По трудния начин

21

— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще се поразходя още малко.

— Защо? — попита Бърк.

— Защото ми каза някои неща, за които трябва да помисля.

— Не можеш ли да мислиш, ако не ходиш?

— В апартамента няма да намеря нито Хобарт, нито Найт.

— Това поне е сигурно. Досиетата им са изтрити.

— Още нещо — спря го Ричър. — Кога се запознаха Лейн и Кейт?

— Скоро след смъртта на Ан. Лейн не обича да бъде сам.

— Добре ли се разбират?

— Е, все още са женени — отвърна Бърк.

— Какво трябва да означава това?

— Че се разбират добре.

— Колко добре?

— Достатъчно.

— Толкова, колкото се е разбирал с Ан? Първия път?

— Горе-долу — кимна Бърк.

— Ще се видим по-късно — каза Ричър.

Ричър проследи с поглед Бърк, докато не влезе в Дакота Билдинг, после продължи на запад, по-далеч от апартамента на Пати Джоузеф. Беше обичайна предпазна мярка, която веднага даде резултати. Ричър хвърли поглед зад себе си и видя, че Бърк го следи. Явно беше стигнал само до фоайето на Дакота Билдинг, а сега безуспешно се опитваше да го проследи незабелязано. Промъкваше се в сенките и черната му кожа и тъмните му дрехи наистина не се виждаха, но лъсваше като свръхнова звезда всеки път, когато минаваше под някоя улична лампа.

Не ми вярва, помисли си Ричър. Ветеран от „Делта“ не вярва на военен полицай. Каква изненада.

Ричър стигна до края на пресечката и слезе по стълбите в метрото. Отправи се към перона за мотрисата, която отиваше на север. Използва картата си за метрото. Предположи, че Бърк няма карта за метрото. Хората на Лейн винаги използваха служебните автомобили. В такъв случай Бърк щеше да се забави при машината, където трябваше да си купи билет с кредитна карта или с банкноти, които да извади от портфейла. Значи опашката му щеше да отпадне от състезанието още на първото препятствие. Ако минеше влак, разбира се.

Но това не стана.

Беше към полунощ и метрото отдавна не се движеше на кратки интервали. Средното време за чакане сигурно беше петнайсет-двайсет минути. Ричър можеше да си опита късмета, но реши друго. Обърна се и видя, че Бърк прибира чисто новата си карта за метрото от машината и се обляга на стената, за да почака.

Не иска да стои на перона заедно с мен, помисли си Ричър. Ще излезе в последния възможен момент.

Ричър зачака. На перона с него чакаха още дванайсет души. Група от трима, група от двама и седем сами. Повечето бяха добре облечени. Обикновени граждани, които се прибираха вкъщи след кино или ресторант — към по-евтините си квартири по улиците с номера над 100 или дори чак в предградията на Хъдсън Хайтс.

В тунела цареше тишина. Въздухът беше топъл. Ричър се подпря на една колона и зачака. После чу как релсите запяха странната си металическа песен. Приближаваше се влак. Той видя бледата светлина в тунела и усети напора на топлия въздух. Шумът се усили и дванайсетте души на перона се раздвижиха напред.

Ричър отстъпи назад.

Притисна се в една ниша в стената, голяма колкото телефонна будка. Остана неподвижен. На перона пристигна влакът — беше бърза, дълга и шумна композиция, съскаше и пищеше. Номер 1, местна линия. От блестящ алуминий и ярко осветени стъкла. Вагоните спряха. От тях слязоха хора, други се качиха. После и Бърк се промуши на перона и се качи на влака в момента, в който вратите вече се затваряха. Влакът потегли, от ляво на дясно, и Ричър видя Бърк през прозорците. Гледаше напред и вървеше от вагон във вагон, търсейки го.

Сигурно щеше да пристигне чак в Бронкс, на 242-ра улица или при Ван Кортланд Парк, преди изобщо да разбере, че плячката му не е във влака.

Ричър излезе от нишата и изтупа ризата си. Върна се на улицата. Беше похарчил два долара, но беше останал сам, а точно сега искаше да бъде сам.

