По трудния начин

52

Полинг пристъпи по-близо до леглата и се наведе, за да огледа възглавниците.

— Дълги тъмни косми — каза тя. — От момиче и жена. Въртели са се цяла нощ.

— Нищо чудно — отвърна Ричър.

— Може би дори две нощи.

Ричър се върна в дневната, за да провери бюрото. Човекът от персонала го наблюдаваше, застанал на прага. Бюрото беше също толкова подредено, колкото и гардеробната, но в него нямаше нищо интересно. Лични документи, финансови документи и договори за наем на апартамента. Първото име на Тейлър се оказа Греъм. Имаше британско гражданство и разрешително за пребиваване в САЩ. Имаше социална осигуровка, застраховка „Живот“ и пенсионна осигуровка. На бюрото имаше телефон. Беше стилен многофункционален апарат, марка „Сименс“. Изглеждаше нов и наскоро инсталиран. Имаше десет бутона за бързо избиране с хартиени табелки в пластмасови джобчета. На табелките бяха написани само инициали. Най-горният номер беше на „Л“. Ричър предположи, че това е Лейн. Той натисна бутона и на сивото прозорче с ясни цифри се изписа телефонен номер, който започваше с код 212. Манхатън. Вероятно Дакота Билдинг. Той натисна всички бутони един по един. В сивото прозорче се появиха последователно три номера с 212, три с 917, два със 718 и един по-дълъг номер, който започваше с 01144. Всички номера с 212 вероятно бяха в Манхатън. Сигурно на приятели, може би включително и на Грегъри, защото на едната табелка пишеше „Г“. Номерата с код 917 бяха на мобилни телефони. Може би на същите хора в случай, че са извън къщи, или пък на такива, които изобщо нямаха стационарен телефон. Кодът 718 означаваше Бруклин. Може би на приятели, които не можеха да си позволят наемите в Манхатън. Дългият номер с код 01144 беше във Великобритания. Може би на семейството. Буквата на табелката беше „С“. Може би майка или баща.

Ричър си поигра още малко с бутоните на телефона, приключи с бюрото и се върна във втората спалня. Полинг стоеше до прозореца и озадачено гледаше навън през тесния процеп.

— Странно — каза тя. — Нали? Били са точно в тази стая. Може би гледката оттук е последното нещо, което са видели.

— Не са убити тук. Прекалено трудно е да се изкарат труповете.

— Не буквално последното нещо. Имах предвид последното нормално нещо от предишния им живот.

Ричър не каза нищо.

— Усещаш ли присъствието им? — попита Полинг.

— Не — отвърна Ричър.

Той почука по стената с кокалчетата на пръстите си, после приклекна и почука по пода. Стените бяха тухлени, а подът създаваше впечатление за бетон под паркета. Един апартамент под наем беше странно място за държане на заложници, но този изглеждаше достатъчно сигурен. Ако ги сплашиш сериозно, за да не вдигат шум, съседите нямаше да разберат почти нищо. Или съвсем нищо. Както беше казала Пати Джоузеф, този град беше невероятно анонимен. Човек можеше да живее някъде с години, без да види съседите си.

Или гостите на съседите си, помисли си Ричър.

— Смяташ ли, че има портиер двайсет и четири часа в денонощието? — попита той.

— Съмнявам се — отвърна Полинг. — Не и в центъра. Поне в моя блок няма. Сигурно само денем. Може би до осем вечерта.

— Може би това обяснява закъсненията. Той не може да ги вкара в сградата, когато има портиер. Не и ако ритат и се борят. Първия ден е трябвало да чака с часове. А после е продължил да оставя същия интервал, за да не привлича вниманието.

— И за да създава илюзия за отдалеченост.

— Както предположи Грегъри — каза Ричър. — Той излезе прав, а аз не. Аз предположих, че са някъде в Катскилс.

— Било е основателно предположение.

Ричър не каза нищо.

— А сега какво? — попита Полинг.

— Бих искал пак да се видя с твоя приятел от Пентагона.

— Не съм сигурна, че той ще се съгласи. Според мен не те хареса особено.

— И аз не се влюбих в него. Но това е среща по работа. Направи му предложение.

— Имаме ли нещо, което да му предложим?

— Кажи му, че ще извадим екипа на Лейн от играта, ако ни помогне с една дребна информация. На такова предложение няма да откаже. Десет минути с нас в някое кафене ще му донесат повече полза от десет години заседания в ООН. Една цяла банда от истински активни наемни войници завинаги ще излезе от играта.

— Наистина ли можем да му предложим такова нещо?

— Ще се наложи. Рано или късно от играта ще излязат или те, или ние.

Върнаха се пеш до кантората на Полинг. Ричър се настани на един от столовете за посетители в кабинета й, докато тя си поиграе на телефонна гоненица из сградата на ООН в търсене на своя познат. Той не беше особено ентусиазиран, но все пак се съгласи да се срещне с тях в същото кафене в три следобед.

