По трудния начин

13

През оставащите петдесет и пет минути Ричър си задаваше въпроси за поисканата сума. Беше странно число. Необяснима прогресия. Един, пет, четири и половина. Общо — десет милиона и петстотин хиляди долара. Приличаше на крайна сума. На цел. Но си оставаше странно число. Защо да спират там? Нямаше никакъв смисъл да го правят. Или имаше?

— Познават те — каза той на Лейн. — Но може би не чак толкова добре. В действителност ти можеш да си позволиш и повече, но сигурно те не го разбират напълно. Имало ли е някакъв момент в миналото, когато си имал точно десет и половина милиона в брой?

— Не — отвърна Лейн.

— Възможно ли е някой да е останал с такова впечатление?

— Не — повтори Лейн. — Преди имах по-малко, а след това — повече.

— Но никога не са били точно десет и половина?

— Не — каза за трети път Лейн. — Няма абсолютно никаква причина някой да смята, че десет и половина са някаква граница за мен.

Ричър се отказа и просто зачака телефонът да звънне отново.

Телефонът звънна точно в шест вечерта. Лейн вдигна слушалката до ухото си. Не каза нищо. Не поиска да чуе Кейт.

Ричър предположи, че си е направил извода, че привилегията да чуе гласа на жена си е запазена само за първото обаждане от всяка серия. За обаждането с искането за поредната сума. Но не и за обаждането с инструкциите.

Този път инструкциите продължиха по-малко от две минути. После електронният глас изведнъж замлъкна, Лейн върна слушалката на мястото й и по устните му пробяга мимолетна крива усмивка, сякаш неохотно се възхищаваше на уменията на омразния си противник.

— Това е последната вноска — каза той. — После спират. Обещаха ми, че ще я върнат.

Прекалено е рано, помисли си Ричър. Няма да стане.

— Какво трябва да направим? — попита Грегъри.

— След час — започна Лейн. — Един човек ще излезе оттук сам с парите в черно беемве и ще кара напосоки. Ще носи моя мобилен телефон и до двайсет минути ще му се обадят, докато кара. Тогава ще му дадат адрес. От този момент не бива да прекъсва връзката, така че те да бъдат сигурни, че не говори с никой друг в колата, по друг телефон или по радиостанция. Човекът ще кара до адреса, който му дадат. Там ще намери паркиран нашия ягуар. Колата, с която Тейлър караше Кейт. Тя ще бъде отключена. Той трябва да остави парите на задната седалка и да се отдалечи с беемвето, без да се обръща. Ако го следва друга кола или има признак за координация с някой друг, или каквото и да е необичайно поведение, Кейт ще умре.

— Те имат номера на мобилния ти телефон, така ли? — попита Ричър.

— Кейт ще им го даде.

— Аз ще отида — предложи Грегъри. — Ако искаш.

— Не — отвърна Лейн. — Предпочитам да останеш.

— Аз ще го направя — обади се Бърк. Чернокожият войник.

— Благодаря — кимна Лейн.

— А после какво? — попита Ричър. — Как ще я върнат?

— След като преброят парите, ще се обадят пак — обясни Лейн.

— На мобилния или тук?

— Тук — отвърна Лейн. — Ще им отнеме известно време. Не е лесно да преброиш голяма сума в брой. За мен е лесно, защото парите вече са на пачки, запечатани и надписани. Но те няма да ги вземат на доверие. Ще трябва да проверят банкнотите и да ги преброят на ръка.

Ричър кимна. Досега не се беше замислял за този проблем. Ако парите бяха на банкноти по сто долара, щяха да получат четирийсет и пет хиляди банкноти. Ако можеха да броят по сто банкноти всяка минута, броенето щеше да продължи четиристотин и петдесет минути, тоест седем часа и половина. Значи може би шест часа за шофиране и седем часа и половина за броене.

Чака ни дълга нощ, помисли си той. И тях, и нас.

— Защо ще използват точно ягуара? — попита Лейн.

— За да те дразнят — отвърна Ричър. — Да ти напомнят.

Лейн кимна.

— В кабинета ми — нареди той. — Бърк и Ричър.

Когато влязоха в кабинета, Лейн извади малък сребърен самсунг от зарядното устройство и го подаде на Бърк. После изчезна, може би в спалнята си.

— Отиде да брои парите — каза Бърк.

Ричър кимна и се загледа в снимките на бюрото. Две красиви жени, еднакво зашеметяващи, приблизително на една и съща възраст, но иначе съвсем различни. Ан Лейн беше руса и синеока и някак си приличаше на дете на шейсетте, макар че сигурно бе родена доста след края на това десетилетие. Имаше дълга права коса, сресана на път — като певица, модел или актриса. Очите й бяха чисти и доверчиви, а усмивката — изпълнена с невинност. Дете на цветята, въпреки че по времето, когато си е купила първата плоча, сигурно вече са слушали хаус, хип-хоп или асид джаз. Кейт Лейн беше по-скоро дете на осемдесетте или деветдесетте. По-фина, по-светска и изтънчена.

