По трудния начин

55

— Тейлър е имал съучастник — продължи Ричър. — Очевидно. Налагало се е, отново заради акцента. Отначало си мислех, че може би е бил човекът, когото са намерили в реката. Както ти каза, били са заедно, но са се скарали. Или Тейлър е станал алчен и е поискал да прибере всичките пари. Но това обяснение вече не върши работа. Удавникът от реката е най-обикновен труп от Ню Йорк. Жертва на убийство, което няма нищо общо с нашия случай. По време на отвличането е бил в затвора. Така че не знам кой се е обадил по телефона. И теорията ми си остава частична.

— Лейн ще иска да знае кой е бил съучастникът. Едва ли ще се задоволи с половинчато обяснение.

— Права си.

— Значи няма да иска да плати.

— Ще плати част от сумата. После ще приберем останалото. Когато му кажем кой е бил съучастникът.

— А как ще разберем?

— Единственият сигурен начин е да намерим Тейлър и да попитаме.

— Да го попитаме?

— Да го накараме да ни каже.

— В Англия?

— Ако твоят човек от Пентагона потвърди, че наистина е заминал за там. Предполагам, че може да провери и до кого е седял в самолета. Има някаква вероятност да са били заедно.

— Не ми се вярва.

— На мен също. Но все пак може би трябва да се провери.

Така че Полинг отново си поигра на гоненица по телефоните на ООН, но след десет минути се отказа и остави съобщение на своя познат да провери дали Тейлър е пътувал заедно с някого.

— А сега какво? — попита тя.

— Сега ще чакаме твоят човек да се обади — отвърна Ричър. — А после ще си направим резервации за кола до летището и за полет до Лондон. Ако Тейлър наистина е отишъл там, което най-вероятно е така. Предполагам, че ще пътуваме с нощния полет довечера. Обзалагам се, че Лейн ще ме изпрати там, за да подготвя почвата. А после ще докара целия си екип, за да участват в самото убийство. И тогава ние ще се оправим с тях намясто.

Полинг вдигна очи към него.

— Значи затова обеща, че нито един полицай или прокурор в Америка няма да има нищо против.

Ричър кимна.

— Но пък колегите им в Англия със сигурност ще побеснеят.

Ричър прибра снимките на Пати Джоузеф в плика и го напъха в предния джоб на ризата си. Целуна Полинг на тротоара и тръгна към метрото. Малко преди пет следобед вече беше пред Дакота Билдинг.

Името. Утре.

Мисията е изпълнена.

Но той не влезе в сградата, а продължи напред, влезе в Сентръл Парк и се запъти към Стробъри Фийлд. Мемориалната плоча на Джон Ленън. Близо до мястото, където го бяха застреляли. Както повечето хора на неговата възраст, Ричър също смяташе „Бийтълс“ за част от младостта си. Все едно бяха осигурили музикалния фон на филма за живота му. Може би по тази причина харесваше англичаните.

Може би по тази причина не му се искаше да направи това, което се готвеше да направи.

Той докосна снимките в джоба си и отново проследи мислено цялата история, както я беше подредила Полинг. Нямаше никакво съмнение. Лошият беше Тейлър. Безспорно. Самият Ричър беше свидетел. Първо го беше видял до мерцедеса, а после до ягуара.

Без съмнение.

Може би просто нямаше как да бъде доволен от факта, че предава един лош човек на друг.

Но аз го правя за Кейт, припомни си Ричър. И за Джейд. За парите, които ще получи Хобарт.

Не за Лейн.

Дълбоко си пое въздух и вдигна лице за миг, за да улови последните лъчи на слънцето, преди то да се спусне зад високите сгради на запад. После се обърна и излезе от парка.

Едуард Лейн хвана двете снимки между палеца и показалеца си, сякаш държеше карти за игра, и зададе най-простия от всички въпроси:

— Защо?

— От алчност — отвърна Ричър. — Или злоба, или ревност, или всичко изброено.

— Къде се намира в момента?

— Предполагам, че е в Англия. Скоро ще разбера със сигурност.

— Как?

— Имам си източници.

— Наистина си добър.

— Не си виждал по-добър от мен.

Няма и да видиш.

Лейн му върна снимките и каза:

— Трябва да е имало и съучастник.

— Очевидно.

— Заради телефонните обаждания. Някой, който говори с американски акцент. Кой е той?

— Ще трябва да попиташ Тейлър.

— В Англия ли?

— Предполагам, че скоро не мисли да се връща в Щатите.

— Искам да го намериш.

— Първо ми дай парите.

Лейн кимна.

— Ще ги имаш.

— Искам ги сега.

— Сега ще получиш десет процента. Останалото, когато застана лице в лице с Тейлър.

— Искам двайсет процента сега.

Лейн не отговори.

