Посредникът

13

Биан ме последва с колата си — малка и симпатична зелена Мазда за бедни момичета. Включих радиото да чуя вечерните новини в осем.

Говорителят изреди резултатите от последното проучване на общественото мнение за предстоящите президентски избори, до които оставаше само седмица. И то както десетината преди него сочеше, че нацията е разделена наполовина и резултатът трудно може да се предскаже.

Самодоволният говорител на президента се включи в ефир и описа данните като зашеметяваща победа за своя лагер, тъй като след почти четири години на власт шефът му е успял да раздразни само половината електорат.

Също тъй самоувереният говорител на противниковия лагер използва равно количество време, за да провъзгласи триумфа на своя човек, тъй като дори и след две години активна кампания половината електорат все още не осъзнава колко смрадлива гадина е той.

Но може би преразказвам думите им не съвсем точно.

Според мен се очертаваше всичко да виси на кантар до последния момент, тъй че и най-дребната политическа пръдня можеше да тласне изборите в едната или другата посока. Чудех се дали големият човек в Овалния кабинет вече е уведомен за смъртта на Клифърд Даниълс — вероятно да, и също тъй вероятно някъде в сутерена на Белия дом мрачни мъже си блъскаха главите над ситуацията.

Следващата новина беше банална и кратка. В шиитския град Кербала на юг от Багдад избухнала кола-бомба. Шейсет души убити и над трийсет ранени. На друго място, северно от Багдад, трима американски морски пехотинци били убити от крайпътна бомба. Сетне говорителят се захвана с времето — студено и влажно в близките дни, — което напълно съвпадаше както с гледката зад стъклото, така и с моето настроение.

Припомних си спора отпреди малко и ми хрумна, че аз също проявявам безразличие към тия непрестанни вести за смърт и унищожение в Ирак. Това напомня китайското мъчение с капки вода — или преставаш да им обръщаш внимание, или се побъркваш.

Но Биан, която бе служила там, бе губила бойни другари и годеникът й също служеше там, нямаше този избор. За нея безразличието бе просто невъзможно. Както и за неколкостотин хиляди семейства, които през идните дни щяха да трепват при всяко позвъняване на вратата, очаквайки с ужас да видят на прага офицер с трагичната новина, че един от мъртвите пехотинци е тяхното момче.

Както и да е, когато пристигнахме, Уил и Джон висяха в кабинета на Филис. Имаше и трети гостенин, чиято майка навярно бе познавала бащата на Уил — приликата бе потресаваща.

Филис ни представи на този нов господин, чието име се оказа Самюъл Елкинс от Отдела за външна поддръжка на Агенцията за национална сигурност, каквото и да означаваше това.

Самюъл (не Сам, подчерта той) отдели малко време, за да обясни на мен и Биан с какво си изкарва хляба. Не че особено ни интересуваше. Накрая предложи:

— Хайде да седнем и да ви изложа какво открихме.

Седнахме.

По средата на заседателната маса имаше две купчинки хартия, всяка дебела десетина сантиметра. Трета купчинка лежеше пред Филис и по разместените и омачкани краища на листовете личеше, че вече е изчетена и осмислена. Но преди любопитството ни да бъде задоволено, трябваше да изслушаме обичайните и задължителни самохвалства.

— Най-важното е, че имате късмет — обобщи Самюъл. — Познаваме кода, използван в компютъра на Даниълс. Патентът принадлежи на НЕМОД — малка компания със седалище близо до Сан Франциско.

Очевидно с Тим вече си бяха говорили за мен, защото той се озърна в моя посока и уточни:

— Ще ви спестя техническите подробности, освен когато се налага да обясня нещо.

— Мога да убия човек с голи ръце — уведомих го аз. — Тъй че, моля ви, колкото се може по-малко обяснения.

Всички се изкискаха. Голям веселяк съм.

Самюъл продължи:

— НЕМОД създава и поддържа системи за безопасен обмен на информация в различни организации. Плащаш им доста солена месечна такса, посочваш участниците в групата за обмен и те ти пращат програми за кодиране и разкодиране, които зареждаш в компютъра си. Пряката връзка между кореспондентите минава през сървърите на НЕМОД. Сигурността е гарантирана.

