквата. Двамата слязоха от колата и усетиха силен, непрекъснат и студен вятър, който духаше от изток.

— Познавам хора, които са служили тук — каза Ричър. — Кълняха се, че вятърът духа чак от Сибир и нищо не го спира по пътя.

В сравнение с времето навън в селския магазин беше топло и уютно. Беше включена газова печка, от която въздухът беше станал топъл и влажен. Имаше прозорец за пощата, който беше затворен, хранителен магазин по средата и щанд за вестници в отсрещния край. Зад щанда стоеше възрастен мъж с плетена жилетка, увит с шал. Подреждаше вестниците и пръстите му бяха почернели от мастило.

— Вие ли сте Дейв Кемп? — попита Ричър.

— Така се казвам, да — отвърна старецът.

— Казаха ни, че трябва да се обърнем към вас.

— За какво?

— Дошли сме с една определена задача — каза Ричър.

— Раничко сте дошли.

— Ранно пиле рано пее — каза Ричър.

Беше чул този израз от детектива в Лондон и го повтори, като се надяваше да прозвучи достоверно.

— Какво искате?

— Да си купим ферми.

— Американци сте, нали?

— Да, представляваме една голяма селскостопанска корпорация от Съединените щати. Търсим ферми, в които да инвестираме. И предлагаме много щедри комисиони за съдействие.

Директен подход. Общо взето.

— Колко щедри? — попита Кемп.

— Обикновено става дума за процент от цената на имота.

— Какви ферми търсите? — попита той.

— Вие ни кажете. Обикновено се спираме на добре поддържани и функциониращи имоти, които не са стабилни по отношение на собствеността.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Хубави ферми, които наскоро са били купени от аматьори. Но ги искаме бързо, преди да са ги съсипали.

— Грейндж Фарм — каза Кемп. — Ето тия са истински аматьори. Хванаха се с органично земеделие, по дяволите.

— Чухме за тази ферма.

— Би трябвало да е първа във вашия списък. Точно това, което описахте. Захапали са повече, отколкото могат да глътнат. И то когато и двамата си седят вкъщи. А те не си седят постоянно. Сега например мъжът беше сам във фермата. А един човек не може да обработва толкова голямо място. Особено ако е аматьор, по дяволите. Имат и излишно много дървета. От дърветата не падат пари.

— Грейндж Фарм звучи обещаващо — съгласи се Ричър. — Но ние чухме, че и някой друг души там. Наскоро са го видели в самия имот. Може би е човек от конкуренцията.

— Нима? — възкликна Кемп.

Очевидно беше развълнуван от перспективата за съперничество. После изведнъж чертите му се отпуснаха разочаровано.

— Не, сетих се за кого говорите. Никаква конкуренция не е той. Брат е на жената. Дойде да живее при тях.

— Сигурен ли сте? — попита Ричър. — За нас това има значение, защото трябва да местим повече хора на друго място.

Кемп кимна.

— Той дойде да се запознаем. Каза, че се връща отнякъде, но вече няма да се скита по чужбина. Пусна пратка до Америка. С въздушна поща. Тук рядко се случва такова нещо. Хубаво си поговорихме.

— Значи сте сигурен, че възнамерява да остане дълго? Това има значение.

— Така ми каза — отвърна старецът.

— Какво точно изпрати до Америка? — попита Полинг.

— Е, не ми каза. Но адресът беше на някакъв хотел в Ню Йорк. Нямаше име на получателя, а само номер на стая, което ми се видя странно.

— Познаваше ли се какво има в пратката? — попита Ричър.

Фермерът в бара беше казал: „Пъха си носа навсякъде.“

— Стори ми се, че е тънка книга — отвърна Кемп. — С малко страници. Стегната с ластик. Може да е била взета назаем. Не че съм опипвал пакета.

— Той не попълни ли митническа декларация?

— Сложихме лепенка „печатни материали“. За такива пратки не се попълва декларация.

— Благодаря ви за съдействието, мистър Кемп — каза Ричър.

— Ей, ами комисионата за имота?

— Ще я получите, когато приключим с него — отвърна Ричър.

Когато приключим с него, помисли си той. Доста неподходящо казано.

Изведнъж му стана студено.

Дейв Кемп не предлагаше кафе в пластмасови чаши, така че двамата си купиха кока-кола и шоколадови десертчета и спряха да ги изядат край пътя на два километра на запад, откъдето можеха да наблюдават предния вход на къщата. Там все още всичко беше неподвижно. Не се виждаха светлини, а тънката струйка дим се извиваше настрани, понесена от вятъра.

— Защо се интересуваше от пратката до Щатите? — попита Ричър.

— По навик — отвърна Полинг. — Питам за всичко, особено ако не съм сигурна какво може да се окаже важно. Освен това ми се стори странно. Тейлър току-що се е измъкнал и първото, което върши, е да пусне пратка? Какво ли е било?

— Може би нещо за неговия партньор — отвърна Ричър. — Сигурно той все още е в Ню Йорк.

— Трябваше да разберем и адреса. Но все пак се справихме доста добре. Обяснението ти беше много логично. Връзва се чудесно със снощи, с фалшивото дружелюбие в бара. Ако Кемп разкаже на всички за нас, Тейлър просто ще приеме, че си измамник и се опитваш да изкараш бързи пари, като изкупуваш ферми на половин цена.

— Да, много добре се справям с лъжите — съгласи се Ричър. — За съжаление.

После обаче бързо млъкна, защото забеляза някакво движение в далечината. Вратата на къщата се отвори. Над земята се стелеше сутрешна мъгла, слънцето беше от другата страна и разстоянието беше толкова голямо, че едва се виждаше, но той все пак успя да различи четири човешки фигури. Две по-големи, една малко по-дребна и една много по-дребна. Може би двама мъже, жена и дете. Може би момиченце.

— Станаха — каза той.

— Едва ги различавам — отвърна Полинг. — Четирима са. Сигурно са се събудили от изстрела на плашилото. Все пак е по-силен от кукуригане. Това са семейство Джаксън и Тейлър, нали така? Мама, татко, Мелъди и любимият й чичо.

— Трябва да са те.

И четиримата носеха нещо на раменете си. Дълги прави пръчки. Бяха подходящи по размер за възрастните, но прекалено големи за момиченцето.

— Какво правят? — попита Полинг.

— Това са мотики — каза Ричър. — Излизат на полето.

— Ще плевят, така ли?

— Органично земеделие. Не използват хербициди.

Миниатюрните фигурки се скупчиха и тръгнаха на север, като се отдалечаваха от пътя. Скоро се стопиха и изчезнаха. Бледите сенки в мъглата, които продължаваха да се виждат, бяха по-скоро илюзия, отколкото истина.

— Значи той остава — каза Полинг. — Нали така? Явно остава. Човек не отива да плеви със сестра си, ако си мисли да бяга.

Ричър кимна.

— Видяхме достатъчно — каза той. — Работата е свършена. Да се връщаме в Лондон и да чакаме Лейн.