По трудния начин

28

Ричър не можеше да се доближи до входа на сградата на ООН заради засилената охрана, но видя Лорън Полинг, която го чакаше по средата на тротоара на Първо Авеню. Очевидно и тя имаше същия проблем. Без пропуск нямаше влизане, независимо какво ще им кажеш. Носеше красив шал на раменете си. Изглеждаше добре. Беше с десет години по-възрастна от него, но Ричър я харесваше. Тръгна към нея, тя го видя и пристъпи напред, за да го посрещне.

— Имаха да ми връщат една услуга — започна тя. — Ще се срещнем с един армейски офицер от Пентагона, който служи като връзка в един от комитетите на ООН.

— По какъв въпрос?

— Наемни войници — отвърна Полинг. — Предполага се, че сме против тях. Подписали сме всякакви договори в този смисъл.

— В Пентагона обожават наемните войници. Постоянно им намират работа.

— Да, но предпочитат те наистина да ходят там, където са ги пратили. И никак не обичат наемните войници да запълват свободното си време с допълнителни акции, за които нямат разрешение.

— Така ли са загубили Найт и Хобарт? По време на неразрешена акция?

— Някъде в Африка — отвърна Полинг.

— И този човек знае подробностите?

— Някои подробности. Има доста висок чин, но отскоро работи в този комитет. Няма да ти каже името си и нямаш право да го питаш за това. Става ли?

— Той знае ли моето име?

— Не съм му го казала.

— Значи е честно.

Мобилният й телефон звънна. Тя вдигна, заслуша се и се огледа.

— На площада е — каза Полинг. — Вижда ни, но не иска да дойде направо. Трябва да отидем в едно кафене на Второ Авеню. Той ще дойде след нас.

Кафенето беше едно от онези заведения, аранжирани предимно в кафяво, които се издържат в равни части от бара, магазина и кафето за навън в картонени чашки, изрисувани с гръцки орнаменти. Полинг заведе Ричър до едно сепаре в дъното и седна така, че да вижда вратата. Ричър седна до нея. Никога не сядаше по друг начин, освен с гръб към стената. Беше му навик от много години насам — дори когато се намираше в заведение с много огледала като това. Огледалата бяха с лек бронзов нюанс и създаваха илюзия за пространство в тясното кафене. Хората, които се отразяваха с тях, сякаш имаха тен, все едно току-що се връщаха от морето. Полинг махна на сервитьорката, произнесе само с устни думата „кафе“ и показа три пръста. Сервитьорката дойде веднага, тръсна три големи чаши на масата и ги напълни от термоса, който носеше.

Ричър отпи от кафето. Горещо, силно и истинско.

Различи служителя на Пентагона още преди да влезе. Нямаше съмнение какъв е. Военен човек, но не задължително действащ войник. Може би беше просто бюрократ. Изглеждаше скучно. Не беше нито стар, нито млад, имаше къса коса с цвят на царевица, евтин костюм от синя вълна, закопчана догоре бяла риза, раирана вратовръзка и хубави обувки, излъскани до блясък. Пак униформа, но от друг вид. Дрехи, каквито един капитан или майор би облякъл за втората сватба на балдъзата си. Може би си ги беше купил точно с такава цел, много преди в бъдещето му да се появи възможността за удължена командировка в Ню Йорк, която да го издигне в кариерата.

Човекът влезе и се огледа.

Не се оглежда за нас, помисли си Ричър. Оглежда се за други хора, които го познават. Ако види някого, ще се престори, че телефонът му звъни, ще се обърне и ще излезе. Не иска никой да му задава неудобни въпроси по-късно. Значи все пак не е тъп.

А после си помисли и друго: Полинг също не е тъпа. Все пак познава хора, които могат да си навлекат проблеми дори само ако ги видят не с когото трябва.

Но човекът очевидно не видя нищо, което да го притесни. Продължи към дъното на кафенето, седна в сепарето срещу Полинг и Ричър и след като ги погледна поред за миг, отмести очи към огледалото на стената зад тях. Ричър се взря в него и забеляза служебна значка — черна, офицерска, с кръстосани пистолети — и избледнял белег от едната страна на лицето. Може би от граната или шрапнел от мина, но от много голямо разстояние. Значи все пак беше служил и като действащ войник. Или пък просто беше пострадал като малък.

