Посредникът

11

Кабинетът на Албърт Тайгърман, сътрудник на заместник-министъра по политическите въпроси, се намираше в най-престижното крило и на най-престижния етаж, само през шест врати от негова светлост министъра на отбраната. Ако близостта означава влияние, тоя тип здравата беше хванал шефа за шлифера.

Уотърбъри тихичко отвори вратата и влязохме в преддверие, където наперена млада секретарка се криеше зад голямо бюро, отрупано с компютри и телефони. Тя вдигна очи и Уотърбъри помоли:

— Ако обичате, съобщете на Ал, че сме тук за срещата в шест и трийсет. Той ни очаква.

— Знам. — Тя вдигна телефона, набра няколко цифри и каза: — Хората от ОСР са тук. — Изслуша отговора и затвори. — Ще ви приеме след няколко минути. Седнете, моля.

И тримата седнахме на твърд кожен диван зад масичка за кафе. По липса на по-добро занимание отново обмислих какво знам за човека, с когото щяхме да се срещнем. Преди да напуснем моята сграда и да посетим Тереза Даниълс, Биан отскочи до тоалетната, а аз се разрових из интернет за сведения относно бъдещия ни събеседник. Открих официалната му биография в уебсайта на Пентагона, а също и една статия от „Уошингтън Инсайдър“, която засягаше по-сочните лични подробности.

Карано по хронологичен ред, той беше роден през 1946 година в заможно семейство от Бостън. Следваха типично детство и юношество на богато момче от Североизтока. Елитна гимназия, юридическо образование в Йейл, после скорострелно партньорство в голяма нюйоркска фирма. Не приличаше на романтичната американска приказка „от дрипи към богатство“ — беше си познатата до болка история „от богатство пак към богатство“. Обичам тая страна.

Както и да е, през следващите трийсет години Албърт редувал работата във Вашингтон, когато републиканците били на власт, с връщане към нюйоркските мелници за пари, когато я губели. Покрай другото си спечелил репутацията на виден интелектуалец в областта на отбраната.

Що се отнася до този термин, „интелектуалец в областта на отбраната“, не бих разпознал подобна особа, дори да ми седне в скута. Първо, войната изобщо не е интелектуално занимание; тя няма нищо общо с мозъка и представлява елементарен пердах, докато единият от съперниците пропищи и вдигне ръце.

Но доколкото знам, човек става интелектуалец в областта на отбраната, като посещава разни баровски конференции и пише статии, където хилави мисли се излагат с абстрактни изрази. Приложните изследвания в бойна обстановка не влизат в кръга на интересите им.

Добре де… срамота е, че се заяждах с домакина. Без съмнение Албърт имаше златно сърце. Би ми олекнало обаче, ако знаех, че види ли вън на паркинга танк да прегазва лъскавата му кола, ще може да различи дали е модел М1А1 или М1А2.

Освен това според няколко статии, които бях чел, Албърт Тайгърман и шефът му Томас Хършфийлд в момента го бяха закършили, тъй като официално се водеха за интелектуални и бюрократични инициатори на една война, която продължи малко повече от очакваното, оказа се малко по-гадна от прогнозите им и списъците на жертвите бързо нарастваха без надежда за скорошен край.

Както бе споменала Биан, Албърт работеше в Пентагона за втори път — пак под крилото на своя дългогодишен наставник Томас Хършфийлд.

Вратата на Тайгърман се отвори и аз надигнах глава. Двама генерали от авиацията с дебели папки под мишница излязоха и минаха покрай нас, без да ни обръщат внимание, какъвто навик имат военните спрямо цивилните. Секретарката изчака две секунди, после каза:

— Можете да влезете.

Последвахме хер Уотърбъри в кабинета и на един метър от прага ни чакаше Албърт Тайгърман, изпънат като папагал върху стойка. Той незабавно подаде ръка на Уотърбъри.

Отделих малко време да проуча домакина и леко се изненадах, като открих, че съвсем не изглежда внушително — нисък, възпълен, с посребрена коса, дебели очила с рогови рамки, безизразно месесто лице и тънки устни. Срам ме е да призная, но приличаше на адвокат.

След като се ръкува с Уотърбъри, той каза:

— Марк… много се радвам да те видя отново. Чух, че вършиш страхотна работа горе.

След дълго и многозначително колебание непривикналият с подобна язвителност Уотърбъри отвърна:

— Е… и за мен винаги е приятно да те видя, Ал. Съжалявам, че поводът е… толкова мрачен.

— Нищо не можем да променим, нали? — Тайгърман се завъртя към нас. — А вие сигурно сте Дръмънд и Тран.

Като че можехме да сме други.

— Позволете ми най-напред да ви благодаря, че отделихте от ценното си време за среща с нас — каза Биан.