Портиерът на „Маджестик“ се обади горе и после посочи асансьорите на Ричър. След три минути Ричър стисна ръката на ченгето Бруър. Пати Джоузеф отиде в кухнята, за да направи кафе. Беше преоблечена с тъмен костюм, сако и панталон — делова и елегантна. Този път беше и с обувки. Излезе от кухнята с две чаши „Уеджуд“ — същите, които Ричър вече беше виждал. Даде едната на Бруър, а другата на Ричър и каза:

— Ще ви оставя да си говорите. Може би ще ви бъде по-лесно, ако не съм тук. Ще отида да се поразходя. Само през нощта се чувствам в безопасност.

— Бърк ще се върне с метрото след около час — предупреди я Ричър.

— Няма да ме види — каза Пати.

После си тръгна, като хвърли притеснен поглед през рамо, все едно бъдещето й зависеше от този разговор. Ричър я проследи с очи, докато затвори вратата, после се обърна към Бруър, за да го прецени. Бруър изглеждаше точно така, както се очаква от един детектив от полицейското управление в Ню Йорк, само че от всичко имаше по повече. Беше по-висок, малко по-тежък, с по-дълга коса, по-запуснат вид и по-енергично излъчване. Изглеждаше на петдесетина години. Или беше на четирийсет и няколко, а косата му беше посивяла по-рано.

— Ти за какво играеш? — попита той.

— Едуард Лейн ми предложи работа — отвърна Ричър. — После чух историята на Пати. Така че искам да разбера в какво се забърквам. Това е всичко.

— Каква работа ти предложи?

— Иска да ме наеме за нещо.

— Какво работиш?

— Служих в армията — отвърна Ричър.

— Живеем в свободна страна — каза Бруър. — Можеш да работиш, за когото си искаш.

После седна на канапето на Пати Джоузеф, все едно беше негово. Ричър внимаваше да не се доближава до прозореца. В стаята светеше и от улицата можеха да го видят. Той се подпря на стената близо до антрето и отпи от кафето си.

— Аз също бях ченге — каза той. — От военната полиция.

— Трябва ли да се впечатля?

— Много от твоите хора са служили на същото място. Те впечатляват ли те?

Бруър сви рамене.

— Добре, можем да поговорим няколко минути.

— Най-важното — каза Ричър. — Какво стана преди пет години?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос — отвърна Бруър. — Никой от полицейското управление на Ню Йорк не може да ти отговори. Ако е било отвличане, значи е работа на ФБР, защото отвличането е федерално престъпление. Ако е било обикновено убийство, значи е работа на полицията от Ню Джързи, защото тялото е било открито от другата страна на моста „Джордж Уошингтън“ и не е местено след смъртта. Следователно никога не е било в нашата юрисдикция. Следователно никой от нас не може да изкаже обосновано мнение.

— Тогава какво правиш тук?

— Връзки с обществеността. На хлапето му е мъчно и иска да си споделя с някого. Освен това е готина и прави хубаво кафе. Какво повече му трябва на човек?

— Твоите хора сигурно са получили копие от документацията по разследването.

Бруър кимна.

— Да, имаме досие.

— И какво има в него?

— Предимно прах и паяжини. Горе-долу единственото, което се знае със сигурност, е, че преди пет години Ан Лейн е умряла в Ню Джързи. Тялото се е разлагало цял месец, преди да го открият. Явно не е била приятна гледка. Но са я идентифицирали по зъбите. Няма грешка, тя е била.

— Къде са я намерили?

— На празен парцел близо до магистралата за Бостън.

— Причина за смъртта?

— Черепна травма в областта на тила. Дупка от пистолет, може би деветмилиметров, но не е възможно да се определи със сигурност. Трупът е бил на открито. През дупката са влизали и излизали гризачи. А гризачите не са глупави. Знаели са, че ще надебелеят от вкуснотиите вътре, така че първо са разширили дупката, преди да влязат в черепа. Костта е била надъвкана. И все пак сигурно е бил куршум девет милиметра, най-вероятно с ризница.

— Надявам се, че не си казал всичко това на Пати.

— Ти какъв го играеш? Добрият батко? Естествено, че не съм й казал всичко това.

— Намерили ли са нещо друго на местопрестъплението?

— Карта за игра. Тройка спатия. Мушната отзад в яката й. По картата няма никакви следи, за които да се хванат криминалистите, и никой не знае какво означава.