— От Ан няма деца, нали? — попита Ричър.

— Не — отвърна Бърк. — И слава богу.

Значи може би майчинството беше причина за тази разлика. Кейт се отличаваше с някаква солидност и тежест — не във физически, а в духовен смисъл. Ако някой мъж трябваше да избере с коя от двете да прекара нощта, сигурно щеше да предпочете Ан. Но ако трябваше да отиде някъде с нея за една седмица, сигурно щеше да предпочете Кейт.

Лейн се върна, като тромаво носеше издута кожена чанта. Пусна я на пода и седна зад бюрото си.

— Колко време остава? — попита той.

— Четирийсет минути — отвърна Ричър.

Бърк погледна часовника си.

— Да — потвърди той. — Четирийсет минути.

— Вървете да чакате в другата стая — нареди Лейн. — Оставете ме сам.

Бърк направи крачка към чантата, но Ричър я вдигна вместо него. Беше тежка и голяма, така че за едър човек като него беше по-лесно. Той я отнесе във фоайето и я пусна до вратата, където дванайсет часа по-рано беше стояла предишната. Чантата тупна по същия начин — като малко убито животно. Ричър седна и се зае да отброява минутите. Бърк закрачи из стаята. Картър Грум раздразнено барабанеше с пръсти по облегалката на едното кресло. Разузнавач от морската пехота, който се беше озовал на сухо. Как го беше казал? „Мисля само за работата. Когато не съм на работа, не съм интересен.“ До него беше Грегъри — мълчалив и резервиран, съвсем по английски. До него седеше Перес, латиноамериканецът, който беше съвсем дребен. До него — Адисън с белязаното лице. Най-вероятно от нож, помисли си Ричър. После беше Ковалски — по-висок от останалите, но все пак дребен в сравнение с Ричър. Войниците от специалните части обикновено бяха такива. Дребни, пъргави и жилави. Издръжливи, неуморни и лукави. Като лисици, а не като мечки.

Никой не казваше нищо. Нямаше за какво да си говорят, освен че краят на всяко отвличане е най-опасната част от него. Какво можеше да накара похитителите да спазят думата си? Честта? Или чувството за бизнес етика? Защо да рискуват със сложно прехвърляне на заложниците, когато плиткият гроб и куршумът в главата на жертвата бяха толкова по-просто и безопасно решение? Човечност? Приличие? Ричър хвърли поглед към снимката на Кейт Лейн до телефона и почувства лек хлад. Сега тя беше по-близо до смъртта, отколкото във всеки друг момент през последните три дни, и той го знаеше добре. Предполагаше, че и всички останали го знаят.

— Време е — каза Бърк. — Тръгвам.

— Нека ти занеса чантата до колата — предложи Ричър.

Двамата слязоха с асансьора. Във фоайето на партера се разминаха с една забързана дребна мургава жена с дълго черно палто, обградена от високи мъже в костюми — секретари, помощници или телохранители.

— Това Йоко Оно ли беше? — попита Ричър.

Бърк не отговори. Просто мина покрай портиера и излезе на тротоара. Черното беемве чакаше. Бърк отвори задната врата.

— Остави чантата на задната седалка — каза той. — Така ще ми е по-лесно да я прехвърля в другата кола.

— Аз идвам с теб — каза му Ричър.

— Глупости, човече.

— Ще легна на пода отзад. Не рискуваме толкова много.

— Какъв смисъл има да го правиш?

— Все нещо трябва да се направи. И двамата знаем, че историята няма да завърши с хепиенд. Тя няма да се затича към нас през мъглата, стиснала ръката на малката смела Джейд. Просто няма да стане така. Затова трябва да проявим малко инициатива.

— Какво си намислил?

— След като оставиш чантата, ще сляза на следващия ъгъл. Ще се върна и ще видя какво става.

— Кой ти каза, че ще стане нещо?

— Ще оставиш четири милиона и половина в отключена кола. Според мен няма да ги държат там много дълго. Така че все ще видя нещо.

— И с какво ще ни помогне това?

— Със сигурност повече, отколкото ако седим горе и не правим нищо.

— Лейн ще ме убие.

— Той няма нужда да знае. Ще се върна доста след теб. Ти ще кажеш, че не знаеш къде съм. А аз ще кажа, че съм отишъл да се разходя.

— Ако объркаш нещо, Лейн ще те убие.

— Ако объркам нещо, ще се самоубия.

— Не, сериозно. Наистина ще те убие.

— Готов съм да поема този риск.

— Кейт ще поеме този риск.

— Все още ли разчиташ на хепиенд?

Бърк замълча. Десет секунди. Петнайсет.

— Качвай се — каза той накрая.