Биан отбеляза:

— Затворена система, нали?

Самюъл кимна.

— Точно затова имате късмет, че се сдобихте с този компютър. На практика няма начин съобщенията да бъдат засечени и прочетени. — Той ме погледна и предположи: — Притежателят на компютъра навярно е имал опит в контраразузнаването.

Никакво „навярно“, мой човек. Но Филис побърза да смени темата и се обърна към мен.

— НЕМОД работи предимно в частния сектор. Между другото сключва с клиентите много строги договори за поверителност. Но след като с директора си поговорихме дружески, той прояви разбиране.

Самюъл трябва да бе чул техния разговор, защото се разсмя и подхвърли:

— След като Филис му натри… така де, след като си поговориха, изпратихме файловете на НЕМОД, а там бързо ги разкодираха и ни върнаха съдържанието.

Проявявайки нетърпението, което изпитвах и аз, Биан се пресегна през масата и попита:

— Може ли да ги видя?

Той кимна и двамата си взехме по един купчинка съобщения — едни кратки, други дълги и многословни. Всички бяха на английски.

Прелистих първите страници. Изглеждаше, че цялата кореспонденция е между двама души с кодови имена Кръстоносец Едно и Кръстоносец Две.

Изчетох първите няколко съобщения. Започваха със сърдечни поздрави, дружески приказки и клюки, после преминаваха към същественото. Стилът беше неофициален, а тонът подсказваше, че двамата са добри познати, може би дори приятели. Цитираха се множество арабски имена и иракски организации, които не ми говореха нищо.

Обърнах се към Биан, която бе надвесена над своята купчинка.

— Познаваш ли някого от тези хора?

— Да, много от имената ми изглеждат познати. Предимно висши иракски политици и религиозни водачи.

В този момент Филис се обърна към Тим, Джон и Самюъл.

— Сигурна съм, че вие тримата си имате по-важни неща за вършене.

Те охотно си събраха багажа и напуснаха, без да чакат втора подкана. Всъщност Филис им направи голяма услуга и мисля, че те го знаеха. Ако по-късно бъдеха призовани за свидетели, можеха чистосърдечно да кажат, че са излезли, преди да стигнем до кирливите ризи. Ако имах поне капка ум в главата, трябваше да ги последвам. Но бях любопитен. А всички знаем докъде води любопитството.

Продължих да чета. Ако се съдеше по стила и езика, писмата от Кръстоносец Едно до Кръстоносец Две бяха дело на американец по рождение — вероятно Клиф Даниълс.

Кръстоносец Две владееше английския сравнително добре и имаше доста богат речник, но от време на време бъркаше глаголните времена и някои идиоми. Следователно този език не му беше родният.

Не видях на писмата дати, нито заглавия. Според съдържанието обаче първите трийсетина изглеждаха свързани с един и същ период.

Първоначалните съобщения на Кръстоносец Едно осведомяваха Кръстоносец Две за събитията и настроенията в кабинета на военния министър, Държавния департамент, а понякога и в Белия дом. Някои фигури — между които имаше твърде известни личности — се споменаваха и обсъждаха поименно. Две от най-често срещаните имена ми бяха познати до болка: Хършфийлд и Тайгърман.

Споменаването им обикновено беше свързано с текущи поръчки за идеи и сведения от Тайгърман или Хършфийлд, както и специални инструкции за Кръстоносец Две. Имаше например нареждане от Хършфийлд до Кръстоносец Две да се срещне с двама служители от временните власти на Коалицията в Багдад и да ги свърже с видни шиити от Кербала. В друго послание Тайгърман заръчваше Кръстоносец Две да прехвърли десет милиона долара от оперативната си сметка на друга, посочена малко по-долу. И тъй нататък.

Първоначалните известия от Кръстоносец Две бяха свързани предимно с неговото участие в текущите събития в Ирак, включително личната му борба да създаде свои собствени въоръжени отряди — набиране на хора, снабдяване, оръжия, обучение и така нататък — и напредъка в усилията да си осигури политическа подкрепа.

