По трудния начин

43

Ричър поведе Полинг на север по „Дъдсън“, към пресечката между „Кларксън“ и „Лерой“.

— Според мен човекът без език живее някъде наоколо — каза той.

— Някъде наоколо живеят поне двайсет хиляди души — отбеляза Полинг.

Ричър не отговори.

— И сега какво? — попита Полинг.

— Връщаме се към трудния начин. Просто изгубихме малко време, нищо повече. Изгубихме и малко енергия. Вината е изцяло моя. Допуснах глупава грешка.

— Каква?

— Видя ли с какво беше облечен Хобарт?

— С евтини нови дънки.

— Човекът, когото видях до колата, беше облечен със стари дънки. И двата пъти. Стари, меки, многократно прани, износени, избелели и удобни дънки. И руснакът каза така. Старият китаец също. Значи човекът, когото съм видял, не може да се е върнал току-що от Африка. Или откъдето и да е. Дънките трябва да се носят с години, за да изглеждат по този начин. Човекът, когото видях аз, си е стоял вкъщи и в продължение на пет години си е прал дънките, а не е бил заврян в някакъв кошмарен затвор.

Полинг не каза нищо.

— Ти вече си свободна — каза Ричър. — Нали разбра каквото искаше? Не си била виновна за Ан Лейн. Тя е била мъртва още преди да чуеш за нея. Вече можеш да спиш спокойно.

— Не, не мога. Защото не мога да пипна Едуард Лейн. Свидетелството на Хобарт не струва нищо.

— Защото на свой ред повтаря нещо, което е чул от друг?

— Това понякога се приема. Съдът може да признае декларация на Найт, направена на смъртно легло, защото се приема, че Найт няма мотив да лъже, когато всеки момент ще умре.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че няма такава декларация. Найт е разказвал десетки различни истории в продължение на четири години. Хобарт просто е решил да приеме една от тях за вярна. Освен това с готовност признава, че и двамата с Найт са били, общо взето, невменяеми през по-голямата част от времето. Ако отида в съда с това, буквално ще ми се изсмеят в лицето.

— Но ти му повярва, нали?

Полинг кимна.

— Напълно.

— Значи ще трябва да се задоволиш с половината. Пати Джоузеф също. Ще мина да й кажа.

— Ти би ли се задоволил с половината?

— Казах, че ти вече си свободна — изтъкна Ричър. — Аз не съм. Все още не мога да се откажа. С всяка изминала минута моят план за действие става все по-дълъг.

— Тогава и аз ще се придържам към него.

— Ти решаваш.

— Знам. Искаш ли?

Ричър я погледна и отвърна напълно искрено:

— Да, искам.

— Добре тогава.

— Само внимавай със скрупулите. Тази история няма да завърши в съда, с някакви декларации.

— А как ще завърши?

— Знаеш ли какво направих с първия полковник, с когото наистина се скарахме сериозно? Застрелях го в главата. А засега Лейн ми е още по-неприятен. Онзи човек си беше направо светец в сравнение с Лейн.

— Ще дойда с теб при Пати Джоузеф.

— Не, нека да се видим там — отвърна Ричър. — След два часа. Трябва да се движим поотделно.

— Защо?

— Защото ще ги накарам да опитат да ме убият.

Полинг каза, че ще го чака във фоайето на „Маджестик“ след два часа, и тръгна към метростанцията. Ричър тръгна на север по „Хъдсън“, без да бърза и без да се бави, точно по средата на левия тротоар. На дванайсет етажа над него и на десет метра зад лявото му рамо имаше прозорец, който гледаше на север. Беше закрит с тежка черна завеса. На около една четвърт от ръба на прозореца завесата беше леко повдигната, сякаш някой в стаята беше искал да вижда поне малко от града.

Ричър прекоси „Мортън“, „Бароу“ и „Кристофър“. Когато стигна до Гринич Вилидж, тръгна на зигзаг по тесните улици с дървета от двете страни — на изток в продължение на една пресечка, после на север, после на запад и после отново на север. Така стигна до края на Осмо Авеню и известно време вървя на север, преди отново да започне да се движи на зигзаг по тихите улици на Челси. Пред една старинна жилищна сграда спря и си върза обувките на входното стъпало. После продължи, отново спря до един голям контейнер за боклук и се престори, че разглежда нещо на земята. На 23-та улица зави на изток, а после отново на север по Осмо Авеню. Вървеше бавно, по средата на левия тротоар. Пати Джоузеф и „Маджестик“ бяха на не повече от пет километра по права линия напред, а той имаше цял час, за да стигне дотам.

