По трудния начин

2

Синята немска кола се оказа ново беемве с номера, които започваха с буквите OSC. Грегъри я отключи от пет метра разстояние с дистанционното, Ричър се промуши странично на мястото за пътника, намери лостчето и премести седалката назад, за да направи място за краката си. Грегъри извади малък сребрист телефон и набра един номер.

— Пристигам със свидетел — каза той със строгия си британски акцент. После затвори телефона, запали двигателя и се включи в среднощното движение.

Десетте минути се оказаха двайсет. Грегъри пое на север по Шесто Авеню, стигна чак до 57-а улица и зави по нея на запад. На Осмо Авеню, на Кълъмбъс Съркъл, обърна на север и по „Сентръл Парк Уест“ излезе на 72-ра улица. Там спря пред Дакота Билдинг.

— Хубаво място — отбеляза Ричър.

— Мистър Лейн винаги избира най-доброто — отвърна безизразно Грегъри.

Слязоха от колата и щом стъпиха на тротоара, друг набит мъж в сив костюм изникна от сенките, влезе в беемвето и се отдалечи с него. Грегъри въведе Ричър в сградата и двамата се качиха в асансьора. Фоайето и коридорите бяха също толкова тъмни и импозантни, колкото и фасадата.

— Засичал ли си Йоко Оно? — попита Ричър.

— Не — отвърна Грегъри.

Слязоха на петия етаж и Грегъри го поведе по коридора, който правеше чупка. Щом завиха, пред тях се отвори вратата на един от апартаментите. Служителите от фоайето сигурно се бяха обадили по телефона, за да предупредят за пристигането им. Вратата, която се отвори пред тях, беше от тежко дъбово дърво с цвят на пчелен мед. Светлината, която се изля в коридора от отворената врата, беше със същия цвят. Апартаментът беше с високи тавани. Имаше малко квадратно антре, което водеше към голяма квадратна дневна. Въздухът беше прохладен, стените бяха жълти, светлината идваше от ниско разположени настолни лампи, а удобните столове и канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. Вътре имаше шест души. До един стояха прави и мълчаха. Трима от тях бяха облечени в сиви костюми, подобни на костюма на Грегъри, а другите трима бяха с черни джинси и черни мушамени якета. Ричър незабавно определи, че и шестимата са бивши военни. Точно като Грегъри. Всички притежаваха едно и също излъчване. Самият апартамент пък излъчваше тихото отчаяние на команден бункер, отдалечен на голямо разстояние от място, където точно в момента битката отива по дяволите.

Когато Ричър влезе, и шестимата мъже се обърнаха да го изгледат. Никой не каза нищо. Но петима от тях веднага погледнаха към шестия, та Ричър реши, че именно той трябва да е мистър Лейн. Шефът. Беше с половин поколение по-възрастен от хората си. Носеше сив костюм. Имаше сива ниско подстригана коса. Беше с няколко сантиметра над средния ръст и доста слаб. Лицето му беше бледо и измъчено. Стоеше абсолютно изправен, настръхнал от напрежение, подпрял върховете на разперените си пръсти на масата, на която имаше старомоден телефон и снимка на красива жена в златна рамка.

— Това е свидетелят — обяви Грегъри.

Никой не отговори.

— Видял е шофьора — добави Грегъри.

Мъжът до масата сведе очи към телефона, после отстъпи встрани от него, към Ричър, като го оглеждаше преценяващо. Спря на един метър и протегна ръка.

— Едуард Лейн — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

Говореше с американски акцент, най-вероятно от някое затънтено кътче, много далеч от центъра на Манхатън. Може би Арканзас, може би провинциалната част на Тенеси, но във всеки случай беше прекарал достатъчно време в армията, за да го заличи. Ричър каза собственото си име и стисна ръката на Лейн. Беше суха. Нито топла, нито студена.

— Разкажете ми какво видяхте — каза Лейн.

— Видях как един мъж се качи в кола — отбеляза Ричър. — И си тръгна с нея.

— Трябват ми подробности — каза Лейн.

— Ричър е бивш военен полицай от американската армия — обади се Грегъри. — Даде ми съвършено описание на мерцедеса.

— Значи ще можете да опишете и шофьора — каза Лейн.

— Видях по-добре колата, отколкото шофьора — отвърна Ричър.

— Къде бяхте?

— В едно кафене. Колата беше малко на североизток от мен, от другата страна на Шесто Авеню. Под ъгъл от около двайсет градуса, на трийсетина метра.

— Защо ви направи впечатление?

— Беше лошо паркирана. Не изглеждаше на мястото си. Предположих, че е спряла пред пожарен кран.

— Точно така — отвърна Лейн. — И после какво?

— После един мъж пресече улицата към нея. Не по пешеходна пътека. Мина между колите, по диагонал. Ъгълът, под който пресичаше, почти съвпадаше с посоката на моя поглед, около двайсет градуса. Така че, общо взето, му видях само гърба.

— И после какво?

— После той пъхна ключа в ключалката, качи се и потегли.

— Очевидно на север, след като е станало на Шесто Авеню. Зави ли нанякъде?

— Не видях.

— Можете ли да го опишете?

— Сини дънки, синя риза, синя бейзболна шапка, бели кецове. Стари, удобни дрехи. Беше среден на ръст и на килограми.

— Възраст?

— Не му видях лицето. Видях най-вече гърба му. Но нямаше младежки движения. Беше поне на трийсет и няколко. Може би на четирийсет.

— Как точно се движеше?