— Нямам много за вас — започна той. — Американците от частни компании, които воюват в чужбина, с право не се радват на особена почит в ООН, особено когато отиват да се бият в Африка. Така че информацията ми е много откъслечна и доста отпреди моето време. Казано по-просто, не знам почти нищо. Ще ви кажа неща, за които сигурно и сами сте се досетили.

— Къде е станало? — попита Ричър.

— Дори за това не съм сигурен. В Буркина Фасо или може би в Мали. В една от малките държави в Западна Африка. Честно казано, толкова много от тях имат проблеми, че е трудно да се запомнят всичките. Обичайната история. Гражданска война. Изплашено правителство и бунтовнически групи, готови да излязат от джунглата и да окупират столицата. Армия, на която не може да се разчита. Така че правителството опразва хазната и си купува каквото може от международния пазар.

— Говорят ли френски в някоя от тези държави?

— Като официален език ли? И в двете. Защо?

— Видях част от парите. Бяха в найлонова опаковка с надпис на френски: Banque Centrale.

— Колко бяха?

— Повече, отколкото двамата с теб можем да изкараме за два поредни живота.

— Американски долари?

Ричър кимна.

— В голямо количество.

— Понякога вършат работа, понякога не.

— А този път?

— Не — отвърна човекът. — Говори се, че Едуард Лейн е взел парите и е избягал. Предполагам, че е бил прав за себе си. Врагът е имал огромно числено превъзходство и стратегическо предимство.

— Но не всички са успели да се измъкнат.

— Така изглежда — кимна мъжът. — Но да получиш информация от тези места е като да се опитваш да хванеш радиосигнал от обратната страна на луната. Получаваш най-вече тишина и безсмислени шумове. Когато изобщо се получава нещо, информацията винаги е несигурна и изкривена. Така че обикновено разчитаме на Червения кръст и „Лекари без граници“. И най-сетне получихме сериозен доклад, че двама американци са били пленени. Година по-късно научихме и имената им. Найт и Хобарт. Бивши разузнавачи от морската пехота, с противоречиви досиета.

— Учудвам се, че изобщо са оживели.

— Бунтовниците спечелиха войната и сформираха новото правителство. После опразниха затворите, защото в тях бяха само техните приятели. Но всяко правителство има нужда от пълни затвори, за да държи населението в подчинение. Затова онези, които са били добрите преди, станаха новите лоши. Всички, които бяха работили за стария режим, изведнъж се озоваха на мушката на новия. А двамата американци са били като истински трофеи. Затова са ги държали живи. Но са ги измъчвали жестоко. Докладът от „Лекари без граници“ беше ужасяващ. Отвратителен. Измъчването за забавление очевидно е било всекидневие.

— Някакви подробности?

— Явно има голям брой неприятни неща, които човек може да причини на друг дори само с един нож.

— Не помислихте ли за спасителна операция?

— Не ме слушаш — отвърна човекът. — Държавният департамент не може да си позволи да признае, че в Африка са се разбеснели американски наемни войници, които не се подчиняват на никого. А както ти казах, сега бунтовниците са на власт. Трябва да се държим вежливо с тях. Защото по тези земи има неща, от които се нуждаем. Неща като нефт, диаманти и уран. Компанията „Алкоа“ иска алуминий, боксит и мед. „Халибъртън“ също искат да стъпят там и да изкарат нещо. Петролните корпорации от Тексас искат да стъпят там и направо да управляват проклетите затвори, защото им трябва работна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво стана накрая?

— Мога да ти кажа само най-важното, но подробностите са ясни. Единият е умрял в плен, но според Червения кръст другият е успял да излезе жив от затвора. Един вид хуманитарен жест, за който са натискали от Червения кръст, в чест на петата годишнина от държавния преврат на бунтовниците. Пуснали са сума ти хора. И това е. Така свършва историята в Африка. Единият е умрял, а другият се е измъкнал сравнително скоро. Ако свършиш малко детективска работа и се сетиш да провериш архивите на имиграционните служби, ще откриеш и един индивид, който е влязъл в САЩ от Африка с документи на Червения кръст. А ако провериш регистрационната система на военните ветерани, ще намериш и един доклад за някой, който току-що се е върнал от Африка и се възползва от опцията за извънболнично медицинско лечение. Лечение, което отговаря на тропически болести и на някои от травмите, докладвани от „Лекари без граници“.

