По трудния начин

32

Ричър хвана стола в едната си ръка като чанта и двамата с Полинг тръгнаха на изток. На юг от „Хаустън“ битпазарът по „Бауъри“ се беше организирал сам в поредица от ясно различими търговски зони. Като верига от неофициални супермаркети. Имаше електрически уреди, лампи, използвани офис мебели, печки, хладилници и барплотове от ресторанти. Ричър харесваше „Бауъри“. Беше негов тип улица.

Столът, който носеше, беше доста обикновен, но все пак притежаваше известен брой отличителни характеристики. Беше невъзможно да го опишеш, ако не го гледаш, но ако го сложиш до друг стол за сравнение, можеше да се разбере откъде е дошъл. Двамата започнаха с най-северната от общо шест импровизирани търговски зони. Отсечката беше едва сто метра, но ако човек искаше стол за трапезария втора ръка от Манхатън, имаше голяма вероятност да си го купи точно в рамките на тези сто метра.

Неписаният закон на търговците гласеше: „Слагай най-хубавото на витрината.“ Но по витрините на „Бауъри“ всъщност имаше много по-малко неща, отколкото на тротоарите. А столът в ръката на Ричър не беше от най-хубавите, тъй като не можеше да е част от комплект, иначе нямаше да го продават отделно. Никой търговец с комплект от двайсет и четири стола няма да продаде само един и да остане с двайсет и три. Така че Ричър и Полинг се провираха между стоките, изложени на тротоара, надничаха в тесните магазини и разглеждаха прашните мебели в тях. Гледаха тъжните останки, излишните, изхвърлените. Видяха много столове. По същество всичките бяха едни и същи, но и се различаваха. Всички столове имаха по четири крака, седалка и облегалка, но разнообразието от форми и детайли беше зашеметяващо. Ричър беше чел някъде, че изработването на стол за ресторант е цяла наука. Такъв стол очевидно трябваше да бъде здрав и издръжлив, с добро съотношение между цена и качество; трябваше и да изглежда сравнително удобен, но не и да бъде такъв, иначе клиентите щяха да се заседават прекалено дълго и на масата, която можеше да посрещне три смени за една вечер, щяха да седнат само две смени, така че ресторантът щеше да загуби пари. Най-важните фактори за един ресторант бяха контролът върху порциите и големият брой клиенти, та Ричър предполагаше, че производителите на столове за ресторанти са лично отговорни за оборота.

В първите три магазина не откриха нито един стол, който да прилича на техния, и нито един от собствениците не призна да е продавал стола, който Ричър им показваше.

Намериха това, което търсеха, в четвъртия магазин.

Магазинът беше два пъти по-голям от останалите по улицата, съдържаше хромирани ресторантски мебели в предната си част и голям брой китайци в задната. На тротоара, зад няколко бар столчета с твърде ярка тапицерия, имаше стари маси и столове, натрупани на купчини, високи по два метра. Зад купчините имаше още вехтории. Включително и два стола, окачени високо на стената на магазина, които бяха идентични с този в ръката на Ричър. В същия стил, със същата конструкция, в същия цвят, на същата възраст.

— Отбелязваме точка — коментира Полинг.

Ричър отново ги огледа, за да бъде сигурен. Но нямаше никакво съмнение. Столовете бяха еднакви. Дори бяха захабени по един и същ начин. Бяха еднакво сиви и ожулени.

— Да потърсим помощ — предложи Ричър.

Той занесе стола от Шесто Авеню в дъното на магазина, където един китаец седеше зад нестабилна маса с неработеща каса. Човекът беше възрастен и ги гледаше безучастно. Сигурно беше собственик на магазина. Най-вероятно всички финансови операции минаваха през ръцете му. Все пак беше зад касата.

— Ти си продал този стол — каза му Ричър. Той вдигна стола, кимна назад към стената, на която висяха другите два, и добави: — Преди около седмица.

— Пет долара — каза китаецът.

— Не искам да го купувам — възрази Ричър. — А и столът не е твой, така че да ми го продаваш. Вече си го продал веднъж. А аз искам да знам на кого. Това е.

— Пет долара — повтори човекът.

— Май не ме разбираш.

Възрастният мъж се усмихна.

— Не, разбирам те много добре. Ти търсиш информация за купувача на този стол. А аз ти казвам, че информацията винаги си има цена. В този случай цената е пет долара.

— А не искаш ли вместо това да ти върна стола? Така ще можеш да го продадеш два пъти.

— Аз вече съм го продавал много повече от два пъти. Ресторантите отварят и затварят, а мебелите им циркулират. Светът се върти.

— Кой е купил стола преди една седмица?

— Пет долара.

— Сигурен ли си, че твоята информация струва пет долара?

— Струва толкова, колкото струва.

— Два и петдесет, и ти оставям стола.

— Ти и без това ще го оставиш. Вече ти е омръзнало да го разнасяш.

— Мога да го оставя и в съседния магазин.

Очите на възрастния мъж за пръв път помръднаха. Той хвърли поглед към стената. Ричър го видя как си помисли: „Комплект от три стола е по-добре от два.“

— Четири долара и стола — каза китаецът.

— Три долара и стола — отвърна Ричър.

— Три и петдесет и стола.

— Три долара, двайсет и пет цента и стола.

Китаецът не отговори.

— Я престанете — каза Полинг.

Тя пристъпи към нестабилната маса и отвори чантата си. Извади дебел черен портфейл и измъкна нова банкнота от десет долара от пачка, дебела колкото булеварден роман. Завъртя я на издрасканото дърво и я остави там.

— Десет долара — каза тя. — И проклетия стол. Кажи нещо, което си струва.

Възрастният китаец кимна.

— Жени. Винаги говорят по същество.

— Кажи ни кой купи стола — нареди Полинг.

— Човек, който не можеше да говори — отвърна китаецът.