Биан погледна към Филис.

— Знаете ли кой е Кръстоносец Две?

Филис отговори с леко раздразнение:

— Да, Махмуд Шараби. Продължавайте да четете.

Взех остатъка от моята купчина, някъде около сто и петдесет листа, и ги разделих на две равни части: изпратените от Кръстоносец Едно и тези от Кръстоносец Две.

Откровено казано, почвах да губя нишката. Често ми е трудно да помня дори американските имена — а всички тия арабски названия и вътрешни клюки за Вашингтон и Багдад не ми говореха нищо. Освен това повечето писма съдържаха отговори на запитвания и ставаха малко по-разбираеми, когато слагах двата листа един до друг. Не съвсем ясни. Само малко по-разбираеми.

Някъде след първата трета от купчината обаче тонът, настроението и позициите почнаха да се променят — отначало едва доловимо, после гневът и подозренията пускаха корени и набираха сила. Времето вероятно беше някъде след средата на първата година от окупацията. Даниълс все по-яростно обвиняваше Шараби, че преди войната е подавал съвети, обещания и разузнавателни сведения, които не са се оказали верни. Многократно се споменаваха посочени от Шараби и неговите приятели иракски военни складове и заводи, които американските военни претърсвали до основи и за свой срам не намирали нито следа от бацили, вредни газове или радиоактивни материали.

Отначало Шараби отговаряше със самоуверени съвети да търсят по-добре — доказателствата са там, Америка и светът скоро ще видят с очите си гнусните технологии и химически смески, които са предсказали той и неговите приятели. По някое време дори използваше интересен афоризъм: „Упорството е майка на изобретателността“. По-нататък обаче променяше тактиката и почваше да обвинява ту някой си Али, ту Мустафа, като настояваше, че най-добросъвестно е предавал онова, в което са му се клели.

Към средата на купчината доверието и дружбата между двамата очевидно се разклащаха; встъпителните приветствия ставаха по-кратки и хладни, а езикът на текста — официален и конкретен, без разговорни нотки. Вече не бяха добри приятели, споделящи едно изумително приключение. Преобладаваха темите за трудни преговори, заплахи и контразаплахи — Шараби напомняше на Даниълс колко е важна ролята му за американската окупация. Даниълс пък напомняше, че без американските пари и поддръжка Шараби е гола вода, спукана му е работата и тъй нататък.

Хрумна ми още нещо — по време тези послания съвпадаха приблизително с писмата на Даниълс до бившата му съпруга Тереза. Явно в този момент той почваше да усеща как ледът под краката му се пропуква и отчаяно размахваше ръце в търсене на опора — предаден, гневен, прегазен от събитията, озлобен и готов да си изкара яда върху когото и да било.

Погледнах часовника си. Десет вечерта. Станах и се разкърших.

Макар и двойно по-стара от мен, Филис изглеждаше удивително бодра, без нито една гънка по костюма и с идеална прическа, сякаш току-що излизаше от фризьор.

Биан не само изглеждаше също тъй свежа, но и някак успяваше да се съсредоточи върху своята купчинка, прелиствайки страниците една след друга. Може би се дължеше на рибата. Зачудих се дали и Филис не яде риба.

Филис видя, че съм станал, и ме попита:

— Какво мислиш?

— Даниълс пише като човек, който току-що е узнал, че жена му се чука с брат му.

Без да обръща внимание на грубото ми сравнение, тя отново попита:

— Разбираш ли какво четеш?

— А дали искам да разбера? — отвърнах аз не съвсем на шега.

Тя се вгледа в мен.

— Обясненията ще дойдат после. Край на почивката. Сядай и чети.

Между другото Филис е търпелива и кротка като библейския Йов. Собствените ми родители, колкото по-възрастни стават, толкова по-малко сдържаност забелязвам у тях. Не искам да кажа, че носят памперси, изкуфяват или нещо такова. Но имат склонност да дрънкат първото, което им хрумне. Понякога става много досадно — например майка ми започва всяко телефонно обаждане с изтъркания въпрос:

„Имам ли вече внучета?“ На което неизменно отговарям: „Не и с твоята фамилия.“ Татко приема това за бунт. Мама проверява дали още има начин да си осиновят дете.