Тъй като не исках да остане с погрешното впечатление, че и аз смятам това за голяма услуга, веднага се намесих:

— Ако не възразявате, сър, бихме искали да започнем. — И добавих: — Несъмнено сте много зает. Всъщност Уотърбъри ни уведоми, че разполагаме само с пет минути.

Тайно се надявах да отвърне: „Какво е казал тоя глупак Уотърбъри?… Та нали един добър човек, който работеше за мен и отдаде целия си живот в служба на обществото, е мъртъв при загадъчни обстоятелства. Естествено, че разполагате с колкото време ви трябва.“ Но той не каза това. Само посочи късата заседателна маса до прозореца.

— Там удобно ли е?

Изглеждаше удобно и всички тръгнахме към масата. Тайгърман зае почетното място, Уотърбъри се настани от дясната му страна, а ние с Биан срещу него.

Тайгърман се повъртя на стола, после се приведе напред и рече:

— Марк ми каза, че е умрял един от нашите хора. Адски неприятно.

— Името на служителя е Клифърд Даниълс — отговори Биан. — През последните три години е работил тук, във вашата организация. Предполагахме, че го познавате.

— Да… да, името ми говори нещо. Ако го видя, със сигурност ще се сетя. — Той свали очилата от носа си, извади кърпичка и се зае да ги бърше. — Наистина адски неприятно…

След малко Биан попита:

— Кое е толкова неприятно, сър?

— Тази организация… кабинетът на заместник-министъра…

— Да?

— При нас работят общо деветстотин служители. Колкото и да ти се иска да познаваш всички тия чудесни хора… — Той повдигна очилата си в знак на безпомощност. — Е, как… този ъъъ… Даниълс… как е станало?

— Все още се води следствие — уведомих го аз.

— Самоубийство — намеси се Уотърбъри. — Пръснал си е черепа.

— Ясно. — Тайгърман потропа с пръсти по масата. — И тъй, мистър Дръмънд, как бих могъл…

— Имаме само няколко въпроса. Най-общи. — Усмихнах се. — Майор Тран няма да ви чете правата или нещо подобно.

Той също се усмихна.

— Значи съвсем безобидно.

— Защо не?

Спогледахме се.

— Преди две седмици — казах аз — Даниълс е получил призовка да се яви идната седмица пред Подкомисията по разузнаването. Вие… знаехте ли това?

— Ами… чакайте да си помисля. — Той усилено се престори, че мисли. — Да… мисля, че знаех. Неколцина наши служители получиха подобни призовки. Адски неприятно…

— Неприятно?

— Нали знаете… — Той ме огледа, опитвайки се да прецени каква доза зелен хайвер бих поел. — Вашингтон е град на скандалите открай време… но с тая война, с политическото разделение в Конгреса, предизборното напрежение и, разбира се, шумотевицата в либералните медии…

Почвах да подозирам, че Албърт Тайгърман страда от някакво екзотично умствено заболяване, което не му позволява да довършва изреченията. Попитах:

— Можете ли да ми кажете защо Подкомисията по разузнаването е искала да разговаря с Даниълс?

— Бих искал да мога.

— Нямате ли представа?

— Те не споделят с мен. Не.

— Но… не знаете ли поне с каква работа се е занимавал Даниълс тук?

Много съм коварен!

Той се обърна към Уотърбъри.

— Би ли ми освежил паметта, Марк? Към кой отдел беше зачислен?

— Близкият изток и Южна Азия. Шеф на отдел.

— А… да. В такъв случай… ами сигурно е работил по нещо, свързано с войната в Ирак.

— Но не можете да ми кажете точно с какво се е занимавал?

— Чакайте сега… през бюрото ми преминават купища документи… — Той пак се замисли, после направи измъчена физиономия и заключи: — Наистина не мога да кажа съвсем точно.

Тук вече не издържах.

— А не съвсем точно?

Той сви рамене. Безнадежден случай.

Озърнах се към Биан, която наблюдаваше втренчено лицето на Тайгърман. Тя каза:

— Преди това Даниълс е работил в армейското разузнаване. Познавахте ли го през онези години?

— За кои години става дума, майоре?

— Към края на осемдесетте и през деветдесетте.

— Ами… знам ли… в края на краищата срещал съм много хора от армейското разузнаване. Отдавна беше.

— Разбира се, сър. Но не е типично за професионални разузнавачи да заемат политически служби, нали?

— Не чак толкова. Може да е имал добри познания за региона.

— Дълги години е бил експерт по Ирак във военното разузнаване.

— Тъй ли? Значи ето ви отговора. През последните години Ирак стана… ако ми разрешите да използвам израз от бизнеса… бързо растяща индустрия в тази сграда. — Той се усмихна. — Може дори лично да съм одобрил прехвърлянето му.

— Но не си спомняте?

Тайгърман сви рамене.

— Може някой от нашите асистенти или завеждащ-отдели да го е познавал и да е препоръчал прехвърлянето. — Той пак посочи купищата документи върху бюрото си. — Аз не… да си го кажа направо, не мога да помня всичко, което подписвам, нали?