— Времето лети — отбеляза Полинг.

— Винаги е така — каза Ричър. — Пробвай пак да позвъниш на Бруър. Чакаме новини от него.

Но Бруър все още не се беше върнал на работното си място, а мобилният му телефон беше изключен. Ричър се облегна и затвори очи. Няма смисъл да се тревожиш за нещо, което не можеш да контролираш.

Двамата излязоха да хванат такси в два следобед — много по-рано, отколкото трябваше, за всеки случай. Но веднага попаднаха на свободна кола, така че пристигнаха в кафенето с четирийсет минути по-рано. Полинг пак се опита да открие Бруър, но без успех. Тя затвори телефона си и го завъртя на масата като пумпал. Когато спря да се върти, антената му сочеше право към гърдите на Ричър.

— Ти имаш теория — каза му тя. — Нали? Като във физиката. Обща теория, която обяснява всичко.

— Не — отвърна Ричър. — Не всичко. Далеч съм от това. Все още ми липсва едно голямо парче от истината. Но вече знам името, което ще кажа на Лейн.

— Кое?

— Нека да изчакаме Бруър — каза Ричър.

После махна на сервитьорката. Беше същата като предишния път. Той поръча кафе. Донесоха им го в същите големи чаши и същия термос. Кафето беше също толкова горещо и също толкова обикновено на вкус.

Телефонът на Полинг звънна трийсет минути преди часа на уговорената среща с човека от Пентагона. Тя вдигна, каза името си, изслуша гласа от другата страна на линията и после каза адреса, на който се намираха. „В кафенето от източната страна на Второ Авеню, между 44-та и 45-а улица, в едно сепаре в дъното.“ После затвори телефона.

— Бруър — обяви тя. — Най-сетне. Ще дойде. Иска да говорим лично.

— Защо?

— Не каза.

— Къде се намира в момента?

— Излизаше от моргата.

— Тук ще станем много хора. Той ще пристигне едновременно с твоя човек.

— Моят човек няма да се зарадва. Според мен не обича да има много хора.

— Ако видя, че се отказва, ще изляза да говоря с него навън.

Но приятелят на Полинг от Пентагона дойде малко по-рано от уговорения час — най-вероятно за да огледа мястото предварително. Ричър го видя как спря на тротоара пред витрината и надникна вътре, за да разгледа лицата на клиентите едно по едно. Не бързаше. Не пропусна никого. Най-сетне остана доволен и отвори вратата. Енергично прекоси помещението и хлътна в тяхното сепаре. Носеше същия син костюм. Същата вратовръзка. Вероятно беше с чиста риза, но нямаше как да бъдат сигурни. Белите ризи с копченца на яките, закопчани догоре, много си приличат.

— Предложението ви ме притеснява — каза той. — Не подкрепям незаконните действия.

Извади си бастуна от задника, помисли си Ричър. Поне веднъж в жалкия си живот покажи малко благодарност. Сега може и да си генерал, но знаеш как стоят нещата.

Но вместо това каза:

— Разбирам тревогата ви, сър. И ви давам думата си, че нито един полицай или прокурор в Америка няма да се усъмни, че постъпвам правилно.

— Честна дума?

— Честна офицерска.

Човекът се усмихна.

— А честната дума на джентълмен?

Ричър не се усмихна в отговор.

— Не правя тази разлика.

— Нито един полицай или прокурор в Америка?

— Гарантирам.

— Възможно ли е да се гарантира за това на практика?

— Гарантирам го абсолютно.

Човекът помълча малко, после попита:

— Какво искате от мен?

— Искам потвърждение на едно предположение, така че да не губя време и пари да го доказвам лично.

— Какво потвърждение?

— Искам проверка на едно име в пътническите списъци на полетите, които са излетели оттук през последните четирийсет и осем часа.

— Военни полети?

— Не, граждански.

— Това е въпрос, на който може да отговори само комисията за гражданска защита.

Ричър кимна.

— Ето защо искам вие да го проверите вместо мен. Не знам на кого да се обадя. Вече не. Но предполагам, че вие знаете.

— Кое летище? Кой полет?

— Не съм сигурен. Ще трябва да се поразровите. На ваше място бих започнал с летище „Кенеди“. Авиокомпании „Бритиш Еъруейс“, „Юнайтед“ или „Америкън“ до Лондон. Бих започнал от самолетите, които са излетели късно вечерта онзи ден. Ако не стане там, пробвайте самолетите, които са излетели от летище „Нюарк“. Ако и там не попаднете на името, пробвайте пак с „Кенеди“, но вчера сутринта.

— Само трансатлантическите полети?

— Това е предположението ми в момента.

— Добре — каза бавно човекът, сякаш си отбелязваше нещо наум.

После попита:

— Кого да търся? Някой от екипа на Едуард Лейн?

Ричър кимна.

— Да, наскоро го е напуснал.

— Как се казва?

— Тейлър — отвърна Ричър. — Греъм Тейлър. Гражданин на Великобритания.