Посредникът

8

След проницателната й забележка станахме и я последвахме през трапезарията към тясната кухничка — метър на два със стари, захабени бели шкафове от двете страни. Подът беше покрит с протъркан линолеум на черни и бели квадрати, а плотовете бяха от пластмаса с противния цвят на зелени лимончета. Ако не се броят присъстващите и няколко електроуреда, кухнята сякаш бе застинала във времето някъде през петдесетте години.

Криво-ляво успяхме да се наместим в тясното пространство. Тереза застана до мивката, където астматична кафеварка кашляше и цедеше последни капки в тумбеста стъклена кана. Изброих три саксии с увехнали цветя, които изглеждаха съвсем подходяща украса за къщата и нейната собственичка.

Тереза попита:

— Някой да иска сметана или захар?

— И двете — обадих се аз.

С Биан се спогледахме неспокойно. Така де, току-що бяхме уведомили жената, че мъжът, с когото са съжителствали трийсет и три години — спали са заедно и са отгледали две деца, — вече лежи в моргата. Не очаквах да стене и да си скубе косите. Но и не очаквах подобно ледено безразличие и се питах дали не е преиграно, един вид защитна реакция, или нещо друго.

По всичко личеше, че незнайната причина за разтрогването на брака им е била катастрофална — но дали бе достатъчна, за да пусне Тереза куршум в главата на бившия си съпруг? Тя явно искаше да си мислим така, но може би ставаше дума просто за неосъществени мечти.

Тереза бръкна в хладилника и извади кутия сметана, после измъкна от един шкаф захарница. Захарта вътре се беше спекла като гранит. Наля две чашки и ни ги подаде.

Докато си слагах сметана и полагах миньорски усилия да откъртя лъжичка захар, Тереза се загледа настрани и каза:

— Трябва ми да пийна шери, че ме присвива стомахът.

Излезе за малко. Когато се върна, държеше висока коктейлна чаша, пълна догоре с кубчета лед и някакъв нов вид шери — напълно безцветно.

— Сигурна съм, че няма да имате нищо против да изпуша една цигара — рече тя.

Цигарата вече висеше от устата й и одимяваше тясната кухня.

— Иска ми се да си поговорим за Клиф — казах аз и разбърках кафето. — Полезно е следователите да знаят повече за жертвата.

— Не е ли редно най-напред да попитате къде съм била снощи около полунощ?

Приех това за съгласие и я попитах.

— Където всяка нощ. — Тя се разсмя. — Дейвид Летърман ми е алибито. Защо не ме поразпитате за неговото предаване?

Усмихнах се. Ставаше все по-забавно.

Биан изчака малко, после каза:

— Не знам как точно да ви попитам.

— Просто питайте. — Тереза сви рамене и добави: — Ако не ми допадне въпросът ви, няма да получите отговор.

— Вярно. Защо се провали бракът ви? На сватбената снимка над камината… изглежда, че някога сте били влюбени.

— Официалната причина, посочена от адвоката ми, беше изневяра. — Помълча и добави: — И това го имаше. Към края. Но то е само формалната страна на нещата.

Никак не обичам да започвам историите от края, затова попитах:

— Как се запознахте?

— Във Форт Мийд, към края на шейсетте. Баща ми беше полковник от щаба. Клиф беше сержант на срочна служба, специалист по арабски и фарси. Бях само на осемнайсет и се мотаех из войнишкия клуб. Офицерските деца не бива да общуват с нисшите чинове, но тогава бях твърде млада за офицери и… сигурно съм искала да натрия носа на баща си. Шейсетте години бяха все пак. Всички взимаха ЛСД и се чукаха с непознати. Аз флиртувах с войниците. — Тя избухна в тютюнджийска кашлица и отпи солидна глътка „шери“. — Започнахме да се срещаме. След няколко месеца той поиска ръката ми.

— Май е било голяма радост — отбеляза Биан.

— Да. Може да се каже. Обичах Клиф. Той беше… по онова време… умен, мил, амбициозен… не кой знае какъв красавец, но както ще научите, умееше да бъде много чаровен…

Освен това човекът бе имал прът като за овчарски скок, но тя не го спомена. Аз също.

И тъй, през следващите двайсет минути Тереза описа едно идеално начало, идеален брак, идеален живот.

