Посредникът

7

Къщата беше в южния край на Двайсет и осма улица, по която се редяха двуетажни тухлени къщички в колониален стил, които приличаха на войници с червени мундири. Дворовете бяха малки, около декар всяко, със стари дъбове и брястове; всичко изглеждаше спретнато и добре поддържано. Улицата излъчваше старомоден чар; къщите бяха на една възраст, строени към края на четирийсетте или началото на петдесетте години на двайсети век — квартал за хора от средната класа, завърнали се съвсем наскоро от една световна война, облекчени и готови да се заемат с мирни професии, да градят семейства и да си живеят живота. Все още изглеждаше много добре, но определено навяваше мисли за времената на туиста и Елвис.

Паркирах колата непосредствено пред дома на Тереза и слязохме. Клиф имаше право: дворът беше занемарен и буренясал, от покрива липсваха керемиди, а миниванът „Крайслер“ на алеята отдавна се нуждаеше от пребоядисване, вероятно смяна на маслото, баланс на гумите или направо замяна с нова кола.

Изкачихме се на верандата. Натиснах звънеца и зачакахме. След няколко секунди на прага се появи жена, облечена небрежно с долнище от анцуг и стара тениска, украсена с озъбения булдог на Джорджтаунския университет и надпис „Майната ти!“. Биан обясни кои сме, като старателно пропусна да обясни целта ни и любезно попита дали можем да влезем.

Макар и с известно усилие, разпознах жената от снимката в апартамента на Клифърд. Беше доста остаряла, или по-меко казано, лицето й бе придобило ново изражение. Уинстън Чърчил е казал, че когато човек навърши петдесет, биографията му се изписва върху лицето. Явно невинаги, защото усмихнатата Тереза Даниълс от снимката беше някъде към петдесет; незнайно как за изминалите оттогава броени години по лицето й се бе изписала съвсем друга история.

Предположих, че някога е била умерено привлекателна — не хубавица, дори не секси, но все пак с интересни, малко остри черти. Както споменах, Клиф имаше доста невзрачна външност, тъй че поне във физическо отношение тя несъмнено го превъзхождаше.

Беше средна на ръст, имаше тясно лице с добра костна структура, високи изпъкнали скули, привлекателни сини очи и стройна фигура с тесни бедра и широки рамене. Но също като къщата и колата Тереза Даниълс изглеждаше занемарена. Загрубялата кожа и дрезгавият глас издаваха, че е закоравяла пушачка, може би и пристрастена към пиенето, а я бяхме заварили без грим, което бе твърде неприятно и за трима ни. Спомних си, че на снимката косата й беше черна, с изящна къса прическа; сега висеше под раменете — прошарена, рошава, неподдържана, и то от доста време.

Освен това забелязах в стойката и движенията й някаква отпуснатост, сякаш духът вече нямаше сили да управлява тялото.

Както и да е, тя боязливо се вгледа в двама ни — Биан с униформа, аз спретнат и сериозен в синия костюм от „Брукс Брадърс“. Обърна се към Биан:

— Бихте ли ми казали за какво става дума?

— Ами… по-добре би било да поговорим вътре.

Мисис Даниълс немощно махна с ръка. Последвахме я и завихме надясно към тесен, претъпкан с мебели хол. Остъклен портал отляво водеше към мъничка трапезария, а една стръмна стълба зад нас се изкачваше към горния етаж; в такава къща човек като нищо можеше да хване клаустрофобия.

Но иначе холът беше добре обзаведен — дори прекалено добре — и доколкото можах да преценя, мебелите в колониален стил изглеждаха скъпи и изискани. Из въздуха се носеше дъх на улегналост, или казано без преструвки, миришеше на мухъл и застояло. Тази къща, а може би и този живот, се нуждаеше от проветряване.

Тереза се тръшна в креслото с тапицерия на червени и зелени райета до камината, а на нас кимна да се настаним на кафявото канапе до стената. Преметна крак върху крак и отпусна глава назад. Не ни предложи напитки, което подсказваше, че или разбира деловия характер на посещението, или любезността в този дом понакуцва.

