По трудния начин

72

Картър Грум беше седнал с лице към вратата. Той вдигна очи, точно както беше направил барманът, но Ковалски и Грум реагираха много по-бързо от фермерите. Завъртяха се на местата си и облещиха очи. Ричър влезе в салона и внимателно затвори вратата зад гърба си. Застана напълно неподвижен.

— Нова среща — каза той, колкото да наруши мълчанието.

— И теб си те бива — каза Грум.

Помещението беше обзаведено в същия стил като фоайето. Ниски греди на тавана, тъмно полирано дърво, натруфени аплици на стените, хиляди месингови украшения и мокет с ярки червени и златни мотиви. Ричър отиде до камината. Отърка върховете на обувките си в ръба на огнището, за да свали калта от тях. После взе един тежък железен ръжен от стойката, на която беше окачен, и се зае да почиства калта от подметките си. Накрая окачи ръжена на мястото му и изтупа крачолите си с ръце. Прекара повече от минута с гръб към останалите, докато се чистеше, но през цялото време наблюдаваше ясното, макар и изкривено отражение на масата в излъскания меден казан до огнището, в който бяха сложени подпалки. Никой не помръдваше. Тримата просто стояха и чакаха да свърши. Бяха достатъчно умни, за да не започнат схватка на обществено място.

— Ситуацията се промени — каза Ричър.

Той продължи навътре, към прозореца, който гледаше на запад. Беше с дръпнати завеси и спуснато стъкло от вътрешната страна и обикновен дървен капак от външната, който се отваряше като врата. Ричър си взе стол от най-близката маса и седна на два метра от тримата мъже и на метър и два пласта стъкло от карабината си.

— Как се е променила? — попита Бърк.

— Не е имало никакво отвличане — обясни Ричър. — Всичко е било нагласено. Кейт и Тейлър имат връзка. Влюбили са се един в друг и са избягали. Защото са искали да бъдат заедно. Това е всичко. И очевидно са взели Джейд със себе си. Но е трябвало да маскират цялата история като нещо друго, защото Лейн е психопат, що се отнася до браковете му. Както и що се отнася до някои други неща.

— Кейт е жива? — каза Грум.

Ричър кимна.

— Джейд също.

— Къде са?

— Предполагам, че са някъде в Щатите.

— Тогава защо Тейлър е тук?

— Защото иска да се изправи срещу Лейн на собствен терен.

— Ще има възможност.

Ричър поклати глава.

— Дойдох да ви кажа, че това не е добра идея. Той е в една ферма, обградена отвсякъде с ровове, които са прекалено дълбоки, за да се мине през тях с кола. Така че ще трябва да се доближите пеша. А той има много помощници вътре. Докарал е осем от старите си приятели от специалните части, а освен това зет му е бил нещо като зелена барета в английската армия и също е докарал шестима от своите хора. Наредили са противопехотни мини на сто метра около къщата и имат по една тежка картечница на всеки прозорец. Имат уреди за нощно виждане и гранатомети.

— Не могат да ги използват. Не и тук. Все пак сме в Англия, не в Ливан.

— Той е готов да ги използва. Повярвайте ми. Но всъщност дори няма да му се наложи. Защото четирима от неговите хора са снайперисти. Имат снайперски пушки „Хеклер и Кох“, купени на черно в Белгия. Ще ви свалят от триста метра. Със затворени очи. Седем изстрела, и играта свършва. На километри наоколо няма жива душа. Никой няма да чуе нищо. А дори да чуят, все тая. Тук сме на края на света. Наоколо живеят само фермери. Някой постоянно стреля по нещо. По лисици, табелите на шосетата, крадци, дори един по друг.

В стаята настъпи мълчание. Ковалски надигна халбата си и отпи. После Бърк, а след него и Грум. Ковалски беше левичар. Бърк и Грум си служеха с дясната ръка.

— Така че най-доброто, което можете да направите, е да забравите за цялата история и да си отидете вкъщи, веднага — продължи Ричър. — Лейн ще умре. Няма никакво съмнение. Но няма никаква нужда и вие да умирате с него. Това не е вашата война. Тук става въпрос само за него. Замесените в тази игра са само той, Кейт и Тейлър. Не се оставяйте да ви убият за такава глупост.