След трийсет минути Ричър стигна до Кълъмбъс Съркъл и влезе в Сентръл Парк. Дневната светлина гаснеше. Дългите сенки започваха да се размиват. Въздухът все още беше топъл. Ричър повървя по алеите, после навлезе между дърветата и тръгна напосоки. Спря и се облегна на едно дърво, загледан на север. После спря край друго, обърнат на изток. Върна се на алеята, намери една празна пейка и седна с гръб към минувачите. Остана там, докато часовникът в главата му не съобщи, че е време да тръгва.

Ричър намери Лорън Полинг, която го чакаше на едно кресло във фоайето на „Маджестик“. Беше се освежила. Изглеждаше добре. В нея имаше финес. Ричър си помисли, че може би и Кейт Лейн е щяла да изглежда по този начин след двайсет години.

— Минах да говоря с онзи домакин, руснака — съобщи му тя. — Довечера ще отиде да оправи вратата.

— Добре — каза Ричър.

— Гледам, че не са те убили.

— Бях допуснал още една грешка — обясни той. — Досега предполагах, че е имало замесен човек от екипа на Лейн. Но сега си мисля, че не е възможно. Вчера сутринта Лейн ми предложи един милион долара. Тази сутрин, когато изгуби всякаква надежда, ми каза да намеря лошите. Да ги намеря и да ги унищожа. Беше толкова сериозен, колкото изобщо е възможно. Ако имаше вътрешен човек, който е замесен в отвличането, този човек трябваше да приеме, че съм доста мотивиран. Освен това вече им показах, че поне донякъде съм способен да се справя със задачата. Но никой не се опита да ме спре. А би трябвало, не мислиш ли? Би трябвало да го направят, ако знаеха за мен. Току-що прекарах два часа в безгрижна разходка през Манхатън. Тихи улици, пусти места, Сентръл Парк. През цялото време спирах и се обръщах с гръб. Осигурих поне десетина възможности някой да ме очисти. Но никой дори не се опита.

— Смяташ, че щяха да те проследят?

— Да, и исках да започна от някое място между „Кларксън“ и „Лерой“. Това със сигурност им е като базов лагер. Щяха да ме проследят оттам.

— Как са успели да се справят без помощ от вътрешен човек?

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Ще се справиш — каза Полинг.

— Я повтори.

— Защо? Имаш нужда от мотивиране ли?

— Просто обичам да слушам как говориш.

— Ще се справиш — повтори Полинг.

Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш имаше ларингит от трийсет години.

Двамата се обадиха на рецепцията и се качиха на седмия етаж с асансьора. Пати Джоузеф беше излязла да ги посрещне в коридора. Когато видя Полинг, във въздуха за момент се появи напрежение. Все пак Пати беше прекарала последните пет години с мисълта, че Полинг не е успяла да спаси живота на сестра й, а и Полинг беше прекарала последните пет години със същата мисъл. Така че отношенията им бяха доста хладни. Но очакването за новини помогна на Пати да преодолее напрежението. Освен това Ричър предполагаше, че Полинг има голям опит в общуването с близки, които са преживели травма. Всички детективи притежават такъв опит.

— Кафе? — попита Пати още преди да влязат в апартамента.

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Ричър.

Пати влезе в кухнята, за да включи машината, а Полинг отиде направо при прозореца. Погледна нещата на перваза, после провери какво се вижда навън. Обърна се към Ричър, повдигна вежди и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Странно, но и по-странни неща съм виждала.“

— Нещо ново ли има? — подвикна Пати от кухнята.

— Нека първо всички да седнем — предложи Ричър.

След десет минути и тримата наистина бяха седнали, а Пати Джоузеф плачеше. Плачеше от мъка, от облекчение и с чувството, че най-сетне е получила отговор на въпроса, който я беше измъчвал.

И с гняв.

— Къде е Найт в момента? — попита тя.

— Найт е умрял — отвърна Ричър. — Трудно и мъчително.

— Добре. Радвам се.

— Не мога да възразя.

— Какво ще правим с Лейн?

— Ще видим.

— Трябва да се обадя на Бруър.

— Бруър не може да направи нищо — каза Ричър. — Вече знаем истината, но нямаме доказателства. А на ченгетата и прокурорите им трябват доказателства.

— Значи трябва да разкажеш на другите за Хобарт. Да им кажеш какво е причинил Лейн на техния другар. Да ги изпратиш да го видят лично.

— Може би няма да свърши работа. Може би не им пука. Иначе изобщо нямаше да се подчинят на заповедта да се изтеглят в Африка. А и сега, дори да им пука, най-лесно ще се справят с мъката, ако откажат да повярват на истината. Правят го от пет години.

— Да, но ще си струва. Да го видят със собствените си очи.

— Не можем да рискуваме. Не знаем как ще реагират. Защото Лейн ще предположи, че Найт си е признал всичко в затвора. И ще започне да гледа на Хобарт като на нещо, за което трябва да се погрижи. Като на заплаха. Така че Лейн ще иска да убие Хобарт. А хората на Лейн ще направят точно каквото им заповяда. Затова не можем да рискуваме. Хобарт е неподвижна мишена — буквално. Дори по-силен вятър може да го довърши. А сестра му ще се окаже на пътя им.