— Кой от двамата се е върнал? — попита Ричър.

— Не знам — отвърна човекът. — Чух само, че единият се е измъкнал, а другият не.

— Трябва ми повече.

— Нали ти казах, че историята е започнала преди моето време. Не ми докладват за нищо. Всичко съм го чул неофициално от колегите.

— Трябва ми име — настоя Ричър. — И адреса му от регистрацията на военните ветерани.

— Сериозно искане — каза човекът. — Ще се наложи да изляза доста извън правомощията си. И ще ми трябва много сериозна причина да го направя.

— Погледни ме — нареди Ричър.

Човекът откъсна поглед от огледалото и се обърна към него.

— Десет-шейсет и две — каза Ричър.

Човекът не реагира по никакъв начин.

— Така че не се дръж като задник — продължи Ричър. — Стегни се, става ли?

Мъжът отново се обърна към огледалото. По лицето му не се четеше нищо.

— Ще се обадя на мобилния телефон на Полинг — каза той. — Не знам кога. Наистина не знам. Може да отнеме дни. Но ще намеря каквото мога възможно най-скоро.

С тези думи той се измъкна от сепарето и тръгна право към вратата. Отвори я, зави надясно и изчезна от поглед. Лорън Полинг го изчака да излезе и едва тогава издиша въздуха, който беше задържала в дробовете си.

— Притисна го — каза тя. — Държа се малко грубо с него.

— Да, но сега ще ни помогне.

— Защо? Какво беше това за десет и шейсет и две?

— Видях, че носеше офицерска значка от военната полиция. Кръстосани пистолети. Значи е бил във военната полиция, преди да го преместят в ООН. Десет шейсет и две е радиокод на военната полиция за „офицер в беда се нуждае от спешна помощ“. Затова ще ни помогне. Длъжен е да го направи. Ако един военен полицай не помогне на друг, кой ще го направи?!

— Значи отбелязахме пробив. Може би все пак няма да ти се наложи да правиш всичко по трудния начин.

— Може би. Но ще му е необходимо доста време. Стори ми се малко кротък. Ако бях аз, просто щях да вляза с взлом в нечий кабинет, за да претърся документацията. А той ще мине по редовните канали и ще помоли за нея.

— Може би затова него са го повишили, а теб не.

— Толкова кротки като него не ги повишават. Най-вероятно няма да стигне по-далеч от майор.

— Всъщност вече е бригаден генерал — поправи го Полинг.

— Този тип?

Ричър се вторачи във вратата, все едно се надяваше на нея да се е отпечатал образът на непознатия.

— Не беше ли малко млад?

— Не, ти си малко стар — отвърна Полинг. — Всичко е относително. Но самият факт, че са хванали бригаден генерал да върши тази работа, показва колко сериозно приемат проблема с наемните войници в САЩ.

— По-скоро показва колко сериозно приемат задачата да замажат всичко.

Полинг помълча малко. После каза:

— Измъчване за забавление. Звучи ужасно.

— Така си е.

Отново настъпи тишина. Сервитьорката дойде и предложи да им напълни чашите за втори път. Полинг не пожела, Ричър прие и заговори:

— Тази сутрин полицаите от Ню Йорк са открили труп в реката. Бял мъж, около четирийсетгодишен. На север, до яхтеното пристанище. Застрелян с един куршум. Обадиха се на Лейн, за да му кажат.

— Тейлър?

— Почти със сигурност.

— И какво ще правим сега?

— Ще работим по това, с което разполагаме — отвърна Ричър. — Приемаме теорията, че Найт или Хобарт се е върнал, за да отмъсти.

— И как ще действаме?

— Ще работим здраво — обясни Ричър. — Не смятам да се надявам, че от Пентагона ще снесат нещо. Колкото и белези и звездички на пагоните да има този човек, според мен си остава бюрократ по душа.

— Искаш ли да преговорим всичко? Едно време и аз работех в разследването. И бях добра. Поне така си мислех. Докато не стана онова нещо.

— Няма нужда да говорим. Имам нужда да помисля.