— Не можем просто да си тръгнем — възрази Бърк.

— В Африка сте го направили — отвърна Ричър. — Изоставили сте Хобарт и Найт, за да спасите отряда. А сега трябва да изоставите Лейн, за да спасите себе си. Не можете да спечелите. Тейлър е добър. Сами го знаете. А неговите хора са също толкова добри. Численото им превъзходство е повече от две към едно. Нямате никакви шансове. Това също го знаете. В такава ситуация атакуващите трябва да бъдат повече от защитниците. Просто ще ви видят сметката.

Никой не отговори.

— Най-добре да се прибирате вкъщи — настоя Ричър. — Можете да потърсите работа на друго място. Или да започнете собствен бизнес.

— Ти с Тейлър ли си? — попита Грум.

Ричър кимна.

— Да, и мога да стрелям. Едно време спечелих награда на снайперско състезание на морските пехотинци. Отидох с униформата си от сухопътните войски и победих вашите нещастни приятелчета от морската пехота, без дори да се напрягам. Така че може би и аз ще взема една снайперска пушка. И може би ще ви застрелям всичките от шестстотин метра, за удоволствие. Или от осемстотин метра, или от хиляда.

В стаята се възцари мълчание. Не се чуваше нищо, освен припукването на дървата в камината. Ричър погледна Ковалски в очите.

— Пет, седем, едно, три — излъга той. — Това е комбинацията за сейфа на Лейн. Там вътре все още има повече от девет милиона долара. В брой. Най-добре да отидете веднага и да ги приберете.

Никой не отговори.

— Заминавайте — каза Ричър. — Останете живи, за да се биете някой друг ден.

— Те са откраднали всички онези пари — каза Бърк.

— Издръжка. По-лесно е било така, вместо да ги поискат от него. Ан Лейн си е поискала издръжката, но е намерила смъртта си. Кейт го знае.

— Онова наистина беше отвличане.

Ричър поклати глава.

— Не, Найт я е убил. Лейн го е накарал, защото Ан е искала да го напусне. Точно това е причината да изоставите Найт в Африка. Лейн е прикривал следите. Пожертвал е и Хобарт само защото случайно е бил на същия наблюдателен пост.

— Глупости.

— Аз открих Хобарт. Найт му е разказал всичко. Докато са били затворени в лагера и са чакали да им отрежат ръцете и краката.

Тишина.

— Не се оставяйте да ви убият за такава глупост — повтори Ричър.

Бърк погледна към Грум. Грум отвърна на погледа му. После и двамата погледнаха към Ковалски. Настъпи дълго мълчание. Накрая Бърк вдигна очи.

— Добре — каза той. — Май наистина трябва да пропуснем този път.

Грум кимна. Ковалски сви рамене. Ричър се изправи.

— Умно решение — каза той.

Тръгна към вратата, но спря до огнището и отново изчука обувките си в огнището.

— Къде са Лейн и останалите? — попита.

Последва миг мълчание. После Грум отговори:

— Тук нямаше място. Затова отидоха в Норич, големия град. В някакъв хотел там. Човекът от рецепцията им го препоръча.

Ричър кимна.

— Кога се очаква да нападне?

Още миг мълчание.

— Вдругиден призори.

— Какво успя да купи?

— Автомати. Модел МР5К, по един на човек и два резервни. Боеприпаси, очила за нощно виждане, фенерчета и разни други инструменти.

— Ще му се обадите ли? Веднага щом изляза?

— Не — отвърна Бърк. — На него не можеш просто да му се обадиш с такива новини.

— Добре — каза Ричър.