Без повече предисловия Тереза Даниълс настоя:

— Кажете ми за какво става дума.

Няколко пъти през кариерата си съм имал задачата да уведомя близките на покойник; винаги е гадно. Никога не знаеш как ще приемат вестта и трябва да бъдеш нащрек. Обикновено реакцията е скръб, понякога шок или гняв, а често и трите заедно.

Разведените съпруги са особено непредсказуеми. Един мой познат се кълне, че подобна особа веднъж го отмъкнала в спалнята за три часа бурна утеха; друга му ударила коляно в топките.

Имайки предвид тия два случая, аз кръстосах ръце в скута си и уведомих мисис Даниълс:

— Имаме лоши вести. Бившият ви съпруг Клифърд е починал снощи. Обстоятелствата все още са неизяснени.

Тя сведе очи към килима с напълно безизразна физиономия. След кратък размисъл попита:

— Неизяснени? Какво означава това?

— Означава, мисис Даниълс, че бившият ви съпруг е бил открит на леглото с пистолет в ръката и дупка в главата. — Вгледах се в нея да видя дали новината ще я изненада. — Прилича на самоубийство… но засега се въздържаме от преценка.

Чувствайки необходимост да оправдае присъствието си, Биан изчурулика:

— Приемете най-искрените ни съболезнования. Сигурна съм, че въпреки развода чувствата ви в момента са много сложни.

Всъщност не изглеждаха чак толкова сложни. Тереза се изправи и ни обърна гръб. Сега забелязахме върху полицата над камината сребърна рамка със сватбена снимка на много по-младия, широко усмихнат Клифърд в сержантска униформа, прегърнал щастливата булка.

Над половината бракове в Америка завършват с развод, а още една четвърт са ужасно нещастни и се крепят само заради децата, финансови мотиви, навик или простичкото съпружеско удоволствие да досаждаш на другия. И зад всеки един от тях, бил той щастлив, нещастен или разтрогнат, има подобна снимка на млада, жизнена, оптимистична двойка, неподозираща към какъв ад или рай отива.

Тереза Даниълс се позагледа в снимката, после я захлупи върху полицата. Завъртя се към нас и каза на Биан:

— Не разбирам защо ме уведомява офицер от военната полиция.

— Значи познавате униформата ми?

— Надявам се. Баща ми беше офицер. Израснала съм по военните бази.

Биан ме погледна. Обърнах се към мисис Даниълс:

— Двамата с майор Тран помагаме да се изяснят причините за смъртта на Клифърд. Надяваме се да можем да ви зададем няколко въпроса. — След миг се сетих да добавя: — Но ако моментът не е подходящ…

Очаквах да ни изрита веднага; вместо това тя попита:

— Да ви предложа ли нещо? Кафе, чай…

След току-що поднесената вест предложението бе, меко казано, странно. Както казах, никога не се знае. Стиснах коляното на Биан и отговорих:

— За мен нищо, благодаря.

Биан също поклати глава.

Тереза Даниълс пак ни огледа.

— Изглеждате разочарован, мистър Дръмънд. Нима очаквахте да припадна от скръб? Да си скубя косите, да плача?

— Не очаквахме никаква конкретна реакция, мисис Даниълс.

Но, да, поне малка проява на скръб би била уместна.

Тя се вторачи в мен.

— Чудите се какво изпитвам, нали? — Не отговорих и тя продължи: — Откровено казано, нищо. Онзи Клифърд Даниълс, когото познавах, за когото се ожених… той умря преди години.

— Може би за сърцето ви. Но в чисто клиничен смисъл неговото сърце е спряло да бие снощи, около полунощ. Сега имаме задачата да установим дали е било самоубийство… или нещо друго.

— Защо просто не кажете убийство? Това намеквате, нали?