Както и да е, Филис изглеждаше необичайно напрегната и може би леко развълнувана, а търпението й определено почваше да се изчерпва.

Около пет минути по-късно чух как Биан промърмори:

— Божичко!

Филис отвърна с известно облекчение:

— Е… най-сетне.

Биан вдигна една страница пред лицето си и я загледа с нескрито изумление.

После плъзна страницата по масата в моя посока. Писмото беше от Шараби и започваше с една от постоянните теми — оплаквания от некадърността на американските войници като окупатори. Някъде към средата прочетох:

Биан ми подаде няколко допълнителни страници с размяна на послания относно условията на сделката. Даниълс яростно се оплакваше, че Шараби винаги го прецаквал, съсипвал професионалната му репутация, унищожавал кариерата му, а сега неговите шефове Тайгърман и Хършфийлд заплашвали да го уволнят, ако не спаси положението. Според Даниълс нещата се свеждаха до следното: Шараби го е забъркал в кашата и сега му дължи голяма услуга — нещо изключително, и то без никакви допълнителни условия.

Според мен Даниълс демонстрираше отчаянието си, а Шараби разбираше това и лукаво използваше ситуацията. Във всеки отговор той упорито настояваше, че трябва да има сделка, и хитро затягаше примката още по-здраво. Обещаваше разузнавателни данни, които ще превърнат Даниълс в истински герой — голям удар, който ще му възвърне благоразположението на шефовете.

Вдигнах глава и попитах Биан:

— Ти познаваш тамошните условия. По кое време…

— По кое време са писани тези неща ли? О, предполагам — тя се позамисли… — преди пет… най-много шест месеца. Някъде по времето на пролетния шиитски бунт.

Филис стана, отиде до бюрото си и каза:

— Да, там някъде. — После попита през рамо: — Разбирате ли пълния смисъл на това писмо? — Потвърдихме, че разбираме, и тя вдигна един лист. — Това писмо липсва във вашите купчини. Извадени бяха и още няколко. В едно от тях Шараби разкрива на Даниълс какво предлага. — Тя направи театрална пауза и ни уведоми: — Той твърди, че иранското разузнаване знаело името, а вероятно и местонахождението на човека, осигуряващ финансови средства за най-жестокото крило на шиитските бунтовници. Тази информация щяла да бъде предадена на Даниълс само след като иранците узнаели какво може да им предложи. Сега ще ви покажа отговора на Даниълс.

Тя подаде страницата на Биан, която я изчете и плъзна листа към мен. Посланието от Даниълс до Шараби бе кратко и недвусмислено:

Някой бе замазал с черен флумастер следващите десетина реда — на езика на Управлението това се нарича „редактиране“. Зачудих се какво ли има в тях. Понякога го правят, за да защитят важен източник на информация; по-често обаче означава, че институцията гледа да се предпази, като прикрива позорните си провали. Ех, да можех да направя същото с някои периоди от живота си.

Биан бе свела очи към масата. След малко изрече замаяно:

— Осъзнавате ли какво е извършил мръсникът?

Филис явно осъзнаваше. Както и ние. Държавна измяна.

За да спаси разклатената си кариера, Клиф Даниълс бе предал на вражеска държава огромна и много опасна тайна. Не знаех дали разбирам всичко, а и не разполагах нито със специални познания, нито с данни за тамошната обстановка, за да оценя положението изцяло. Но бях наясно с едно: срещу името на някакъв терорист Клифърд Даниълс бе предал на Шараби, а чрез него и на иранците факта, че ние разшифроваме и четем най-секретните им комуникации. Отгоре на всичко сделката дори не бе изгодна. Разбирате ли, Клиф Даниълс се оказваше не само предател, но и глупак.

Но вместо да отговори на Биан, Филис се обърна към мен:

— А сега ми върни страницата.

Върнах я, твърдо уверен, че повече няма да види бял свят.

Дълго мълчахме. Мисля, че и тримата бяхме зашеметени.

