По трудния начин

29

Ричър и Полинг хванаха такси от Второ Авеню, с което стигнаха чак до Хаустън Стрийт, преди да завият на запад по Шесто. Там слязоха на югоизточния ъгъл, хвърлиха поглед назад към празното небе, където преди се издигаха кулите близнаци, и завиха на север. В лицето им подухна топъл вятър, който носеше прах и боклуци.

— Е, покажи ми прочутия пожарен кран — каза Полинг.

Двамата повървяха на север, докато не стигнаха до него — на десния тротоар, по средата на улицата. Беше дебел, нисък, квадратен, с олющена червена боя и стърчеше между две предпазни метални стойки, монтирани на метър и половина една от друга. Мястото до бордюра беше празно. Всички останали разрешени места за паркиране по пресечката бяха заети. Полинг застана до пожарния кран и бавно се завъртя в кръг. Погледна последователно на изток, на север, на запад и на юг.

— Къде би застанал един човек с войнишко мислене? — попита тя.

Ричър започна да рецитира:

— „Войникът знае, че задоволителната наблюдателна позиция предоставя свободен поглед към фронта и адекватно осигуряване по фланговете и в тила. Защита от природните стихии и прикритие за наблюдателите. Възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.“

— Колко е цялото време в нашия случай?

— Да кажем, максимум по един час всеки път.

— Как е станало първите два пъти?

— Наблюдавал е Грегъри, докато паркира, а после го е проследил до Спринг Стрийт.

— Значи не е чакал в изоставената сграда?

— Не и ако е работил сам.

— Но все пак е използвал задния вход?

— Поне във втория случай.

— А защо не предният?

— Не знам.

— Със сигурност ли решаваме, че е работил сам?

— Само един от двамата се е върнал жив.

Полинг отново описа същия бавен кръг.

— Добре, къде тогава е била наблюдателната позиция?

— На запад оттук — отвърна Ричър. — За да гледа право напред.

— От другата страна на улицата?

Ричър кимна.

— В средата на пресечката или близо до средата от север или юг. Някъде, откъдето се вижда ясно. Някъде на трийсетина метра разстояние. Не повече.

— Може да е използвал бинокъл. Като на Пати Джоузеф.

— Пак му трябва подходящ ъгъл. Като на Пати Джоузеф. Тя е точно от другата страна на улицата.

— Значи можеш да определиш някакви граници.

— Дъга, широка най-много четирийсет и пет градуса. Значи двайсет и няколко градуса на север и двайсет и няколко градуса на юг. Максимален радиус около трийсет и пет метра.

Полинг се обърна с лице към бордюра. Разпери ръце и ги изпъна под ъгъл от четирийсет и пет градуса, с изправени длани, все едно имитираше удар от карате. Очерта границите, които беше описал Ричър. Четирийсет и пет градуса от кръг с радиус трийсет и пет метра образуваха около двайсет и четири метра дъга пред нея. Витрините на стандартните магазини в Гринич Вилидж бяха дълги около шест метра, значи три-четири витрини. Общо пет сгради, от които централните три бяха по-вероятни. Крайната от север и крайната от юг бяха резервни възможности. Ричър застана точно зад нея и погледна над главата й. Лявата й ръка сочеше към една цветарница. После беше новото му любимо кафене. После едно ателие за рамки. След това един голям винарски магазин, който заемаше повече място от останалите. Дясната й ръка сочеше към магазин за хранителни добавки.

— Цветарницата не става — каза тя. — Там ще разполага със стена зад гърба и прозорец пред очите, но няма да е отворено в единайсет и четирийсет през нощта.

Ричър не отговори.

— Винарският магазин сигурно е бил отворен тогава — продължи тя. — Но е бил затворен в седем сутринта.

Ричър каза:

— И без това не може да виси в цветарски или винарски магазин по цял час. Нито едно от двете места не дава възможност за разумно предположение, че позицията няма да бъде заета от никой друг през цялото време, докато тече операцията.

— Значи същото важи за всичките — каза Полинг. — С изключение на кафенето. Кафенето е било отворено и трите пъти. И там можеш да седиш по цял час.