Клиф приключил военната си служба и с радост напуснал армията. Поради опита от армейското разузнаване и езиковите способности следващата му стъпка била да подаде молба за назначение във военното разузнаване, където го приели веднага. Десетина години Тереза работила в администрацията, за да допринася за семейния бюджет. Купили къщата, биологичният часовник отмервал времето — бам, бам — две чудесни деца, тя напуснала работа, станала майка за пример и тъй нататък. С две думи — американската мечта в действие.

В професионален аспект Клиф бил умен, работлив, усърден и високо ценен от началството; през ранните години повишенията му идвали като по часовник. Но през Студената война на почит били съветолозите; Близкият изток не бил от особено стратегическо значение и арабистите можели да се издигат само донякъде. Според Тереза, когато Клиф осъзнал, че си има голям проблем с кариерата, вече бил прехвърлил четирийсет — твърде късно, за да променя специалността или професионалната си съдба.

Докато тя говореше, ние честичко я прекъсвахме, за да уточни някоя подробност или да я върнем към темата. Бе станала бъбрива и личеше, че държи да се наговори — според мен не толкова като катарзис, колкото за да се наслади на един разказ, чийто задоволителен край вече знаеше.

Понякога разказът беше строен и хронологичен, друг път тръгваше несвързано и свободно. Тереза често спираше да запали нова цигара и на два пъти напусна кухнята за поредната порция „шери“. Беше късен следобед; както я караше, до вечерта щеше да е напълно пияна.

Между другото, по принцип не каня в съда бивши съпруги. Като свидетели са ужасни. Не могат да обрисуват обективно миналото — знаят, че техният рицар на бял кон се е превърнал в егоист и мерзавец, яхнал смрадливо прасе.

И все пак, като се вслушвах внимателно, почвах да си изграждам образа на човека, издъхнал снощи в леглото си по тъй странен начин.

Клиф израснал в малко градче в щата Ню Йорк, баща му бил автомонтьор, имал един брат и една сестра. Свещеникът видял, че момчето е интелигентно, и му уредил безплатно обучение в местното енорийско училище. Единствен в рода си Клиф завършил гимназия, после колеж — и то „Колгейт“, — като се справял по най-трудния начин: с ум, безсъница, вечерна работа и упорство. Както мнозина младежи от онова време, щом хванал дипломата, Чичо Сам му поискал назаем няколко години живот. Най-напред го пратили във Военния езиков институт в Монтерей, където научил арабски, след това фарси, и бил разпределен към разузнавателния център във Форт Мийд, Мериланд, което определено било далеч по-добро от съдбата на мнозина негови нещастни връстници — да мъкнат четирийсеткилограмова раница из джунглите на Югоизточна Азия.

Според мен в този разказ най-очебийна бе неговата целеустременост. След като успял да се измъкне от мизерията, той завършил колеж, после бил избран за допълнително обучение в армията, занимавал се с разузнаване на високо ниво и грабнал полковнишка дъщеря. В превод на цивилен език, все едно селяк да докопа принцеса — огромен скок по обществената стълбица. С влизането си във военното разузнаване той станал високопоставен, образован служител в почтения сектор от занаята, което — с малко късмет, умение и правилна тактика — можело да го отведе и по-нагоре.

Както казват фройдистите, в крайна сметка всичко опира до егото, а от личен опит знам, че хората, стигнали догоре със собствени сили, са най-склонни към завишена самооценка.

И тъй, вече отминавахме ранните години, къщата и двете деца. След четвъртия джин Тереза взе да заваля думите и да се киска на неподходящи места.

— От началото до края на седемдесетте години го държаха в иранския отдел — каза тя. — През осемдесет и втора го прехвърлиха към иракския сектор — по-невзрачно място нямаше в цялото разузнаване. Той реши, че е дошъл краят на света. Никой не даваше пет пари за Ирак. Тогава кариери се правеха около Иран, а както казах, Клиф знаеше фарси. Оплака се на началниците, но те казаха, че там бил най-полезен.

Между другото въпросите на Биан като че бяха насочени повече към брака и семейния им живот, което според мен се дължеше на хромозомите. Като мъж аз съм убеден, че всички житейски загадки и тайни се коренят в парите, властта и сладострастието. При едно разследване мъжът и жената подхождат от различни страни, но в съчетание обикновено постигат добър резултат.

Както можеше да се очаква, Биан попита:

— Как се отрази това на брака ви?

— Клиф стана още по-внимателен съпруг, още по-добър баща, ако изобщо е възможно. Винаги работеше извънредно, но взе да отделя повече време за нас. Научи се да играе голф, занимаваше се с децата. — Тя запали нова цигара и смукна дълбоко. — Осемдесетте години бяха златни за нас. Работата го огорчаваше, но семейството ни вървеше. Без караници, без напрежение. — След малко тя добави: — До деветдесет и първа година.