— Мисли на глас. Какво не се връзва? Какво не можеш да си обясниш? Какво те изненада в този случай?

— Първоначалното отвличане. Изобщо не ми се връзва.

— Нещо друго?

— Всичко друго. Това, което ме изненадва в този случай, е самият факт, че не отбелязвам напредък в никаква посока. Или аз се заблуждавам, или нещо не е наред със случая.

— Това е прекалено голям проблем — каза Полинг. — Започни с по-малкия. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.

— Така ли го правехте вие във ФБР? Събирахте се и се опитвахте да си прочетете мислите?

— Именно. Вие не правехте ли така?

— Аз бях във военната полиция. Там трудно можеш да намериш някой, който изобщо има някакви мисли за четене.

— Сериозно. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.

Ричър отпи от кафето си. Права е, помисли си той. Винаги има нещо, което не се вписва в цялостната картина, дори преди да си видял каква е тя.

— Само едно нещо — повтори Полинг. — Първото, за което се сещаш.

— Слязох от черното беемве, след като Бърк беше прехвърлил чантата в ягуара, и се изненадах колко бързо е седнал шофьорът на мястото си. Мислех си, че ще имам време да изляза зад ъгъла и да застана на позиция. Но той вече беше там, почти едновременно с мен. Трябваха му само няколко секунди. Почти не го видях.

— Какво означава това?

— Че е чакал на улицата.

— Не би поел този риск. Ако е бил Найт или Хобарт, Бърк щеше да го разпознае веднага.

— Може би се е криел в някой вход.

— Три пъти поред? Избрал е един и същ пожарен кран в три различни случая. В три различни часа от денонощието. Късно вечерта, рано сутринта и в пиковия час. Освен това, ако наистина са го изтезавали с нож, сигурно има някакви белези.

— Мъжът, когото видях аз, нямаше никакви белези. Беше най-обикновен човек.

— Няма значение, пак ще му е трудно всеки път да намери подходящо прикритие. Аз съм работила в такива операции. Много пъти. Включително и в един по-специален случай, преди пет години.

— По-полека — каза Ричър.

В главата му се забиха две думи: „подходящо прикритие“.

Спомни си как се търкаляше отзад в колата и слушаше кошмарния глас. Спомни си как си мислеше: Колата е паркирана до същия проклет пожарен кран?

Същият проклет пожарен кран.

Подходящо прикритие.

Той внимателно и бавно остави чашата си на масата и вдигна лявата ръка на Полинг с дясната си ръка. После я поднесе към устните си и нежно я целуна. Пръстите й бяха хладни, гладки и ухаеха приятно. Хубави пръсти.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти много.

— За какво?

— Той избира един и същ пожарен кран три пъти поред. Защо? Защото пожарните кранове почти винаги осигуряват празно място за паркиране. Защото паркирането пред тях е забранено. До пожарен кран не се паркира. Всички го знаят. Но той е избирал един и същ пожарен кран всеки път. Защо? Има много пожарни кранове, от които да си избираш. Има поне по един на всяка пресечка. Защо точно този? Защото този му е харесвал. Но защо му е харесвал? Какво може да накара един човек да хареса един пожарен кран повече от друг?

— Какво?

— Нищо — отвърна Ричър. — Те всичките са еднакви. Масово производство. Идентични са. Този човек е харесал мястото. Първо е избрал мястото, а пожарният кран просто е бил най-близо до него. Пожарният кран, който се е виждал най-добре от това място. И както ти така правилно отбеляза, на него му е трябвало прикритие, което не бие на очи и на което може да се разчита — късно вечерта, рано сутринта и в пиковия час. Трябвало е да предвиди и възможността да му се наложи да остане дълго на това място. По една случайност Грегъри пристигна точно навреме и в двата случая, но можеше да попадне в задръстване. Пък и кой можеше да знае накъде кара Бърк, когато му се обади по мобилния телефон в колата? Кой можеше да знае колко време ще му трябва да стигне там? Където и да е чакал този човек, мястото е било удобно за чакане.

— И това ни помага с нещо?

— Разбира се. Открихме първата стабилна брънка от веригата. Говорим за едно и също фиксирано място. Трябва да отидем до Шесто Авеню и да разберем къде е. Някой може да го е видял там. Някой може би дори знае кой е бил.