— В кафенето е доста рисковано. Три поредни посещения по един час? Някой щеше да го запомни. Бяха запомнили мен само след една чаша кафе, която изпих.

— Когато ти беше там, имаше ли много хора по тротоарите?

— Доста.

— Значи може би просто е стоял на улицата. Или до някой вход. В сенките. Може да е поел този риск. На тротоара срещу мястото, където са паркирани колите.

— Няма прикритие. Би било неудобно да чака три пъти поред по един час на такова място.

— Той е бил разузнавач от морската пехота. Лежал е пет години в африкански затвор. Сигурно е свикнал да не му е удобно.

— Имам предвид тактически неудобно. В тази част на града могат да го арестуват по подозрение, че продава наркотици. Или да го помислят за терорист. Полицията не допуска никой просто да си виси на тротоара на юг от Двайсет и трета улица.

— Къде е бил тогава?

Ричър погледна първо наляво, а после надясно.

После вдигна поглед нагоре.

— Ти спомена апартамента на Пати Джоузеф — каза той. — Нарече го „гнездо“.

— Да?

— Какво означава „гнездо“?

— Място, където живеят птиците.

— Точно така. Пати живее доста високо. Седем етажа, строени по стандартите отпреди войната, значи над короните на дърветата. Открит изглед. Един разузнавач от морската пехота ще търси открит изглед, който не може да е сигурен на нивото на улицата. Пред него може да паркира някой камион точно тогава, когато не трябва.

Лорън Полинг се обърна с лице към бордюра и пак разпери ръце под същия ъгъл, но този път ги вдигна високо. Сякаш отново имитираше удари от карате. Този път между ръцете й попаднаха горните етажи на същите пет сгради.

— Откъде се появи той първия път? — попита тя.

— От юг — отвърна Ричър. — От мое дясно. Аз бях обърнат на североизток, на крайната маса. Но тогава той се е връщал от Спринг Стрийт. Няма как да знаем откъде е тръгнал. Аз седнах, поръчах си кафе и той влезе в колата още преди да ми го донесат.

— Но втория път, след като Бърк е оставил чантата, той със сигурност е идвал направо от наблюдателната позиция, нали така?

— Когато го видях, вече почти беше в колата.

— Но продължаваше да се движи?

— Оставаха му само две крачки.

— От каква посока?

Ричър се отдалечи по тротоара до мястото, където беше завил откъм Блийкър Стрийт. После си представи зелен ягуар, паркиран до бордюра зад Полинг, и последните две плавни крачки на човека, който вървеше към него. Построи мислено вектора на движението и провери откъде идва. Не откъсна поглед от тази въображаема линия, докато се връщаше към Полинг.

— Всъщност е почти същото като първия път — каза той. — На североизток между колите. От юг спрямо мен.

Полинг премести малко дясната си ръка. На юг, така че да очертава дъгата малко по-наляво от крайната северна маса на кафенето. Така дъгата ставаше толкова тясна, че в нея се виждаше съвсем малко от пейзажа. Половината от сградата с цветарницата и повечето от сградата с кафенето. Над цветарницата имаше три етажа прозорци с вертикални щори, принтери и пакети с копирна хартия по первазите. На таваните на стаите се виждаха флуоресцентни тръби.

— Офиси — отбеляза Полинг.

Над кафенето имаше три етажа с прозорци, в които се виждаха различни неща — избелели червени плетени завеси, орнаменти от макраме или дискове от рисувано стъкло. В единия не се виждаше нищо. Друг беше облепен с вестници. От един прозорец гледаше плакат на Че Гевара, залепен с лицето навън.

— Апартаменти — каза Полинг.

Точно между цветарницата и кафенето имаше входна ниша с врата, боядисана в синьо. Отляво на вратата имаше захабена сребриста кутия с бутони, табелки с имена и решетка на микрофона.

— Човек, който излиза от тази врата и тръгва към пожарния кран, трябва да пресече улицата на североизток, нали така? — попита Ричър.

— Намерихме го — каза Полинг.