— Когато Ирак нахлу в Кувейт — досетих се аз.

— Правилно.

— Какво стана тогава? — попита Биан.

— Настъпи началото на края. Много неща се струпаха наведнъж. Криза на средната възраст… недоволство от работата… не знам. Нещо в Клиф се прекърши.

Биан, която явно слушаше най-внимателно, подхвърли:

— Или се разбуди.

Тереза отпи поредната голяма глътка.

— Той беше от малцината във Вашингтон, които знаеха повече за Саддам. За Ирак. Смешно, като си помислиш. Точно това, заради което затъна в блатото, изведнъж го направи търсен навсякъде. Даваше консултации на Шварцкопф, Пауъл и Чейни. Доста пъти ходи в Белия дом. — Тя изгаси цигарата и незабавно запали друга. — Внезапно започна да консултира началник-щабове, да обядва с хора от правителството. Журналистите му звъняха посред нощ.

Спомних си една крилата фраза и подметнах:

— Нашите достойнства най-често са замаскирани недостатъци.

Това се оказа твърде сложно за една дама след четвъртия джин. Тя ме погледна с раздразнение, може би и с досада.

— Просто казвам, че той не беше подготвен да издържи. Девет месеца остана в центъра на бурята… точно така се изразяваше. После изведнъж всичко свърши.

— Заради края на войната? — подсказах аз.

— Че защо иначе?

— Той беше ли разочарован?

— Разочарован? — Тя се позамисли, сетне попита на свой ред: — Амбициозен ли сте, мистър Дръмънд?

— Сложен въпрос.

Изстреля към мен дълга струя дим.

— Тъй ли?

Биан отбеляза:

— Той е мъж и адвокат. Какво очаквате? Самооценката не му е стихия.

Двете се разсмяха. Какво толкова смешно намериха?

Тереза спря да се смее и каза на Биан:

— Бас държа, че затова не е женен. Между другото, не критикувам. Преди да се ожени, един мъж трябва да осъзнае амбициите си. — Погледна ме. — Разбирате ли за какво говоря, мистър Дръмънд?

— Ами аз…

Не разбирах и не ми пукаше.

Тя пак се обърна към Биан.

— Имахме деца, за бога. Дом, хубав брак. Не му ли стигаше?

И още цяла минута в същия дух. Изведнъж ми се стори, че гледам сапунена опера. Отправих на мисис Даниълс съчувствена усмивка и се озърнах към изхода.

— Както казваше сам, нямал намерение да се върне в блатото на безличието. Имаше големи идеи, големи амбиции… високопоставени нови приятели.

Биан сякаш усети накъде отиват нещата и каза:

— Албърт Тайгърман и Томас Хършфийлд — за тях намеквате, нали?

Тереза кимна. Биан подхвърли към мен:

— Хършфийлд и Тайгърман заемаха високи постове в Пентагона по време на първата война в Залива. Когато онази администрация се оттегли, Хършфийлд се присъедини към група вашингтонски политолози, а Тайгърман се върна в адвокатската си фирма. Както знаеш, днес и двамата са в Пентагона.

Аз отбелязах:

— Но през по-голямата част от деветдесетте не са били на власт.

— Искаш да кажеш, че не са били свързани с президента — поправи ме Биан. — Все още разполагаха с републиканци на Капитолия, със самата Републиканска партия, с мрежата от влиятелни републикански групички… фондация „Херитидж“ и тъй нататък. — Тя се обърна към Тереза и зададе един много уместен въпрос: — Каква точно беше връзката на Клиф с тези хора?

— Ами… както навярно си спомняте, през онези години Ирак непрестанно присъстваше в новините. Имаше опит за атентат срещу президента Буш в Кувейт, санкции на ООН, обстрел на наши самолети… Да ви разказвам ли цялата история, която заема едно десетилетие от живота ни?

Уверих я, че можем да проверим и сами, и тя продължи:

— Клиф ставаше нелепо потаен, когато се прибираше у дома. Което не беше често. Но Албърт Тайгърман му звънеше редовно.

— Знаете ли за какво разговаряха? — попита Биан.

— Както казах, Клиф не споделяше. — Тереза размаха чаша из тясната кухня. — Но как да не чуя какво говори по телефона?

