По трудния начин

57

Двамата попълниха формулярите за влизане в страната и един служител в сив костюм подпечата паспортите им. Името ми на лист английска хартия, помисли си Ричър. Това не е добре. Но нямаше друг избор. Освен това името му вече беше в списъка на пътниците в самолета, който очевидно можеше да се изпраща по факса къде ли не на цената на едно телефонно обаждане. Двамата изчакаха куфарът на Полинг да се появи на лентата за багажа, след което Ричър беше спрян на митницата не защото носеше подозрителен багаж, а защото не носеше никакъв. Това означаваше, че човекът, който го спря, изобщо не беше истински митничар, а полицай от специално подразделение или агент от МИ5. Да пътуваш без багаж очевидно беше повод за тревога. Задържаха го за кратко и въпросите бяха обичайните в такива случаи, но човекът запомни лицето му и разгледа подробно паспорта му. Това също не е добре.

Полинг обмени една пачка долари от О-Таун на гишето на „Травълекс“ и те хванаха експреса до Падингтън Стейшън. Ричър реши, че „Падингтън“ е подходяща първа спирка. Той харесваше тази част на Лондон. Близо до хотелите в квартала Бейзуотър, пълен с боклуци и проститутки. Не че очакваше да намери Тейлър там. Или дори някъде наблизо. Но мястото беше подходящо за базов лагер, защото гарантираше анонимност. Според разписанието на влака пътуването дотам отнемаше петнайсет минути, но всъщност бяха по-скоро двайсет. Двамата се озоваха в Централен Лондон малко преди дванайсет на обяд. Бяха стигнали от 4-та улица в Ню Йорк до „Истборн Теръс“ в Лондон само за десет часа. С автомобил, самолет и влак.

Тази част на града изглеждаше пъстра, свежа и студена, а в очите на новодошлите — и пълна с дървета. Сградите бяха ниски и стари отвътре, но повечето имаха подновени фасади, които да прикриват възрастта и състоянието им. Магазинчетата бяха част от международни вериги, с изключение на закусвалните с всевъзможни национални кухни и таксиметровите компании, които явно все още принадлежаха на отделни семейства. Или на родове. Улиците бяха застлани с хубав гладък асфалт, нашарен с инструкции за движението на шофьорите и пешеходците. На всички ъгли имаше предупреждения за пешеходците да се оглеждат наляво или надясно, а шофьорите се направляваха със сложна мрежа от линии, стрелки и надписи „Бавно“, където посоката на движението се отклоняваше от абсолютната права линия — иначе казано, почти навсякъде. На някои места пътят беше по-скоро бял от маркировката, отколкото черен. Социалната държава, помисли си Ричър. Грижат се за хората, дума да няма.

Той взе куфара на Полинг и двамата тръгнаха на югоизток, към Съсекс Гардънс. Ричър си спомняше, че в тази посока има редици от къщи, обединени в евтини хотели — на „Уестборн Теръс“, „Глостър Теръс“ и „Ланкастър Гейт“. Хотели с дебели захабени килими по коридорите и дебели, напукани пластове боя по стените, над чиито входове имаше четири безсмислени звезди — все едно някаква агенция за хотелски стандарт беше направила оценка на предлаганите услуги и наистина ги беше определила като задоволителни. Полинг отказа първите две места, намерени от Ричър, преди да осъзнае, че няма никаква вероятност да намерят нещо по-добро зад ъгъла. Така че тя се предаде и се съгласи да се настанят в третия хотел — редица от четири слепени къщи, които имаха вътрешна връзка помежду си, така че се получаваше една крива сграда с променлива височина. Човекът на рецепцията беше от Източна Европа и нямаше нищо против парите в брой. Хотелът беше евтин за Лондон, макар и скъп за всеки друг град в света. Названието „апартаменти“ очевидно се оправдаваше от присъствието на миниатюрна баня и масичка във всяка стая. Леглото беше двойно, с покривка от зелена найлонова тъкан. Стаята беше почти запълнена от леглото и масата.

— Едва ли ще се заседаваме тук — каза Ричър.

— Няма проблеми — отвърна Полинг.

Тя не си разопакова багажа. Просто отвори куфара си на пода и, изглежда, реши да вади оттам само това, което й трябваше. Ричър не извади четката си за зъби от джоба. Седна на леглото, докато Полинг се измие. Тя излезе от банята и застана до прозореца, загледана над покривите и комините отсреща.

— Двеста четирийсет и четири хиляди квадратни километра, в които да търсим — каза тя.

— По-малко от щата Орегон — отвърна Ричър.