Що се отнася до Филис, нямах представа какви мисли прелитат през главата й. Но предчувствах — или при дадените обстоятелства би трябвало да кажа следчувствах, — че още когато ме прати сутринта в апартамента на Даниълс, тя е очаквала да се случи нещо подобно.

Може би не точно това. Но нещо подобно.

Колкото до Биан, сигурен бях, че мисли същото като мен. Клифърд Даниълс имаше късмет; някой ни бе изпреварил. Ако ни беше паднал в ръцете, щеше да си мечтае за куршум в черепа.

Филис се изправи и тръгна към вратата. Мимоходом подхвърли зловещо:

— Има кой да ви обясни всичко.

После излезе.

Обикновено, когато има престъпление, с чудесата на съвременната криминалистика и патология тръгваш от момента след престъплението в обратна посока; възстановяваш, анализираш и свързваш уликите, защото частите трябва отново да станат едно цяло, защото това цяло е човешка личност, чиито пръсти са оставили издайническите отпечатъци, по чиято кожа има следи от ноктите на жертвата, която е блъсната от балкона, за да се разбие на тротоара двайсет етажа по-долу.

Но когато престъплението е бюрократично по произход и същност, имаш работа със съвсем друг престъпник и други улики. За да стигнеш от А до Я, следваш заобиколен път, например от М до Я, после обратно към А и накрая до М. Вместо труп и следи имаш дълга верига от документи, думи, мисли и изрази, които, след като се сглобят, разкриват престъплението.

Сега двамата с Биан знаехме категорията на престъплението — предателство, самоличността на престъпника — Клиф Даниълс, и дори имахме най-обща представа за мотива — идиотизъм, подхранван от безумни амбиции. Оставаше да разгадаем убийството, макар че то изведнъж почна да ни се струва последна грижа.

Някои грехове са по-големи от други, независимо че нарушават едни и същи Божи заповеди. Например „Не убивай“ — всички оттенъци са грижливо описани и оценени в наказателния кодекс: предумишлено убийство, непредумишлено убийство, убийство по непредпазливост и тъй нататък. Но когато убийството е част от масово изтребление, когато е едно от хиляди или милиони, тия термини не подхождат — те стават твърде снизходителни, твърде морално плитки и опрощаващи.

Такъв изглеждаше и сегашният случай. Биан знаеше това, аз също го знаех; бяхме надникнали като Алиса в заешката дупка и виждахме глупака със смахнатата шапка, а без съмнение някъде наблизо Туидълди, Туидълдум и Чешърският котарак биеха тъпаните. Погледнах празния стол на Филис и се запитах каква ли ще е ролята на Царицата в цялата тази история.

Биан се размърда на стола.

— Взе да ме хваща параноята.

— Искаш ли да се оттеглиш?

— Не. А ти?

— Да. Но вече е късно.

След малко тя попита шепнешком:

— Ами Филис… мога ли да й вярвам?

— В никакъв случай.

Тя се вторачи в мен.

— Ти вярваш ли й?

Това бе съвсем различен въпрос и аз отговорих:

— Понякога.

— Вярваш ли й в момента?

— Целите й може да не съвпадат с нашите.

— Защо?

— Защото сегашната администрация не се погажда с ЦРУ. Вероятно си чела слуховете и клюките в пресата.

— Да.

Тя се замисли задълго. Изчаках я, после казах:

— Знаеш какъв лов падна в търсене на виновника, дето не е предотвратил единайсети септември. Знаеш, че Белият дом и Пентагонът стовариха всичко върху Управлението. Сега Сенатът разследва как разузнавателната мрежа е пропуснала неверни сведения за Ирак. Администрацията вече побутва вината насам. Пентагонът също. На хората в Лангли взе да им писва.

— Това да не е част от някаква административна вендета?

— Мисля, че всичко, което видяхме, е автентично. Но сега трябва да се запитаме защо ни позволиха да го видим.

Тя мълчаливо се втренчи в мен. Продължих:

— Мисля още, че каквото извършим, какъвто подход към случая…

Вратата изведнъж се отвори и аз млъкнах.