— Тогава ти защо си тук?

— За да ти кажа новините.

— Не тук. Имам предвид в Ню Йорк, в Дакота Билдинг.

Ричър не отговори.

— Аз не съм глупачка — каза Пати. — Разбирам какво става. Кой може да знае повече от мен? След като спрях да виждам Кейт Лейн и Джейд, се появи ти, хората започнаха да товарят сакове в колите, ти се скри на задната седалка, а после дойде да разпитваш Бруър за последния път, когато е изчезнала някоя от жените на Едуард Лейн.

— Според теб защо съм тук?

— Според мен той го е направил пак.

Ричър погледна към Полинг и тя сви рамене, все едно се съгласяваше, че Пати заслужава да чуе и останалата част от историята. Все едно беше спечелила правото на това с петте години вярност, които беше посветила на паметта на сестра си. Така че Ричър й разказа всичко, което знаеше. Каза й всички факти, всички предположения, разсъждения и заключения. Когато свърши, тя го изгледа невярващо.

— Значи ти смяташ, че този път е истинско, защото той е толкова добър актьор?

— Не. Смятам, че никой не може да бъде толкова добър актьор.

— Хайде де. Ами Адолф Хитлер? Не се ли е преструвал, че изпада в бяс?

Пати стана от мястото си, отиде до шкафа и извади един плик със снимки. Провери какво има вътре и ги подхвърли в скута на Ричър. Беше съвсем нов плик. Снимките бяха проявени за един час. Трийсет и шест пози. Ричър ги разгледа. На най-горната снимка беше самият той. Виждаше се как излиза от фоайето на Дакота Билдинг и се готви да завие към метростанцията на „Сентръл Парк Уест“. Рано тази сутрин, помисли си той. Линия В, до кантората на Полинг.

— Е, и?

— Продължавай.

Ричър продължи да разглежда снимките и към края видя Ди Мари Грациано. Тя също излизаше от фоайето на Дакота Билдинг. Слънцето беше в западната половина на небето. Следобед. На долната снимка Ди Мари Грациано се виждаше в гръб, докато влизаше в сградата.

— Това е сестрата на Хобарт, нали? — попита Пати. — Според твоя разказ трябва да е тя. Нея също съм я записала в бележника си. Към четирийсетгодишна, пълна, по-скоро бедна. Досега беше без обяснение. Но сега знам. Снимката е направена, когато тя е ходила до Дакота Билдинг, а портиерът й е казал, че семейството е заминало за Хамптънс.

— Е, и? — повтори Ричър.

— Не е ли очевидно? Кейт Лейн излиза да се разходи по плажа с тази чудата жена и чува една странна и фантастична история, но в поведението на съпруга й има нещо, заради което не я отхвърля веднага, без да се замисли. Има някакво зрънце истина, което не й дава мира. Може би дори достатъчно, за да я накара да поиска обяснение от съпруга си.

Ричър не каза нищо.

— А тогава всичко изведнъж адски се обърква — продължи Пати. — Не разбираш ли? Кейт вече не е вярната и покорна съпруга. Изведнъж става също толкова опасна, колкото и Ан. И неочаквано се превръща в заплаха.

— В такъв случай Лейн щеше да удари и Хобарт, и Ди Мари. Не само Кейт.

— Ако можеше да ги намери. Ти си ги намерил само защото са ти помогнали от Пентагона.

— А в Пентагона мразят Лейн — обади се Полинг. — Сигурно дори няма да му вдигнат телефона, ако им се обади.

— Два въпроса — каза Ричър. — Ако историята се повтаря, защо Лейн ме натиска да му помагам?

— Защото рискува — отвърна Пати. — А рискува, защото е арогантен. Прави демонстрация пред хората си, като залага на предположението, че е по-умен от теб.

— Вторият въпрос — каза Ричър. — Кой може да играе ролята на Найт този път?

— Има ли значение?

— Да, има. Това е важна подробност, не смяташ ли?

Пати спря за момент и погледна встрани.

— Важна и неудобна подробност — съгласи се тя. — Защото никой не липсва. Добре, извинявам се — продължи след малко. — Може би си прав. Може би това, че отвличането на Ан е било нагласено, не важи за случая с Кейт. Но не забравяй едно, докато му помагаш. В момента не издирваш жената, която обича. Издирваш най-скъпото му притежание. Все едно някой му е откраднал златния часовник и той се е ядосал.

Пати отиде до прозореца и погледна навън и надолу с ръце зад гърба. По навик, помисли си Ричър.

— За мен нищо не е свършило — каза тя. — И няма да свърши, докато Лейн не си получи заслуженото.