По трудния начин

3

Едуард Лейн държеше снимката като нещо, което принасяше в жертва, и Ричър пристъпи напред, за да я вземе. Наклони я малко, за да улови светлината. Нямаше съмнение, че Кейт Лейн наистина е много красива. Не можеше да откъсне очи от нея. Беше може би с двайсет години по-млада от съпруга си, значи беше на трийсет и няколко. Достатъчно възрастна, за да е истинска жена, и достатъчно млада, за да е съвършена. Гледаше към нещо, което беше точно зад ръба на снимката. Очите й блестяха от любов. Устата й сякаш беше готова да разцъфне в усмивка. Фотографът беше уловил първия бегъл намек за това, така че изражението й придобиваше динамика. Снимка, която сякаш бе готова да се раздвижи. Ричър не разбираше много от фотография, но беше сигурен, че държи висококачествен продукт. Сигурно само рамката струваше колкото месечната му заплата в армията.

— Моята Мона Лиза — обади се Лейн. — Така гледам на тази снимка.

Ричър му я върна.

— Скоро ли е правена?

Лейн отново подпря снимката на масата до телефона.

— Преди по-малко от година.

— Защо да не намесваме ченгетата?

— Има причини.

— Обикновено вършат добра работа в такива ситуации.

— Никакви ченгета — отсече Лейн.

Никой друг не каза нищо.

— Ти си бил ченге — продължи Лейн. — Можеш да направиш същото, което правят и те.

— Не мога — каза Ричър.

— Бил си военно ченге. Значи при равни други условия можеш да го направиш дори по-добре от тях.

— Другите условия не са равни. Не разполагам с техните ресурси.

— Можеш поне да започнеш.

В стаята беше тихо. Ричър погледна към телефона, а после към снимката.

— Колко пари поискаха? — попита.

— Един милион долара в брой — отвърна Лейн.

— Това ли имаше в колата? Един милион долара?

— В багажника. В кожена чанта.

— Добре — каза Ричър. — Предлагам всички да седнем.

— Не ми се седи.

— Успокой се — каза Ричър. — Ще се обадят. Вероятно съвсем скоро. Мога да ти го гарантирам.

— Как?

— Седни. Да започнем отначало. Разкажи ми какво стана вчера.

И така, Лейн седна на креслото до масата с телефона и започна да разказва за предишния ден. Ричър седна в единия край на канапето. Грегъри седна до него. Останалите петима мъже се разпределиха из стаята, като двама седнаха, двама се подпряха на облегалките на креслата, а един — на стената.

— Кейт излезе в десет сутринта — каза Лейн. — Доколкото разбрах, отиваше в магазина „Блумингдейлс“.

— Доколкото си разбрал?

— Позволявам й известна свобода на действие. Не се налага да ми дава подробен маршрут за деня. Поне не всеки ден.

— Сама ли беше?

— Беше с дъщеря си.

— С дъщеря си?

— Има осемгодишна дъщеря от първия брак. Казва се Джейд.

— И тя живее с вас двамата?

Лейн кимна.

— Къде е сега Джейд?

— Тя също е изчезнала — отвърна Лейн. — Очевидно.

— Значи става дума за двойно отвличане? — попита Ричър.

Лейн отново кимна.

— Дори тройно, така да се каже. Шофьорът им също не се е върнал.

— Защо не каза по-рано?

— Има ли значение? Един човек или трима?

— Кой беше шофьорът?

— Казва се Тейлър. Англичанин, от специалните части. Добро момче. От нашите.

— Какво стана с колата?

— Няма я.

— Кейт често ли ходи в „Блумингдейлс“?

Лейн поклати глава.

— По-скоро рядко. Не може да се предвиди. Не правим нищо толкова редовно, че да може да се предвиди. Сменям шофьорите й, маршрутите, понякога дори се махаме от града.

— Защо? Имате много врагове?

— Аз имам достатъчно. Моята професия привлича враговете.

— Ще се наложи да ми обясниш каква е тази професия. И кои са враговете ти.

— Защо си толкова сигурен, че ще се обадят?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Ричър. — Разкажи ми за първото обаждане. Дума по дума.

— Обадиха се в четири следобед. Мина горе-долу така, както се прави винаги в подобни случаи. Нали се сещаш, „отвлякохме жена ти“, „отвлякохме дъщеря ти“ и прочие.

— Какъв беше гласът?

— Модифициран. С електронно устройство. Беше с много метален тембър, като робот от филмите. Силен и дълбок, но това не означава нищо. С такива устройства могат да се променят и тембърът, и силата.

— Ти какво им каза?

— Попитах ги какво искат. Те казаха един милион долара. Накарах ги да ми дадат да говоря с Кейт. Тя се обади след малко.

Лейн затвори очи, преди да продължи:

— И тя каза… Каза: „Помогни ми, помогни ми.“ Той отвори очи.

— После човекът с променения глас пак взе слушалката и аз се съгласих да му дам парите. Нито за миг не се поколебах. Той каза, че ще се обади след един час, за да ми даде инструкции.

— И обади ли се?

Лейн кимна.

— В пет часа. Нареди ми да изчакам шест часа, после да сложа парите в багажника на мерцедеса, който си видял, да накарам да го откарат в центъра на Манхатън и точно в единайсет и четирийсет да го паркират на онова място. Шофьорът трябваше да го заключи, да се отдалечи от колата и да пусне ключовете в пощенската кутия на входа на една определена сграда на югозападния ъгъл на Спринг Стрийт и Уест Бродуей. После трябваше да се отдалечи от сградата и да продължи на юг по Уест Бродуей. Някой щял да върви след него, да влезе в сградата и да прибере ключовете. Казаха, че ако моят шофьор спре, обърне се или дори само погледне назад, Кейт ще умре. Същото щяло да стане и ако в колата има монтирано проследяващо устройство.

— Това ли ти каза, дума по дума?

Лейн кимна.

— Нищо друго?

Лейн поклати глава.

— Кой закара колата? — попита Ричър.

— Грегъри — отвърна Лейн.

— Изпълних инструкциите — обади се Грегъри. — До най-малката подробност. Не можех да рискувам с каквото и да било.

— Колко беше разстоянието, което измина пеш? — попита го Ричър.

— Шест пресечки.

— Каква беше сградата, на която беше пощенската кутия?

— Изоставена — отвърна Грегъри. — Или в очакване на ремонт. Или едното, или другото. Във всеки случай беше празна. Тази вечер пак минах оттам, преди да дойда в кафенето. Нямаше следи от човешко присъствие.

— Беше ли добър този Тейлър? Познаваш ли го от Великобритания?

Грегъри кимна.

— Английските специални части са като едно голямо семейство. А Тейлър наистина беше много добър.

— Ясно — каза Ричър.

— Какво е ясно? — попита Лейн.

— Има някои очевидни заключения, които можем да направим веднага — заяви Ричър.