— В Орегон живеят три милиона и половина. Населението на Великобритания е шейсет милиона.

— Значи тук е по-трудно да се скриеш. Винаги имаш някой любопитен съсед.

— Откъде ще започнем?

— От леглото.

— Искаш да поспиш?

— Ами да, малко по-късно.

Тя се усмихна. Все едно в стаята изгря слънцето.

— Винаги ще имаме Бейзуотър.

Изтощени от секса и дългия полет, спаха до четири. Когато се събудиха, отпусната им еднодневна преднина почти се бе стопила.

— Да започваме — каза Ричър.

Полинг стана и извади от чантата си малко устройство, което Ричър не беше виждал досега. Джобен компютър. Тя отвори една директория, прелисти страниците на екранчето и откри името и адреса, които търсеше.

— Грейс Ин Роуд. Близо ли сме?

— Мисля, че не — отвърна Ричър. — Мисля, че е на изток оттук. Близо до административния център. Където са адвокатските кантори.

— Звучи логично.

— Няма ли някой по-наблизо?

— Тези хора се славят като много добри.

— Предполагам, че можем да стигнем с метрото. Ще слезем на „Чансъри Лейн“. Трябваше да си купя бомбе и чадър. Щях да се впиша в пейзажа.

— Не съм сигурна. Хората от лондонското Сити са някак си по-цивилизовани.

Тя се претърколи на леглото и набра номера от телефона на нощното шкафче. Ричър чу чуждестранния сигнал „свободно“ от слушалката — двоен звън вместо единичен. После чу и как някой отговори на отсрещната страна, също и репликите на Полинг. Тя обясни коя е — временно в града, частен детектив от Ню Йорк, бивш агент на ФБР, член на някаква международна организация, спомена името на човек, който може да я препоръча, и поиска служебна среща. От другата страна на линията очевидно нямаха нищо против, защото тя каза само „Как ви се струва шест часът вечерта?“, а после „Добре, благодаря, значи в шест“, и затвори.

— Старите връзки си казаха думата — отбеляза Ричър.

— Не, жената, която познавах, очевидно е продала фирмата. Но те нямаше как да не се съгласят. Както онзи номер с десет–шейсет и две, който направи на генерала. Ами ако им се наложи да дойдат в Ню Йорк? Ако ние не си помагаме помежду си, кой ще ни помага?

— Само се надявам, че и Едуард Лейн няма джобен компютър, пълен с лондонски телефонни номера — отвърна Ричър.

Двамата си взеха душ, облякоха се и отидоха до метростанцията „Ланкастър Гейт“. Беше облицована с мръсни керамични плочки и приличаше на тоалетна в стадион, само дето имаше малка цветарница. Но самият перон беше чист, а мотрисата — нова.

Пътуването трая шест спирки — влакът беше пълен, а метростанциите носеха прочути романтични имена. „Марбъл Арч“, „Бонд Стрийт“, „Оксфорд Съркъс“, „Тотнъм Корт Роуд“ и „Холборн“. Приличаха на имената от картичките в английската игра „Монополи“, която Ричър беше намерил изоставена в една база на НАТО като дете. В нея най-скъпи бяха къщите в квартала Мейфеър, на Парк Лейн. Там, където сега беше хотел „Парк Лейн Хилтън“. Там, където самият Лейн и неговите шестима войници щяха да пристигнат след около осемнайсет часа.

Двамата излязоха от метростанция „Чансъри Лейн“ в шест без петнайсет. Навън беше слънчево, а улиците бяха задръстени от коли. Черни таксита, червени автобуси, бели микробуси, дизелови изпарения, миниатюрни градски коли с пет врати, които Ричър не разпознаваше. Мотоциклети, велосипеди и тротоари, пълни с народ. Ярко оцветени пешеходни пътеки, мигащи светлини, звукови сигнали. Беше доста студено, но хората вървяха по ризи, преметнали саката през ръцете си, сякаш за тях беше топло. Не се чуваха клаксони и сирени. Градът приличаше на най-старите части от центъра на Манхатън, отрязани до височината на петия етаж и с умалени размери, така че всичко се движеше по-бързо, но едновременно с това и по-хладни, така че всичко беше спокойно и възпитано. Ричър се усмихна. Обичаше шосетата и магистралите, но също толкова обичаше и блъсканицата на големите градове по света. Вчера Ню Йорк, днес Лондон. Животът му харесваше.

Засега.