— Уверено. Тръгна право към колата. Не бързаше, но изобщо не се колебаеше. От начина, по който беше обърнал глава към колата, бих предположил, че не е откъснал поглед от нея през цялото време. Тя беше крайната му цел. Мишената. А от начина, по който си държеше ръката, бих предположил, че ключът е бил в нея, хоризонтално. Като миниатюрно копие. Беше концентриран и уверен. И не губеше време. Ето така се движеше.

— Откъде се появи?

— Горе-долу иззад рамото ми. Може би е вървял на север, а после е слязъл от тротоара пред кафенето, за да пресече на североизток между колите.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите отново?

— Може би — отвърна Ричър. — Но само по дрехите, походката и стойката. Не мога да кажа нищо с положителност.

— Щом е пресякъл през движението, трябва да е погледнал на юг, за да провери дали не идва кола. Поне веднъж. Значи би трябвало да сте видели дясната половина от лицето му. А когато е седнал зад волана, би трябвало да сте видели лявата.

— Под остър ъгъл — отвърна Ричър. — На лошо осветление.

— Фаровете на колите сигурно са го осветили.

— Беше бял — каза Ричър. — Без брада или мустаци. Не видях нищо друго.

— Бял мъж — рече Лейн. — Трийсет и пет до четирийсет и пет. Това сигурно съкращава кръга на заподозрените с около осемдесет процента от населението на страната, може би дори повече, но все пак не е достатъчно.

— Нямахте ли застраховка? — попита Ричър.

— Не става дума за колата — каза Лейн.

— Беше празна — каза Ричър.

— Не, не беше — отвърна Лейн.

— А какво имаше вътре?

— Благодаря ви, мистър Ричър — каза Лейн. — Оказахте ни голямо съдействие.

Той се обърна и се върна до масата, на която бяха телефонът и снимката. Застана до нея и отново подпря разперените си пръсти на полираното дърво, точно до телефона, все едно можеше да усети приближаващото обаждане още преди електрическият импулс да задейства звъненето.

— Имате нужда от помощ — констатира Ричър. — Нали?

— Защо се интересувате? — попита Лейн.

— По навик — отвърна Ричър. — Инстинктивно. От професионално любопитство.

— Вече имам хора, които да ми помогнат — каза Лейн.

Той посочи със свободната си ръка мъжете, събрани в стаята.

— Тюлени, „Делта Форс“, флотски разузнавачи, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Имате нужда от друг вид помощ. Не се съмнявам, че тези момчета могат да поведат война срещу човека, който е откраднал колата ви. Но първо трябва да го откриете.

Отговор не последва.

— Какво имаше в колата? — попита отново Ричър.

— Разкажи ми за кариерата си — каза Лейн.

— Кариерата ми свърши отдавна. Това е основната й черта.

— С какъв чин се уволни?

— Майор.

— Военен полицай?

— Тринайсет години.

— Детектив?

— Най-вече.

— Добър?

— Достатъчно.

— От Сто и десета специална част?

— Известно време. А ти?

— Рейнджър и „Делта“. Започнах във Виетнам и приключих след Първата война в Залива. Започнах като старши лейтенант, уволних се като полковник.

— Какво имаше в колата?

Лейн се извърна. Остана неподвижен и мълчалив много дълго време. После отново се обърна към Ричър, все едно беше взел решение.

— Трябва да ми дадеш дума за нещо — каза.

— За какво?

— Никакви ченгета. Знам, че първият ти съвет ще бъде да се обърна към ченгетата. Но аз ще откажа и ти трябва да ми дадеш дума, че няма да го направиш зад гърба ми.

Ричър сви рамене.

— Става.

— Кажи го.

— Никакви ченгета.

— Кажи го пак.

— Никакви ченгета — повтори Ричър.

— Имаш ли някакъв етичен проблем относно това?

— Не — отвърна Ричър.

— Нито ФБР, нито никой — продължи Лейн. — Ще се справим сами. Разбра ли? Ако нарушиш думата си, ще ти извадя очите. Ще накарам да те ослепят.

— Много странно се сприятеляваш.

— Не се сприятелявам, а търся помощ.

— Думата ми тежи — каза Ричър.

— Нека чуя, че разбираш какво ще направя, ако я нарушиш.

Ричър се огледа. Попи атмосферата в стаята. Вътре цареше тихо отчаяние и имаше шестима ветерани от специалните части, до един изпълнени с едва прикрита заплашителност, корави като стомана, верни до гроб един на друг и враждебно настроени към външни хора. И шестимата отвърнаха на погледа му.

— Ще накараш да ме ослепят — каза Ричър.

— Не се съмнявай — каза Лейн.

— Какво имаше в колата?

Лейн отмести ръка от телефона. Вдигна снимката в рамка. Хвана я с две ръце, хоризонтално и високо пред гърдите си, така че в Ричър все едно се бяха вторачили едновременно двама души. Над снимката се виждаше бледото, измъчено лице на Лейн. Под него, зад стъклото — една жена с класическа красота, която спираше дъха. Тъмна коса, зелени очи, високи скули, уста като цветна пъпка — беше снимка, направена със страст и умение и проявена от професионалист.

— Жена ми — рече Лейн.

Ричър кимна, но не каза нищо.

— Казва се Кейт — добави Лейн.

Ричър продължи да мълчи.

— Кейт изчезна късно вчера сутринта — продължи Лейн. — Похитителите ми се обадиха следобед. Искаха пари. Те бяха в колата. Ти си видял как един от похитителите на жена ми е прибрал откупа.

Настъпи кратко мълчание. После Лейн продължи:

— Обещаха да я освободят. Но минаха двайсет и четири часа. И оттогава не са се обаждали повече.