По трудния начин

53

Човекът от Пентагона си тръгна, като обеща в най-скоро време да се свърже с тях по мобилния телефон на Полинг. Ричър поиска отново да му напълнят чашата, а Полинг отбеляза:

— Не си намерил паспорта на Тейлър в апартамента му, нали?

— Не, нямаше го.

— Така че или той е жив, или според теб някой се представя за него.

Ричър не отговори.

— Да кажем, че Тейлър е работил заедно с човека, който няма език — предположи Полинг. — Да кажем, че са се скарали за нещо — дали заради това какво да направят с Кейт и Джейд накрая или заради парите, а може би и двете. Да кажем, че единият от тях е убил другия и е избягал с паспорта на Тейлър, като е взел всички пари.

— Ако е човекът без език, защо да използва паспорта на Тейлър?

— Може би си няма собствен. Много американци нямат международен паспорт. Или пък е записан в някакъв черен списък. Вероятно не може да мине през летището със собственото си име.

— На паспортите има снимка.

— Снимките на паспортите често са стари и не много ясни. Ти харесваш ли се на снимката си в паспорта?

— Горе-долу.

— Горе-долу понякога е достатъчно — каза Полинг. — Когато излизаш, не те проверяват толкова подробно, както когато влизаш.

Ричър кимна, вдигна поглед и видя как Бруър влиза в кафенето. Едър, бърз, енергичен. По лицето му се четеше нещо — може би раздразнение, може би тревога. Или просто е уморен, помисли си Ричър. Бяха го събудили рано. Той бързо прекоси помещението, хлътна в тяхното сепаре и седна на същото място, от което човекът от Пентагона току-що бе станал.

— Трупът от реката не е на човека от снимката на Пати — съобщи той.

— Сигурен ли си? — попита го Ричър.

— Естествено. Човекът на Пати е висок около метър и осемдесет, с атлетично телосложение, а удавникът е висок около метър и деветдесет и е дебел. Това са доста важни разлики, не смяташ ли?

Ричър кимна.

— Доста са важни.

— Имаше ли език? — попита Полинг.

— Какво?

— Език — повтори Полинг. — Удавникът имаше ли език?

— Всички хора имат езици. Какъв е този въпрос?

— Търсим човек с отрязан език.

Бруър я погледна в очите.

— Значи удавникът не е вашият човек. Току-що бях в моргата. Човекът си има всичко друго, освен пулс.

— Сигурен ли си?

— Патолозите обикновено забелязват такива неща.

— Добре — каза Ричър. — Благодарим за помощта.

— Чакай малко — каза Бруър. — Сега и вие ми кажете нещо.

— Какво?

— Защо се интересувате от този тип?

По лицето му се четеше нещо.

— Установихте ли самоличността му? — попита Ричър.

— Да, по отпечатъците — кимна Бруър. — Бяха размазани, така че се поизмъчихме. Бил е доносник на полицейското управление в Ню Йорк. Ценен кадър. Някои от моите колеги в центъра са доста нещастни.

— За какво е доносничил?

— Търговия с метаамфетамини в Лонг Айланд. Скоро е трябвало да влезе в съда.

— Къде е бил преди това?

— В затвора „Райкърс“, съвсем доскоро. Преместили са го заедно с други затворници, за да не бие на очи. Задържали са го няколко дни, а после са го пуснали.

— Кога?

— Току-що. Патолозите казват, че е умрял около три часа, след като е излязъл от ареста.

— Значи не знаем нищо за него — каза Ричър. — Няма абсолютно никаква връзка с нашия случай.

Този път беше ред на Бруър да попита:

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — кимна Ричър.

Бруър го изгледа вторачено, като истински полицай. После просто сви рамене.

— Добре тогава.

— Съжалявам, че не можем да ти помогнем — каза Ричър.

— Случва се.

— Носиш ли снимката от Пати?

— Снимките — уточни Бруър. — Даде ми две. Не можа да реши коя е по-добра.

— В теб ли са?

— В джоба ми.

— Искаш ли да ми ги оставиш?

Бруър му се усмихна — по мъжки.

— Искаш да ги върнеш лично, а?

— Може и така да направя — отвърна Ричър. — Но първо нека да ги погледна.

Снимките бяха в обикновен плик за писма. Бруър го извади от вътрешния си джоб и го остави на масата. Ричър видя, че на едната страна на плика със синя химикалка и красив почерк е написано името „Тейлър“ и думите „За Бруър“.

После Бруър изведнъж си тръгна. Просто стана и излезе на улицата също толкова бързо и енергично, колкото беше влязъл. Ричър го проследи с поглед, после обърна плика на масата пред себе си. Изгледа го, без да го отваря.

— Какво имаме значи? — попита.

— Същото като преди — отвърна Полинг. — Имаме Тейлър и мъжа, който не може да говори.

Ричър поклати глава.

— Тейлър и немият са един и същ човек.