По трудния начин

18

Пати Джоузеф донесе на Джак Ричър черно кафе в огромна бяла порцеланова чаша. Петстотин милилитра или двайсет унции. „Венти“. Остави чашата на картонена подложка, обърна му гръб и седна на стола, поставен до прозореца. Взе химикалката в дясната си ръка и бинокъла в лявата. Уредът, изглежда, беше тежък. Държеше го като гюлетласкачка — върху отворената си длан, близо до шията.

— Едуард Лейн е студен човек — каза тя. — Той изисква вярност, уважение и покорство. Има нужда от тези неща, така както наркоманите се нуждаят от следващата доза. Всъщност това е истинската причина за цялата компания от наемни войници. Лейн не искаше да губи командирския си пост, когато напусна армията. Така че реши да си направи собствена армия. Има нужда да раздава заповеди и те да се изпълняват. Както ти или аз имаме нужда да дишаме. Според мен той е на ръба на душевно заболяване. Може би психоза.

— Какво още? — попита Ричър.

— Не обръща никакво внимание на доведената си дъщеря. Забелязал ли си?

Ричър не отговори. Наистина не спомена, че Джейд също е отвлечена, помисли си той. Освен това е изрязал лицето й от снимката в хола.

— Сестра ми Ан не беше от най-послушните — продължи Пати. — Нищо скандално, разбира се. Нищо неразумно. Но Едуард Лейн се отнасяше към брака по същия начин, по който би ръководил военна операция. Ан не можеше да понесе това. И колкото повече се противеше, толкова повече дисциплина изискваше Лейн. Направо се вманиачи.

— Какво в него изобщо я е привлякло?

— Той може да бъде привлекателен. Лейн е силен и мълчалив човек. Дори е интелигентен, по своя си ограничен начин.

— Какво работеше Ан, преди да го срещне?

— Беше фотомодел.

Ричър мълчеше.

— Да — каза Пати. — Както и следващата му съпруга.

— И какво стана?

— Двамата с общи усилия доведоха брака си до криза. Смятам, че беше неизбежно. Един ден тя ми каза, че иска развод. Естествено, аз я подкрепих. Така беше най-добре за нея. Но тя се постара да го измъчи максимално. Настояваше за издръжка, подялба на имуществото и всичко останало. Беше най-голямата грешка, която можеше да направи. Знаех, че не бива. Казах й просто да изчезва, докато все още може. Но тя беше вложила пари в този брак. И Лейн ги беше използвал като първоначален капитал. Ан си искаше своя дял. Но Лейн дори не можеше да приеме неподчинението на съпругата си, която искаше развод. Да приеме факта, че освен това трябва да й даде и пари, беше просто невъзможно. Така Ан щеше да го унижи пред обществото, защото щеше да се наложи да разкрие какво е станало и да потърси друг инвеститор. Затова той реши проблема радикално. Инсценира отвличане и нареди да я убият.

За момент настъпи тишина.

— Тогава е била намесена и полицията — изтъкна Ричър. — Както и ФБР. Значи действията му са били разглеждани под лупа.

Пати се обърна към него и тъжно се усмихна.

— Ето, започва се — каза тя. — Стигнахме до момента, в който малката сестричка започва да говори като луда. Но очевидно Лейн е планирал всичко много добре. Така че убийството е изглеждало съвсем истинско.

— Как?

— С помощта на хората му. За него работи цял отряд убийци. Те са свикнали да изпълняват заповеди. И са умни. Знаят как се правят такива неща. И не са кротки монаси. Всички до един са участвали в тайни операции. Вероятно всички до един са убивали, от упор.

Ричър кимна. Така е, помисли си той. Всички до един са го правили. Многократно.

— Подозираш ли конкретно някого от тях? — попита той.

— Нито един от тези, които ти познаваш — отвърна Пати. — Никой, който все още е в елитната група. Ситуацията не позволява такова нещо. Не и в дългосрочен план. Смятам, че хората нямаше да издържат психологически. Но освен това смятам, че Лейн не би използвал второстепенни играчи за такава задача. Трябвали са му хора, на които може да се довери напълно.

— Тогава кой го е направил?

— Хора от елитната група, които вече не работят за него.

— Кой попада в тази категория?

— Двама души — отвърна Пати. — Един, който се казваше Хобарт, и още един, който се казваше Найт.

— Защо вече не работят за него? По каква причина двама доверени войници от елитната група просто ще станат и ще си тръгнат?

— Скоро след като загина Ан, групата проведе някаква операция зад граница. Очевидно операцията не е протекла по план. Двама от тях не се върнаха. Точно тези двамата.

— Какво съвпадение, а? — каза Ричър. — Точно двамата виновни да не се върнат?

— Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат. Искал е да заличи следите.

Ричър мълчеше.

— Знам какво си мислиш — каза Пати. — Малката сестричка е луда.

Ричър я изгледа втренчено. Не приличаше на луда. Беше просто леко завеяна. По онзи начин, характерен за шейсетте години. Като сестра си. Носеше дългата си руса коса права, на път по средата, както и Ан на онази снимка. Имаше големи сини очи, чипо носле, лунички и бледа кожа. Беше с бяла риза с проста кройка и избелели сини дънки, боса и без сутиен. Човек можеше направо да я снима и да сложи снимката на обложката на музикална компилация. „Лятото на любовта“. „Дъ Мамас енд дъ Папас“, „Джефърсън Еърплейн“, „Биг Брадър“ и „Холдинг Къмпани“. Ричър обичаше такава музика. В лятото на любовта той беше на седем години, но му се искаше да е бил на седемнайсет.

— Как е станало според теб? — попита той.

