По трудния начин

8

Ричър отново пое на юг, докато не излезе чак на Спринг Стрийт. За седем минути с бърза крачка отмина шест пресечки. Грегъри стоеше на тротоара пред червената врата.

— Е? — попита той.

— Нищо — поклати глава Ричър. — Нищичко. Никой не се появи. Всичко се омаза. Нали така казвате в английските специални части?

— Когато искаме да се изразим по-учтиво — отвърна Грегъри.

— Колата я няма.

— Как е възможно?

— Има заден вход — каза Ричър. — В момента не мога да направя по-добро предположение.

— По дяволите.

Ричър кимна.

— Нали ти казах, всичко се омаза.

— Трябва да проверим. Мистър Лейн ще иска да знае всичко.

Двамата намериха една алея на две пресечки западно оттам. Алеята беше затворена с желязна порта, заключена с верига. На веригата имаше катинар, голям като тиган. Неразбиваем. Но сравнително нов. Беше смазан и изглеждаше често използван. Над портата имаше допълнителна желязна стена, която затваряше алеята от край до край и се издигаше на височина шест метра.

Никой не можеше да влезе оттам.

Ричър отстъпи назад и се огледа в двете посоки. Отдясно на указаната сграда имаше магазин за шоколад. Пред прозореца беше спусната решетка, но Ричър видя зад нея бонбони, големи като бебешки юмручета. Пластмасови, помисли си той. Ако бяха истински, щяха да се разтопят или да побелеят. В дъното на магазина светеше. Той се наведе към стъклото, засенчи го с ръце и погледна вътре. Забеляза дребна сянка, която мърдаше напред-назад. Ричър потропа на вратата — силно, с отворена длан. Дребната фигура спря да се движи и се обърна. Посочи към нещо на височината на кръста на Ричър. Отвътре на вратата беше залепена отпечатана картичка: Работно време — от 10 до 10. Ричър поклати глава и махна на дребната фигурка да се приближи. Сянката сви рамене в универсален жест на раздразнение и тръгна към него. Беше жена. Дребна, тъмна, млада и уморена. Отключи няколко ключалки и отвори вратата, без да маха тежката стоманена верига.

— Затворено е — каза тя през тесния процеп.

— Инспекция по хигиената — каза Ричър.

— Не ми приличаш на инспектор — отвърна жената.

И беше права. Ричър току-що се беше преструвал успешно на бездомник. Наистина не приличаше на бюрократ от градската управа. Така че той кимна към Грегъри и безупречния му сив костюм.

— Той работи в кметството — обясни Ричър. — Аз го придружавам.

— Съвсем скоро минава инспекция — каза тя.

— Става дума за съседната сграда — каза Ричър.

— Какво за нея?

Ричър хвърли поглед зад жената.

Сладкарски магазин, пълен с луксозни шоколадови изделия, от които никой няма действителна нужда. Това означава несигурна база от клиенти. Което пък означава несигурен собственик.

— Плъхове — каза той. — Аз изтребвам вредители. Докладваха ни, че има плъхове.

Жената замълча.

— Имате ли ключ за портата на алеята? — попита Грегъри.

Жената кимна.

— Да, но можете да минете и през задния вход на моя магазин. Ще стане по-бързо.

Тя свали веригата от вратата и ги поведе през магазина. Въздухът беше наситен с миризма на какао. Предната част на помещението беше за клиентите, а в дъното имаше сладкарска работилница. Фурни, които току-що бяха включени. Десетки лъскави подноси. Мляко, масло, захар. Метални съдове, пълни с разтопен шоколад. Стоманени плотове. В края на един къс коридор, облицован с плочки, се виждаше и задната врата. Жената ги пусна през нея и Ричър и Грегъри се озоваха на тухлена алея, горе-долу толкова широка, колкото през нея да минават товарни каруци — единственото превозно средство през 1900 г., когато е била построена. Алеята минаваше от изток на запад в продължение на цяла пресечка. Единият изход беше на Томпсън Стрийт, където имаше порта, а в другия край алеята правеше остър завой и свършваше с портата на Спринт Стрийт, която вече бяха разгледали. Указаната сграда изглеждаше също толкова зле от задната страна, колкото и отпред. Може би дори по-зле. Имаше по-малко графити, но беше по-съсипана. Тухлите бяха повредени от разтопен лед, а под водоливниците беше пораснал мъх.

На нивото на улицата имаше един прозорец. И една врата.

Задният вход беше боядисан в същото убито червено като входа на фасадата, но изглеждаше още по-западнал. Вратата беше от дърво, подсилена със стоманен лист и явно боядисвана за последен път от някой редник, който си беше търсил работа след войната в Корея. Или след Втората световна война. Или след Първата световна. Но имаше по-нова ключалка — солидно стоманено резе. Дръжката на вратата беше старомодна медна топка, ожулена и почерняла от времето. Беше невъзможно да се определи дали някой я е пипал през последния час. Ричър я хвана и я завъртя. Топката поддаде на няколко милиметра, после стоманеният език на резето я спря.

Нямаше как да се влезе оттук.

Ричър се обърна и се върна в кухнята на сладкарския магазин. Жената изстискваше разтопен шоколад от една тежка ленена торба със сребърен накрайник, като оформяше по една топка на всеки пет сантиметра от повърхността на широка тава.

— Искаш ли да си близнеш малко? — попита го тя, когато забеляза, че я гледа.

— Виждала ли си някого пред съседната врата? — попита той в отговор.

— Не, никого.

— Дори само да минава през нея?

— Никога — отвърна жената. — Сградата е изоставена.

— А ти по цял ден си тук?

— От седем и половина сутринта. Първо включвам фурните и ги спирам чак в десет вечерта. После почиствам, така че излизам чак в единайсет и половина. Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам.

— Без почивен ден?

— Малък бизнес. Никога не почиваме.

— Не ти е лесно.

— На теб също.

— На мен ли?

— В този град има много плъхове.

Ричър кимна.

— Кой е собственикът на съседната сграда?

— Не знаеш ли? — попита жената. — Нали работиш в градската управа?

— Ще стане по-бързо — обясни Ричър. — В архива е голяма бъркотия.

— Нямам представа — каза жената.

— Добре — каза Ричър. — Приятен ден.

— Провери разрешителните за строеж на прозорците отпред. На тях са написани сума ти телефонни номера. Сигурно го има и собственика. Трябваше да видиш за каква бюрокрация ставаше дума, когато отварях магазина.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Искаш ли един шоколадов бонбон?

— На работа съм — каза Ричър.

Двамата с Грегъри излязоха от магазина, завиха надясно и спряха пред прозорците на указаната сграда. Бяха закрити с тъмни завеси. На стъклата бяха залепени десетина разрешителни за строеж. Стъклата бяха покрити с мръсотия, а разрешителните бяха изсъхнали и пожълтели. Срокът на всичките беше изтекъл отдавна. Но на тях продължаваха да се четат телефонните номера, написани на ръка с черен маркер — по един номер за всеки от участниците в изоставения строителен проект. Архитект, строителна фирма, собственик. Грегъри не си ги записа. Извади малкия си сребърен телефон и ги снима. После отново го използва, този път по основното му предназначение — да се обади в Дакота Билдинг.

— Прибираме се — каза той.

Двамата с Ричър се върнаха пеш по Шесто Авеню и се качиха на метролиния „С“, с която изминаха осем спирки в северна посока до 72-ра улица. Излязоха навън откъм „Строубъри Фийлдс“. Влязоха във фоайето на Дакота Билдинг точно в осем и половина.

Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.