По трудния начин

44

Докато слизаха с асансьора към фоайето на „Маджестик“, Ричър и Полинг не си казаха нищо. Излязоха на тротоара. Беше ранна вечер. Пред сградата имаше четири платна с коли, а отвъд тях — влюбените в парка. Виждаха се кучета на каишки и туристически групи, чуваше се басовото боботене на клаксоните на пожарните коли.

— Сега накъде? — попита Полинг.

— Иди да си починеш — отвърна Ричър. — Аз се връщам в леговището на звяра.

Полинг тръгна към спирката на метрото, а Ричър — към Дакота Билдинг. Този път портиерът го пусна, без да се обажда. Или Лейн го беше включил в някакъв списък на посетителите, или портиерът беше запомнил лицето му. И двете обяснения не му допадаха. Това означаваше отслабени мерки за сигурност, а и Ричър не искаше да го разпознават като част от екипа на Лейн. Не че очакваше някой път отново да му се наложи да влиза в тази сграда. Беше много над финансовите му възможности.

Този път в коридора на петия етаж не го чакаше никой. Вратата на апартамента на Лейн беше затворена. Ричър почука, а после натисна звънеца. След малко му отвори Ковалски. Беше най-едрият от хората на Лейн, но не беше великан. Около метър и осемдесет, около сто килограма. Май беше сам. Зад него не се виждаше нищо друго, освен неподвижен мрак. Той отстъпи назад, задържа вратата и Ричър влезе.

— Къде са другите? — попита Ричър.

— Навън — отвърна Ковал ски. — Разтръскват дърветата, за да видят какво ще изпадне оттам.

— Какви дървета?

— Бърк има теория. Смята, че са ни посетили призраци от миналото.

— Какви призраци?

— Ти знаеш какви — отвърна Ковалски. — Бърк първо е казал на теб.

— Найт и Хобарт ли? — попита Ричър.

— Точно те.

— Губите си времето — каза Ричър. — Те са загинали в Африка.

— Не е вярно — възрази Ковалски. — Един приятел на един приятел на един приятел се е обадил в службата на военните ветерани. Само единият от двамата е загинал в Африка.

— Кой?

— Още не знаем. Но ще разберем. Знаеш ли колко изкарва един чиновник в службата на военните ветерани?

— Не много, предполагам.

— Всички хора си имат цена. А цената на един чиновник е доста ниска.

Двамата минаха през антрето и влязоха в опустялата дневна. Снимката на Кейт Лейн все още стоеше на почетно място на масата. На тавана над нея имаше точково осветление, което я къпеше в меко сияние.

— Ти познаваше ли ги? — попита Ричър. — Найт и Хобарт?

— Естествено — отвърна Ковалски.

— Беше ли в Африка?

— Естествено.

— Тогава на чия страна си? На тяхната или на страната на Лейн?

— Лейн ми плаща заплата. Те — не.

— Значи ти също си имаш цена.

— Само глупаците си нямат цена.

— Ти какъв беше едно време?

— Тюлен.

— Значи можеш да плуваш.

Ричър излезе в коридора и тръгна към спалнята. Ковалски се движеше плътно зад него.

— Ще ме следиш ли? — попита Ричър.

— Най-вероятно — отвърна Ковалски. — Ти всъщност къде отиваш?

— Да преброя парите.

— Лейн разрешава ли?

— Ако не разрешаваше, нямаше да ми покаже кода от сейфа, нали така?

— Показал ти е кода от сейфа?

Надявам се, помисли си Ричър. Лявата ръка. Свит показалец. Прав безименен пръст. Прав среден пръст. Свит среден пръст. 3785. Надявам се.

Той отвори вратата на гардероба и набра 3785 на клавиатурата. След една мъчителна секунда алармата бипна веднъж и резето щракна.

— На мен никога не ми казва кода — оплака се Ковалски.

— Да, но сигурно винаги ти си спасител, когато ходите в Хамптънс — отвърна Ричър.

Той отвори вътрешната врата и дръпна верижката, за да включи лампата. Килерът беше около два на един метър. Отляво имаше малко място за минаване, а парите бяха отдясно. На пакети. Всички пакети бяха недокоснати, с изключение на един, който беше отворен и полупразен. Онзи, който Лейн беше разхвърлял из стаята, а после беше събрал отново. Ричър го извлече навън. Занесе го до леглото и го пусна. Ковалски стоеше на една крачка от него.

— Можеш ли да броиш? — попита Ричър.

— Много смешно.

— Брой тогава.

Ричър се върна в килера, влезе странично и приклекна. Вдигна един от непокътнатите пакети и го завъртя в ръцете си, за да разгледа и шестте му страни. На едната страна с големи букви беше отпечатано „Banque Centrale“, а отдолу с по-малки букви — „Gouvernement National, Ouagadougou, Burkina Faso“. Най-отдолу имаше знак за американски долар и числото „1 000 000“. Найлонът беше стар, потъмнял и дебел. Ричър наплюнчи върха на палеца си, изтри едно кръгче и видя лицето на Бенджамин Франклин. Банкноти от сто долара. Десет хиляди в един пакет. Мястото, където найлонът беше запечатан с нагряване, беше непокътнато. Един милион долара в брой, освен ако господата от правителството на Буркина Фасо в О-Таун не бяха излъгали, в което Ричър се съмняваше.