После бързо пристъпи наляво и вдигна ръжена от куката. Завъртя го в ръцете си, докато самият той се завърташе с едно плавно движение, и удари хоризонтално Картър Грум по дясната ръка, с всичка сила, по средата между лакътя и рамото. Ръженът беше тежко парче метал, а Ричър беше силен и ядосан мъж, така че костта на Грум се строши като порцелан. Грум широко отвори уста от шока и внезапната болка, но преди да успее да изпищи, Ричър вече беше пристъпил две крачки наляво и беше счупил лявата ръка на Ковалски с яростен обратен удар. „Ковалски беше левичар. Бърк и Грум си служеха с дясната ръка.“ Ричър блъсна Ковалски встрани с хълбока си и замахна като бейзболната звезда Мики Мантъл от старите новинарски емисии, когато се готвеше да избие топката извън полето. Ударът, който попадна в дясната китка на Бърк, я натроши до последната костичка. Едва тогава Ричър си позволи да издиша, обърна се, пристъпи към камината и постави ръжена обратно на куката.

— За всеки случай — обясни той. — Отговорите ви не бяха напълно убедителни. Особено този за хотела на Лейн.

После той излезе от салона и тихо затвори вратата след себе си. Часовникът в главата му показваше точно единайсет и трийсет и една.

Платиненият ролекс на лявата китка на Едуард Лейн показваше точно единайсет и трийсет и две, когато той затвори задната врата на тойотата. В колата имаше девет автомата „Хеклер и Кох“, МР5К, шейсет пълнителя с по трийсет деветмилиметрови патрона „Парабелум“, седем чифта очила за нощно виждане, десет фенерчета, шест ролки скоч и две дълги намотки въже. Джон Грегъри запали двигателя. Зад него на задната седалка седяха Перес и Адисън, мълчаливи и умислени. Лейн се качи на мястото до шофьора, Грегъри направи обратен завой и потегли на запад. Правилата на специалните части повеляваха нападението да се провежда призори, но повеляваха и да се разположи малка военна част за по-дълъг период, която да провежда наблюдение на целта.

Часовникът на нощното шкафче на Джейд показваше точно единайсет и трийсет и три, когато тя се събуди плувнала в пот, неспокойна и изтормозена от часовата разлика. Поседя малко в леглото, замаяна и притихнала. После спусна крачета на пода. Бавно прекоси стаята и дръпна завесата. Навън беше тъмно. А тя можеше да излиза, когато е тъмно. Тейлър беше казал така. Значи сега можеше да отиде до хамбарите и най-сетне да открие животните, защото беше сигурна, че са там.

Точно в единайсет и трийсет и четири Ричър си взе карабината G–36 от мястото под прозореца на салона, където я беше оставил, и се приготви да тръгне обратно по пътя, с което щеше да спести време. Осем километра, равна местност, без възвишения, с прилична скорост. Предположи, че ще са му нужни около седемдесет и пет минути. Беше уморен, но доволен от себе си. Беше изкарал от строя три пръста, които натискаха спусъци, като по този начин беше намалил противниковите сили до около петдесет и седем процента от първоначалния им капацитет, беше изравнил шансовете на по-привлекателното съотношение от четири на четири и беше получил полезна информация. Вродената лоялност на Грум го беше накарала да излъже за хотела на Лейн, значи най-вероятно беше излъгал и за момента на планираната атака. „Вдругиден призори“ със сигурност представляваше тромаво и прибързано прикриване на истината: „утре призори“. Но сигурно не беше излъгал за списъка с покупките. Очилата за нощно виждане бяха просто задължителни за разузнаване по тъмно, а автоматите МР5К бяха точно това, което човек като Лейн щеше да избере за бърза атака. Леки, точни, надеждни, познати и лесно достъпни.

Предупреждението е половината от защитата, каза си Ричър. Не е зле за една вечер работа.

Той вървеше по пътя, в походката му се долавяше енергия, а на лицето му беше изписана мрачна усмивка.

Сам в тъмното. Неуязвим.

Това чувство се запази точно час и четвърт. И изчезна веднага след като той извървя алеята пред Грейндж Фарм и видя тъмния притихнал силует на къщата пред себе си. Беше извикал паролата поне шест пъти. Отначало тихо, а после все по-силно.

„Канарчета, канарчета, канарчета.“

„Канарчета, канарчета, канарчета.“

Но никой не беше отговорил.