Сега бе мой ред.

— Днес следобед се срещнахме с бившата му съпруга.

— Ааа! Горката жена. Сигурно е съсипана.

— Напротив, много се зарадва.

— Ооо…

— Всъщност малко съм изненадан от вашата реакция спрямо трагичната новина.

— Нима? И защо?

— Мисис Даниълс ни съобщи, че с Клиф сте общували често по време на първата война в Залива. Твърдеше, че след това сте поддържали почти непрестанен контакт. Според нея сте били близки приятели.

Той очевидно се изненада.

— Приятели?

Бях забравил, че съм във Вашингтон. За да му помогна с непознатата дума, обясних:

— Хора, с които общуваме и ги помним след това. Хора, за чиято смърт скърбим.

Това го раздразни, както и трябваше, но той запази спокойствие.

— Тя спомня ли си някога да съм посещавал дома им? Или може би е идвала у нас и познава жена ми?

Не отговорих.

— В този град — обясни той — често се случва дребни чиновници… нали разбирате, да разкрасяват своята кариера пред съпругите си. Или пък съпругите да преувеличават значението на мъжете си. — Намигна ми. — Собствената ми жена мисли, че съм министър на отбраната. Обещайте да не я разубеждавате.

Той ми се усмихна и аз му се усмихнах. Леле, колко се забавлявахме.

След малко изтърси:

— Разбудихте любопитството ми, мистър Дръмънд. Върху какво точно смятате, че е работил този човек и как може да бъде свързано със смъртта му? Или с мен?

Бинго! Колкото и да е изтъркано, виновникът винаги опипва почвата. Трябваше да разбере какво знам; по-специално дали и как можем да замесим и него. Личеше си, че нещо го тревожи, и аз се замислих какво ли може да е то. Ами първо можехме да проверим телефонните данни за дома на Даниълс, за да разберем колко често са разговаряли и откога е започнала връзката им. Освен това можехме да се поразровим около въпроса как точно е прехвърлен Даниълс от военното разузнаване в този отдел.

Но какво толкова? Най-много да докажем, че Тайгърман ни е баламосвал, и евентуално да изясним до каква степен. Заобикалянето на истината във Вашингтон не е престъпление, а стълбичка към служебното издигане.

Погледнах Тайгърман и го уведомих:

— Боя се, че петте ни минути изтекоха. — Изправих се. — Благодаря ви за отделеното време. Ако се наложи, непременно ще ви потърсим отново.

Не звучеше като заплаха, но си беше откровено предупреждение и Тайгърман го разбра. Той стана, Уотърбъри и Биан последваха примера му. За момент Тайгърман ме погледна в лицето и каза:

— Мисля, че ще ви трябва един безплатен съвет, мистър Дръмънд.

Не се сдържах.

— Добре, защо не ми кажете кой уби Клифърд Даниълс?

Тайгърман изведнъж стана много нещастен. А Уотърбъри най-сетне получи възможност да разгърне манията си за преследване и кресна:

— Стига толкова, Дръмънд. — Погледна Тайгърман, за да се увери, че верноподаническата му изява е забелязана, и добави: — Полицията е убедена, че Даниълс се е самоубил. Но Дръмънд развива някакви диви и неправдоподобни фантазии, че може да е убит. Наредих му да не засяга въпроса в този кабинет.

Тайгърман се усмихна насилено.

— Няма нищо, Марк. — После се обърна към мен. — Значи смятате, че е убит? Защо?

— Да кажем, че вярвам в старата поговорка.

Той повдигна вежда.

— И каква е тя?

— Няма друго спасение от признанията освен самоубийството; но самото то е признание.

Той пак потропа с пръсти по масата.

— Много забавно. Но, мистър Дръмънд, вашата поговорка е за самоубийство, а не за убийство.

— Правилно. Но ако открием какво е трябвало да признае Даниълс, мисля, че ще открием и неговия убиец.

Това никак не го развесели.

— Може да откриете, че Даниълс е участвал в много деликатни дейности, свързани с военните действия. Нямам представа защо той… защо се е самоубил. Но се надявам да разберете и да подходите към онова, което научите, с цялата необходима дискретност.

Погледнах го, после погледнах Уотърбъри.

— Тъй като си раздаваме безплатни съвета… до утре сутрин смъртта на Клифърд Даниълс ще стане обществено достояние. Като фигура той представлява значителен интерес за медиите и журналистите ще се разровят — а те умеят да ровят. В правителството не липсват хора, склонни да споделят теориите и подозренията си. Готови ли сте за това? — Изчаках Тайгърман да осъзнае суровата реалност и продължих: — А сега имате ли да ни давате още някакъв „съвет“?

Той ни обърна гръб и тръгна към бюрото. Излязохме и докато вратата се затваряше, го чух да казва:

— Внимавайте.