— Да… убийство. — Погледнах я в очите. — Не изглеждате изненадана от подозренията ни.

Тя сви рамене.

— Клифърд имаше ли оръжие?

— Да. Някакъв пистолет.

— Какъв…

— Не ме питайте за модела. Мразя оръжията. Молех го да не държи у дома това проклето нещо.

— Но беше пистолет?

— Знам разликата между пушка и пистолет, мистър Дръмънд.

— И го имаше, докато бяхте женени?

— Да. Купи го година или две преди да се разделим. Уверяваше ме, че е регистриран законно.

— А имаше ли заглушител? — попитах аз и обясних: — Малка тръба, която се завинтва отпред на цевта.

— Не съм сигурна. Но иначе имаше пълен комплект за пистолета. Вечер след работа често сядаше там — тя посочи масата в трапезарията — и се захващаше да го чисти и смазва. Повече грижи полагаше за пистолета, отколкото за мен. Не знам дали някога изобщо е стрелял, тъй че какво толкова имаше да му чисти?

— И когато се разделихте, той взе пистолета?

— Разбира се.

— Защо му е пистолет на един цивилен служител?

— Беше… беше символ на болезненото му самочувствие. Нямаше конкретна причина… нито заплахи, нито нещо друго от сорта, ако за това питате.

— Не ви разбирам напълно.

— Много е просто, мистър Дръмънд. Той вярваше, че е станал толкова видна фигура, че някой може да поиска да го нарани или убие. Много се гордееше с тая мисъл. Онова… оръжие… я потвърждаваше. — Тя добави: — Знаете ги мъжете. Пистолетът им е като пенис.

Въпреки тази нападка срещу моя пол — с болезнен привкус на истина — разговорът започваше да става много интересен, но Биан попита:

— Колко време бяхте женени, мисис Даниълс?

— Трийсет и три години.

— Много време. Кога се разведохте?

— Официално се разделихме преди четири години. Разводът приключи година по-късно.

— Имате ли деца?

— Две, син и дъщеря. Елизабет и Джак.

— Къде са сега? — Първоначално бях раздразнен от прехвърлянето на многообещаващия разговор към размяна на светски баналности, но после осъзнах защо Биан пита всичко това. Децата също бяха заподозрени. Тя любезно добави: — Ако не прекалявам с любопитството.

— Елизабет учи в Джорджтаунския университет, последна година е — отговори Тереза. — Живее тук, у дома. Пътува до там. Така излиза по-евтино.

— А Джак?

— Джак заряза учението преди две години. Сега е във Флорида и… нека кажем, че си има проблеми.

Биан се озърна към мен.

— Ще бъде ли много грубо да ви попитам какви?

— Ами… разводът… Джак е с три години по-малък от сестра си. Освен това като момче винаги е взимал баща си за пример и при тези обстоятелства… — Тя осъзна, че казва повече от необходимото, и бързо приключи: — Имаше проблеми в училище… дрога, няколко закононарушения. Сега е в специализиран център близо до Тампа.

— Чиста формалност — казах аз, — но трябва да ви попитам нещо.

Лъжех, разбира се — при разследване на убийство няма празни формалности.

Тя ме гледаше без коментар.

— Сещате ли се кой би могъл да желае или да се облагодетелства от смъртта на Клиф?

— И още как. — Тя ме погледна в очите. — Аз. Исках го в гроба. — След малко попита: — Случайно да знаете дали си е плащал застрахователните вноски? Застраховката е на името на децата. Няма да ни дойде зле.

Биан се изкашля.

Кратко мълчание. Ние с Тереза продължавахме да се гледаме.

— Споменахте за кафе — казах аз.

Това като че я развесели и тя се изкиска.

— Тъкмо го правех. Заповядайте в кухнята. Няма да ви се отрази добре на кариерите, ако главната заподозряна избяга през прозореца.

— Не сте заподозряна, мисис Даниълс.

Засега.

След ново, по-дълго мълчание тя каза:

— Не бъдете толкова сигурни.