— Или ще прежаля загубите и ще си тръгна — добави Ричър. — А ти можеш да се разходиш до някоя книжарница и да си купиш карта на Великобритания и карфица. Или по-добре огледало с дръжка.

— Петнайсет процента сега — каза Лейн.

— Двайсет — каза Ричър.

— Седемнайсет и половина.

— Двайсет. Или изчезвам.

— Господи боже — възкликна Лейн. — Добре де, двайсет процента веднага. Но ти също ще тръгнеш веднага, довечера. Ще ти дам един ден преднина. За умно момче като теб и толкова стига. Ние ще дойдем след двайсет и четири часа. И седмината. Аз, Грегъри, Грум, Бърк, Ковалски, Адисън и Перес. Би трябвало да сме достатъчно. Познаваш ли Лондон?

— Бил съм там.

— Ще отседнем в „Парк Лейн Хилтън“.

— И ще носите останалите пари?

— До последния цент — увери го Лейн. — Ще ти покажа парите, когато дойдеш в хотела, за да ни съобщиш къде е Тейлър. Ще ти ги дам, когато го видя.

— Добре — отвърна Ричър. — Съгласен съм.

Десет минути по-късно той отново беше в метрото и пътуваше в южна посока с двеста хиляди американски долара в брой, увити в найлонова торбичка от „Хоул Фудс“.

Ричър отиде в апартамента на Полинг, даде й торбичката и каза:

— Извади си каквото ти дължа и скрий останалото. Трябва да стигне на Хобарт, поне докато го подготвят за операциите.

Полинг пое торбичката с протегнати ръце, без да я приближава до себе си, все едно се страхуваше да не е заразна.

— Това парите от Африка ли са?

— Директно от Уагадугу — кимна Ричър. — С престой в килера на Едуард Лейн.

— Значи са мръсни пари — заяви тя.

— Покажи ми пари, които не са мръсни — отвърна Ричър.

Полинг помълча малко, после отвори торбичката, отдели няколко банкноти и ги остави на кухненския плот. Зави останалите и прибра пакета във фурната.

— Тук нямам сейф — обясни тя.

— Фурната ще свърши работа — отвърна Ричър. — Само гледай да не забравиш, че са вътре, и да я включиш да готвиш нещо.

Полинг взе четири банкноти от купчината на кухненския плот и му ги подаде.

— За дрехи — обясни тя. — Ще ти трябват. Тръгваме за Англия още довечера.

— Твоят човек се е обадил?

Тя кимна.

— Тейлър е отлетял с „Бритиш Еъруейс“ за Лондон по-малко от четири часа, след като Бърк е оставил парите в ягуара.

— Сам?

— Явно. Поне не знаем друго. На мястото до него в самолета е имало някаква англичанка. Разбира се, това не означава, че не е имал съучастник, който се е качил отделно от него и е седнал на друго място. Доста елементарна предпазна мярка. В този самолет е имало шейсет и седем пълнолетни американци, които са се качили сами.

— Твоят човек всичко е проверил.

— Да, така е. Изпрати ми списъка на пътниците по факса. Включително и списъка от багажното отделение. Тейлър е бил с три чанти.

— Платил ли е за свръхбагаж?

— Не. Но все пак е пътувал в бизнес класа. Може би са си затворили очите.

Ричър погледна парите.

— Четиристотин долара не са ли прекалено много за дрехи?

— Не — отвърна Полинг. — Не и ако ще пътуваш с мен.

Бил съм военен полицай. Правил съм всичко. Така беше казал Ричър на Хобарт. Но се оказа, че не е вярно. Защото трийсет минути по-късно вече правеше нещо за пръв път в живота си. Купуваше си дрехи от скъп магазин за конфекция. Беше в „Мейсис“ на Хералд Скуеър и стоеше пред касата в отдела за мъжка мода, като държеше в ръцете си сив панталон, сиво сако, черна тениска, черен пуловер с остро деколте, чифт черни чорапи и чифт бели боксерки. Изборът му беше донякъде ограничен от размерите, които имаха в наличност. В частност — дължината на ръцете и гръдната обиколка. Ричър се притесни, че кафявите му обувки няма да отиват на дрехите му. Полинг му каза да си купи и нови обувки. Той се възпротиви. Не можеше да си ги позволи. Но тя го успокои, че кафявите обувки се комбинират съвсем прилично със сиви панталони. Когато му дойде редът, Ричър плати в брой — триста деветдесет и шест долара. Върна се в апартамента на Полинг, взе си душ, преоблече се и премести смачкания си паспорт и плика със снимките на Пати Джоузеф от джоба на старите панталони в джоба на новите. Извади сгъваемата четка за зъби от джоба на старата си риза и я премести в джоба на новото сако. Събра старите си дрехи и отиде да ги изхвърли в шахтата. После двамата с Полинг мълчаливо изчакаха във фоайето на сградата колата, която ги откара до летището.