Двамата тръгнаха на север по Грейс Ин Роуд, която изглеждаше по-дълга, отколкото бяха очаквали. От двете страни на улицата имаше стари сгради — модернизирани на нивото на партера, но направо древни по-нагоре. На една табела пишеше, че домът на Чарлс Дикенс е наляво. Но въпреки че Лондон беше толкова исторически град, самият Дикенс надали щеше да го познае днес. Дори Ричър усещаше колко се бе променил последните десет години, през които не го беше виждал. Той си спомняше червени телефонни кабини и учтиви невъоръжени полицаи с островърхи шапки. Сега повечето телефонни кабини бяха от обикновен плексиглас, а и без това почти всички използваха мобилни телефони. А полицаите, с които се разминаваха, патрулираха по двойки с каменни лица, облечени в предпазни жилетки и въоръжени с картечни пистолети „Узи“. Навсякъде се виждаха и наблюдателни камери на високи стълбове.

— Големият брат те гледа — отбеляза Полинг.

— Виждам — отвърна Ричър. — Ще се наложи да изкараме Лейн извън града. Тук нищо не можем да му направим.

Полинг не отговори. Гледаше номерата на вратите. Забеляза тази, която търсеше, на отсрещната страна на улицата. Беше тясна, боядисана в кафяво, със стъклен прозорец. Ричър отдалеч видя стълбище, което водеше към втория етаж. Приличаше на кантората на Полинг, която беше на седем хиляди километра оттук. Двамата прекосиха улицата, като заобикаляха спрелите коли, и разгледаха месинговите табели на входа. На една от тях пишеше „Детективски услуги“. Дискретно съобщение с дискретни букви.

Ричър дръпна вратата и отначало си помисли, че е заключена, но после си спомни, че английските врати се отварят навътре. Тогава я бутна и откри, че е отключена. Стълбището беше старо, но покрито с нов линолеум. Двамата изкачиха два етажа, докато намерят търсената врата. Тя също беше отворена и водеше към малко квадратно помещение, в което имаше бюро, поставено така, че човекът зад него да вижда и вратата, и прозореца. Въпросният човек беше дребен, с оредяла коса. Изглеждаше на петдесетина години. Беше облечен с риза, вратовръзка и пуловер без ръкави.

— Вие сигурно сте американците — отбеляза той.

Ричър за миг се почуди как е разбрал. Дрехите? Зъбите? Миризмата? Логично разсъждение в стил Шерлок Холмс? После човекът поясни:

— Оставих отворено само заради вас. Ако не се бяхте обадили по телефона, вече щях да съм на път за вкъщи. Нямах никаква друга работа.

— Извинявайте, че сме ви задържали — каза Полинг.

— Няма проблеми — отвърна човекът. — Винаги се радвам да помогна на колега.

— Търсим един човек — започна Полинг. — Пристигнал е от Ню Йорк преди два дни. Казва се Тейлър и е англичанин.

Човекът вдигна очи, когато чу името.

— Два пъти за един ден — каза той. — Вашият мистър Тейлър явно е доста популярен.

— Как така?

— Някакъв човек ми се обади от Ню Йорк със същия въпрос. Не искаше да се представи. Предполагам, че е позвънил поред във всички лондонски детективски агенции.

— Американец ли беше?

— Да.

Полинг се обърна към Ричър и произнесе беззвучно: „Лейн“.

Ричър кимна.

— Опитал се е да свърши работата сам. Да си спести парите, които ми дължи.

Полинг отново се обърна към бюрото.

— И вие какво му казахте?

— Че във Великобритания живеят шейсет милиона души и вероятно неколкостотин хиляди от тях се казват Тейлър. Името е доста често срещано. Казах му, че ако не разполага с допълнителна информация, наистина не мога да му помогна.

— А ще можете ли да помогнете на нас?

— Зависи дали вие разполагате с допълнителна информация.

— Разполагаме със снимки.

— Те може и да бъдат от полза в някакъв момент. Но не и в началото. Колко време е прекарал този Тейлър в Америка?

— Доста години, мисля.

— Значи няма база тук? Няма дом?

— Сигурна съм, че е така.

— Ами положението е безнадеждно — каза човекът. — Не разбирате ли? Аз работя с бази данни. И в Ню Йорк правите така, нали? Сметки, избирателни списъци, данъчни декларации, съдебни свидетелства, извлечения от кредитни карти, застрахователни полици и други подобни. Ако вашият мистър Тейлър не е живял тук много години, просто няма да се появи никъде в списъците.

Полинг не отговори.

— Много съжалявам — каза човекът. — Но можете да ме разберете, нали?

Полинг хвърли на Ричър поглед, който говореше: „Страхотен план, няма що.“ Тогава Ричър каза:

— Имаме и още нещо. Телефонен номер на най-близкия му роднина.