По трудния начин

37

Ричър отново се наведе и се заслуша.

— Точно отсреща. Женски глас.

Той се изправи и се отдръпна.

— Какво е разположението на апартамента?

— Къс коридор — прошепна в отговор Полинг. — В продължение на два метра е тесен, докато мине покрай банята. После сигурно се разширява към хола. Холът сигурно е дълъг три метра и половина. На стената в дъното има прозорец. Вратата на кухнята е вдясно. Кухнята е отзад. Може би на два метра навътре.

Ричър кимна. В най-лошия случай жената беше в кухнята, на седем-осем метра по права линия от входната врата и с директна видимост към нея. В още по-лошия случай жената държеше заредено оръжие на кухненския плот и умееше да стреля с него.

— С кого говори? — попита Полинг.

— Не знам — прошепна Ричър.

— Сигурно са те двамата, нали?

— Трябва да са луди, за да стоят тук.

— Кой друг може да бъде? — настоя Полинг.

Ричър не отговори.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ти какво правиш в такива случаи?

— Издействам разрешително за обиск от съдия. Викам отряд от специалните части. С бронежилетки и таран.

— Това е било едно време.

— Все едно не знам.

Ричър отстъпи още една крачка и посочи към вратата на апартамент 4Д.

— Чакай там — нареди той. — Ако чуеш стрелба, повикай линейка. Ако не чуеш стрелба, дай ми два метра преднина и влизай след мен.

— А ти какво? Просто ще почукаш?

— Не точно — отвърна Ричър.

Той отстъпи още една крачка назад. Беше висок метър и деветдесет и три и тежеше около сто и десет килограма.

Обувките му бяха ръчно произведени от една компания на име „Чийни“, която работеше в Нортхамптън, Англия. Бяха по-интелигентен избор от обувките „Чърч“, които бяха, общо взето, същите, но струваха по-скъпо заради марката. Ричър си беше избрал модела „Тентъртън“ — кафяви полуботи от дебела кожа. Четирийсет и осми номер. Подметките бяха многопластови и се произвеждаха от друга компания на име „Дейнайт“. Ричър не обичаше кожени подметки. Износваха се твърде бързо и трудно изсъхваха след дъжд. Подметките на „Дейнайт“ бяха по-добри. Бяха изградени от пет пласта с обща дебелина около три сантиметра.

Всяка обувка поотделно тежеше повече от един килограм.

Вратата на апартамент 4Л имаше три ключалки. Сигурно бяха здрави. Може би отвътре имаше верига. Но ключалките държат точно толкова, колкото дървото, на което са монтирани. А самата врата беше от чамово дърво, което сигурно беше на сто години. Касата беше от същия материал. Дървото беше евтино, подуто от влагата на стотина лета и свито от студа на стотина зими. Беше напукано и проядено.

— Бъди готова — прошепна Ричър.

Той премести тежестта на задния крак, втренчи се във вратата и подскочи намясто като лекоатлет, който се подготвя да подобри рекорда на висок скок. След това се втурна напред. Крачка, две. На третата дясната му пета се заби във вратата точно над бравата, дървото се сцепи, въздухът се изпълни с прах, вратата зейна и той влетя вътре. След две крачки вече беше в средата на хола. Там спря. Просто спря и се загледа пред себе си. Лорън Полинг дотича след него и спря до рамото му.

Двамата стояха напълно неподвижно и гледаха.

Разположението на апартамента беше точно както го беше предвидила Полинг. Пред тях имаше кухня с овехтели шкафове, а вляво беше дневната, дълга около три метра и половина, със старо канапе и прозорец. Въздухът в стаята беше топъл, неподвижен и спарен. На прага на кухнята стоеше набита жена в безформена памучна рокля.

Дългата й кафява коса беше сресана на път. В едната си ръка държеше отворена консерва супа, а в другата — дървена лъжица. Очите и устата й бяха широко отворени от объркване и изненада. Тя понечи да изпищи, но шокът беше изкарал целия въздух от дробовете й.

А в дневната, в хоризонтално положение на старото канапе, лежеше мъж.

Мъж, когото Ричър не беше виждал досега.

Мъжът беше болен. Беше преждевременно остарял. Ужасно слаб. Нямаше зъби. Кожата му беше жълтеникава и потна от треската. От косата му бяха останали само няколко дълги сиви кичура.

Нямаше ръце.

Нямаше крака.

— Хобарт? — възкликна Полинг.

Вече нищо не можеше да изненада мъжа на канапето. Нищичко. С голямо усилие той помръдна главата си и отвърна:

— Специален агент Полинг. Радвам се да се срещнем отново.

Имаше си език. Но тъй като в устата му нямаше нищо друго, освен венци, говореше неясно. Гласът му беше слаб, но той все пак говореше. Говореше съвсем добре.

Полинг се обърна към жената.

— Ди Мари Грациано?

— Да — каза жената.

— Сестра ми — обади се Хобарт.

Полинг отново се обърна към него.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

— Африка — отвърна той. — Африка ме погуби.

Беше облечен с нови тъмносини джинси и риза от същата материя. Ръкавите и крачолите на панталоните му бяха навити, над чуканчетата на китките и глезените му, които бяха намазани с някакъв прозрачен мехлем. Ампутациите бяха извършени грубо и брутално. Ричър видя края на костта на ръката му, която стърчеше като пожълтял клавиш на пиано. По отрязаната плът не се виждаха следи от шевове. Нямаше признаци на възстановяване. Имаше просто тъмна маса от белези. Като от изгорено.

— Какво се е случило? — повтори Полинг.

— Дълга история — отвърна Хобарт.

— Трябва да ни я разкажеш — обади се Ричър.

— Защо? ФБР ще ми помогне ли? След като разбихте вратата на сестра ми?

— Аз не съм от ФБР — каза Ричър.

— И аз не съм — каза Полинг. — Вече не.

— Каква си сега?

— Частен детектив.

Очите на Хобарт подскочиха към лицето на Ричър.

— А ти?

— Същото — отвърна той. — Горе-долу. Работя на свободна практика. Нямам разрешително. Преди бях военен полицай.

Известно време всички мълчаха.

— Аз щях да топля супа — обади се Ди Мари Грациано.

— Продължавайте — отвърна Полинг. — Моля ви. Не ни обръщайте внимание.

Ричър се върна в коридора и затвори разбитата врата, доколкото бе възможно. Когато той отиде в кухнята, Ди Мари беше включила газовия котлон и беше сложила една тенджера на него. Изля супата от консервата в тенджерата и я разбърка с лъжицата. Полинг не откъсваше поглед от осакатения мъж на канапето.

— Какво се е случило? — попита тя за трети път.

— Нека първо хапне! — обади се Ди Мари от кухнята.