— Найт шофирал колата, в която била Ан — започна Пати. — Това е неоспорим факт. Закарал я в магазина. Чакал до бордюра. Но тя така и не излязла от магазина. След четири часа имало телефонно обаждане. По обичайната процедура. Ченгетата не бива да се замесват, искане за откуп и тъй нататък.

— Как звучал гласът?

— Променен.

— Как?

— Все едно се говори през кърпа или нещо подобно.

— Колко поискал за откуп?

— Сто хиляди.

— Но Лейн все пак се е обадил на ченгетата.

Пати кимна.

— Да, за да си осигури алиби. Нещо като независими свидетели. Трябвали са му, за да запази реномето си пред останалите войници, които не са били посветени в схемата.

— И после какво?

— Като по филмите. Агентите на ФБР подслушали телефоните и направили засада на мястото, където трябвало да се оставят парите. Според версията на Лейн похитителите ги забелязали. Но всъщност всичко било измама. Агентите напразно чакали някой да се появи, защото всъщност изобщо не било планирало да се появява някой. Така че те върнали парите. Всичко било представление. Театър. Лейн изиграл ролята си, прибрал се вкъщи и разпространил версията, че той е чист, но ченгетата и ФБР са оплескали всичко и Ан е била убита заради тях. Сигурна съм.

— Къде е бил другият през това време? Този Хобарт?

— Никой не знае със сигурност. Бил в отпуск. Уж бил във Филаделфия. Но очевидно е чакал Ан да се появи в магазина. Той е бил другата половина от уравнението.

— Ти обади ли се в полицията?

— Не ми обърнаха внимание — отвърна Пати. — Не забравяй, че се случи преди пет години, скоро след единайсети септември. Всички бяха прекалено заети. Освен това армията изведнъж пак беше станала модерна. Нали се сещаш, всички търсеха някой истински мъж, който да поеме нещата в свои ръце, така че хората като Лейн бяха на върха на славата си. Ветераните от специалните части бяха като кинозвезди. Борбата ми беше изначално обречена.

— А този Бруър сега? Нали и той е полицай?

— Той просто ме толерира, нищо повече. Какво да прави? Нали си плащам данъците. Но не мисля, че ще поеме инициативата да свърши някаква истинска работа. Не си правя илюзии.

— Имаш ли изобщо някакви доказателства срещу Лейн?

— Не — отвърна Пати. — Никакви. Разполагам само с контекст, подозрения и интуиция. Нямам какво друго да споделя.

— Контекст ли?

— Знаеш ли с какво се занимават частните армии? По същество?

— По същество служат на Пентагона, за да заобикаля решенията на Конгреса.

— Точно така — каза Пати. — Те невинаги са по-добри войници от действителните военнослужещи. Често са по-лоши от тях, а със сигурност излизат по-скъпо. И съществуват единствено за да нарушават правилата. Нищо повече. Не се притесняват дали спазват Женевската конвенция, защото няма кой да ги подведе под отговорност. Правителството няма нищо общо с тях.

— Написала си си домашното — отбеляза Ричър.

— И какъв човек трябва да е Лейн, за да участва в това?

— Ти ми кажи.

— Алчен пор с мания за величие — отвърна Пати.

— За какво се чувстваш виновна? Че не си опазила живота на Ан?

— Трябваше да я убедя. Трябваше да я изкарам оттам жива, макар и без пари.

— Не е било лесно — каза Ричър. — Все пак ти си по-малката сестра.

— Да, но бях сигурна.

— Кога се премести тук?

— Година след смъртта на Ан. Не можех да оставя нещата просто така.

— Лейн знае ли, че си тук?

Тя поклати глава.

— Аз съм много внимателна. А този град е невероятно анонимно място. Може да минат години, преди да видиш съседите си.

— Какво искаш от мен?

— Какво искам ли?

— Доведе ме тук с някаква цел. И рискува прекалено много, за да го направиш.

— Мисля, че вече е време да започна да поемам рискове.

— Какво искаш да направя?

— Да се махнеш от него. За собственото си добро. Не си цапай ръцете с неговата работа. От това не може да излезе нищо хубаво.

Тя помълча малко.

— Той е и опасен — каза Пати. — По-опасен, отколкото можеш да си представиш. Глупаво е да стоиш толкова близо до него.

— Ще внимавам — каза Ричър.

— Останалите също са опасни.

— Ще внимавам — повтори той. — Аз винаги внимавам. Но сега смятам да се върна там. И да се махна, когато аз реша.

Пати Джоузеф не каза нищо.

— Искам обаче да се видя с този Бруър — продължи Ричър.

— Защо? За да се помайтапите за сметка на лудата сестричка?

— Не — отвърна Ричър. — Защото, ако е истински полицай, е разговарял с детективите по случая на Ан, както и с агентите на ФБР. Сигурно знае по-добре какво е станало.

— По-добре от кого?

— От когото и да е — каза Ричър. — Искам да говоря с него.

— Той може би ще мине по-късно.

— Тук ли?

— Обикновено минава, след като съм се обадила да докладвам.

— Нали каза, че не поемал инициативата?

— Според мен идва само да си поговорим. Мисля, че е самотен човек. Минава, след като му свърши дежурството, на път за вкъщи.

— Къде живее?

— На Стейтън Айланд.

— Къде работи?

— В центъра.

— Значи не му е съвсем на път за вкъщи.

Пати Джоузеф не отговори.

— Кога му свършва дежурството? — попита Ричър.

— В полунощ.

— Значи ти идва на гости в полунощ? На път за вкъщи?

— Нямам връзка с него — каза Пати. — Просто той е самотен човек. Аз също. Това е истината.

Ричър не каза нищо.

— Измисли си някакво извинение — каза тя. — Излез и погледни прозореца ми. Ако свети, значи Бруър е тук. Ако не свети, значи го няма.