— Нещо като подпис?

— Или нещо като фишек. Нали се сещаш, понякога подхвърлят произволни следи, за да забавят разследването.

— Ти какво мислиш? — попита Ричър. — Отвличане или убийство?

Бруър се прозя.

— Няма смисъл да се усложняват нещата. Когато чуеш тропот на копита, се оглеждаш за коне, не за зебри. Когато се обади мъж и каже, че жена му е била отвлечена, го приемаш за вярно. Не започваш разследването с идеята, че е организирал някаква сложна конспирация, за да се отърве от нея. Освен това всичко се връзва. Истински телефонни обаждания, истински пари в брой в чантата.

— Но?

Бруър помълча малко. Отпи голяма глътка от кафето си, въздъхна и отпусна глава на канапето.

— Пати някак си те убеждава — отвърна той. — Нали се сещаш? Рано или късно се налага да признаеш, че все пак и другата версия е възможна.

— Имаш някакво инстинктивно подозрение, така ли?

— Просто не знам — каза Бруър. — Което само по себе си е странно чувство, когато става дума за мен. Понякога бъркам, но дори тогава знам, че бъркам.

— И какво правиш по въпроса?

— Нищо — отвърна Бруър. — Говорим за отдавна закрито разследване извън нашата юрисдикция. Знаеш ли кога ще дойде денят, в който полицейското управление на Ню Йорк доброволно ще се заеме с още едно неразкрито убийство? Никога.

— Но все пак идваш тук?

— Както вече ти казах, хлапето има нужда от съчувствие. Мъката е дълъг и сложен процес.

— При всички роднини на жертвите ли ходиш така?

— Само при тези, които приличат на модели от „Playboy“.

Ричър не каза нищо.

— А ти за какво играеш? — попита отново Бруър.

— Вече ти казах.

— Глупости. Лейн е бил оперативен военен. Сега е наемен войник. Не би трябвало да се тревожиш, че е очистил някого преди пет години. Намери ми човек като Лейн, който не е очистил някого преди пет години.

Ричър отново не каза нищо.

— Но нещо все пак те тревожи — настоя Бруър.

Двамата помълчаха заедно.

— Пати ми каза нещо странно — подхвърли Бруър. — Не е виждала новата мисис Лейн през последните няколко дни. Нито детето.

Ричър не отговори.

— Значи може би е изчезнала, а ти търсиш подобно нещо в миналото — каза Бруър.

Ричър продължи да мълчи.

— Ти си бил ченге, а не оперативен военен — продължи Бруър. — Така че започвам да се чудя за какво точно иска да те наеме Едуард Лейн.

Ричър не отговори.

— Искаш ли да споделиш нещо с мен? — попита Бруър.

— Аз задавам въпроси — каза Ричър. — Не споделям.

Още мълчание. Двамата се изгледаха продължително и строго — като ченге ченге.

— Както искаш — каза Бруър. — Живеем в свободна страна.

Ричър довърши кафето си и отиде в кухнята. Изплакна чашата на мивката и я остави вътре. После се подпря на лакти на кухненския плот и се загледа напред. Дневната беше като картина в рамка, очертана от арката на кухнята. Столът с високата облегалка беше до прозореца. На перваза бяха наредени средствата за наблюдение. Бележникът, химикалката, фотоапаратът и бинокълът.

— И какво правиш с докладите, които ти праща? Просто ги забравяш?

Бруър поклати глава.

— Не, предавам ги. Извън управлението. На някой, който има специален интерес към случая.

— Кой?

— Частен детектив от центъра. Жена. Тя също е готина. По-възрастна е от Пати, но какво пък.

— Полицейското управление на Ню Йорк вече наема частни детективи, така ли?

— Тази е по-особена. Работила е във ФБР.

— Те всички са работили някъде.

— Тази е водила разследването по случая с Ан Лейн.

Ричър мълчеше.

— Така че, както вече казах, има специален интерес към случая.

— Пати знае ли за това? — попита Ричър.

— По-добре да не знае — поклати глава Бруър. — По-добре никога да не разбира. Ще се получи неудобна комбинация.

— Как се казва тази жена?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Бруър.