Един милион долара в пакет, който тежеше горе-долу колкото голям куфар, пълен с багаж.

В килера имаше десет непокътнати пакета. И десет празни найлонови опаковки.

Общо двайсет милиона долара, преди да започне цялата история.

— Петдесет пачки — подвикна Ковалски от леглото. — По десет хиляди долара всяка.

— Колко прави това общо? — подвикна в отговор Ричър.

Тишина.

— Какво, да не си бил болен, когато сте учили умножение? Колко прави?

— Много — отвърна Ковалски.

Прав си, помисли си Ричър. Петстотин хиляди. Половин милион. Тук все още има десет милиона и половина, а общо десет милиона и половина вече са изчезнали.

Значи преди да започне всичко, са били двайсет и един милиона долара.

Цялото заплащане за мисията в Буркина Фасо, основният капитал на Лейн, недокоснат в продължение на пет години.

Допреди три дни.

Ковалски се появи на прага на килера, като носеше отворения пакет. Беше подредил останалите пари на две равни купчини с една допълнителна пачка напряко отгоре. После ги беше увил с найлона, така че се беше получил около два пъти по-малък и по-кръгъл пакет от оригиналния.

— Ти да не си бил болен и когато сте учили числата? — попита Ричър.

Ковалски не отговори.

— Защото аз не бях — каза Ричър. — В ония дни бях на училище.

Мълчание.

— Затова знам, че има четни и нечетни числа. Четен брой пачки може да се раздели на две еднакви купчини. Ако обаче имаш нечетен брой, ще остане една допълнителна, която трябва да се сложи отгоре.

Ковалски не каза нищо.

— Петдесет е четно число — каза Ричър. — А четирийсет и девет например е нечетно число.

— Е, и?

— Е, и трябва да извадиш от джоба си десетте хиляди, които си откраднал, и да ми ги дадеш.

Ковалски не помръдна.

— Ти избираш — каза Ричър. — Ако искаш да задържиш десетте бона, ще трябва да ме победиш в ръкопашен бой. А ако го направиш, ще поискаш да вземеш и още, ще вземеш още и после ще трябва да избягаш. А ако избягаш, ти ще си навън по дърветата, а Лейн и неговите хора ще ги тръскат, за да изпаднеш. Това ли искаш?

Ковалски не отговори.

— Ти и без това не можеш да ме надвиеш — подхвърли Ричър.

— Сигурен ли си?

— Ти и Деми Мур не можеш да надвиеш.

— Трениран съм.

— Трениран на какво? На плуване? Виждаш ли вода някъде наоколо?

Ковалски не каза нищо.

— Боят се решава с първия удар — продължи Ричър. — Винаги. На кого ще заложиш? На плъха или на великана?

— Повярвай ми, не бива да искаш да ти стана враг — каза Ковалски.

— Поне не искам да ми станеш приятел — отвърна Ричър. — В това съм сигурен. Не искам да ходим заедно в Африка. Не искам да пропълзя на преден наблюдателен пост, докато ти ми пазиш гърба. Не искам да се обърна и да видя как отпрашваш към залеза.

— Не знаеш какво стана.

— Знам точно какво е станало. Зарязал си двама души на триста метра разстояние. Повръща ми се от теб.

— Не си бил там и не знаеш.

— Ти си позор за униформата, която някога си носил.

Ковалски не отговори.

— Но знаеш от коя страна се маже филията — продължи Ричър. — Нали така? И не искаш да те хванат да хапеш ръката, която те храни. Нали така?

Ковалски остана неподвижен за известно време, после пусна увития пакет на пода, бръкна в задния джоб и извади пачката стодоларови банкноти. Беше сгъната на две. Той я пусна на пода и тя бавно си възвърна предишната форма като цвете, което разтваря венчелистчетата си. Ричър я пъхна в пакета и го вдигна върху купчината. Дръпна шнура на лампата и затвори вратата. Електронната ключалка щракна и алармата бипна веднъж.

— Добре — каза Ковалски. — Забравяме за цялата история, нали така?

— Както кажеш — отвърна Ричър.

Двамата се върнаха в дневната, после Ричър отиде до кухнята и надникна в кабинета на Лейн. Погледна компютъра. Чекмеджетата. Нещо в тях го накара да се замисли. Той постоя неподвижно и мълчаливо. Тогава го осени една нова мисъл. Усети я като кубче лед, което някой е пуснал във врата му.

— Какви точно дървета разтръскват Лейн и останалите? — попита той.

— Болниците — отвърна Ковалски. — Предположихме, че който и да се е върнал, ще има нужда от медицинска помощ.

— Кои болници?

— Не знам — каза Ковалски. — Всички, предполагам.

— В болниците не дават такава информация.

— Сигурен ли си? Знаеш ли колко изкарва една медицинска сестра от спешно отделение?

За момент отново настъпи тишина. После Ричър каза:

— Излизам. Ти стой тук.

След десет минути той отново беше до автомата и набираше мобилния телефон на Полинг.