Тя млъкна, за да запали нова цигара. Ние я гледахме нетърпеливо. Накрая каза:

— Бяха като някаква пародия на заговор. Вярваха, че Саддам трябва да бъде свален. Като цивилен служител от кариерата, Клиф все още беше отвътре, можеше да оказва влияние и да задвижва нещата в администрацията. Тайгърман и Хършфийлд бяха мислителите. Клиф стана техен инструмент. Те го използваха.

— Те него или той тях? — попитах аз.

Тя ме изгледа тъй, сякаш бях задал идиотски въпрос.

— Той изобщо не можеше да се мери с ония двамата.

— В какъв смисъл?

— Ами… Няма откъде да знам подробностите, нали? Но ще ви кажа едно. След разговорите той много често предприемаше дълги пътувания в чужбина.

— Къде?

— Понякога в Европа, друг път в Близкия изток.

— Какво вършеше през тези пътувания?

— Мисля, че го свързваха с разни араби. Може би иракчани… хора, желаещи да помогнат за свалянето на Саддам.

— На своя глава ли го правеше, или пътуванията бяха одобрени?

— Мога само да кажа, че не плащахме от джоба си. Вероятно по някаква причина военното разузнаване е одобрявало и финансирало пътешествията му.

Това изглеждаше странно, но ми се стори, че разбирам причините. Спомнях си как през втората половина на деветдесетте години предишната администрация нареди на разузнаването да организира действия за сваляне на Саддам. За жалост познанията ми по въпроса бяха доста оскъдни. А ако съдех по приятелите си от ЦРУ, днес щеше да се окаже, че всички страдат от амнезия. Сигурно се дължи на водата в Лангли. Така де, тия хора не помнят дори какъв цвят чорапи са носили.

От новините през онзи период обаче си спомнях, че към средата на деветдесетте бе предприет опит да се подкупят някакви иракски генерали, които да свалят Саддам. Той някак надуши това и генералите съответно бяха поканени в дома му на барбекю и басейн — половината се озоваха на скарата, другата половина в басейна с любимите алигатори на Саддам.

Смътно си спомнях, че съм чел и за други нескопосани опити с участието на кюрди или имигранти. Всички завършваха без резултат и тихомълком биваха прекратени. Обикновено хората от ЦРУ ги умеят тия неща — дълга практика, както се казва, — но с параноята на Саддам просто не успяха да се преборят. Споменах няколко случая на Тереза, после попитах:

— Участваше ли Клиф в някоя от тези операции?

— Сигурна съм, че да.

— А Хършфийлд и Тайгърман? И те ли бяха замесени?

— Помагаха… отстрани, съветваха го… Мисля, че участваха в планирането и го свързваха с иракчани, които можеха да се окажат полезни.

— Защо? Искам да кажа, защо са се замесвали в тези афери? Нали не бяха на власт?

— Питайте тях.

— А какъв беше мотивът на Клиф? — Сетих се да добавя: — Него не мога да питам.

— Не е ли очевидно?

Беше, но държах да го чуя от нея.

— Кажете ми.

След кратко мълчание тя отговори:

— Пак се връщаме към амбицията, мистър Дръмънд.

Биан попита:

— Тоест Хършфийлд и Тайгърман са се отплащали, нали?

Тереза кимна.

— Нека го кажем така: щом новата администрация пое властта, веднага изтеглиха Клиф от военното разузнаване и го пратиха на по-висок пост в Пентагона.

— Какъв пост?

— Тогава вече бяхме разделени. Говорехме си чрез адвокатите. Няма откъде да знам.

Навлизахме в територията на слуховете — сочни и поучителни, но не непременно верни. Погледнах часовника — четири и половина. Ако побързахме, можехме да си уредим среща с Хършфийлд, Тайгърман или и с двамата. Но оставаше още един неизяснен въпрос и аз попитах Тереза:

— Имате ли представа защо би се самоубил Клиф?

Тя се усмихна и дълго мълча. Накрая каза:

— Спомняте ли си, казах ви, че Клиф вече беше мъртъв.

Кимнах.

— Преди пет, може би шест години той започна… да се самоунищожава. Не стана изведнъж. Промени се малко по малко.

— Как?

— Мисля… разберете ме, той всъщност бе канцеларски плъх от разузнаването. Най-голямото приключение в живота му беше да се прибира по околовръстната магистрала. Знам, че звучи безумно, шантаво… но Клиф взе да се мисли за филмов герой. Като Джеймс Бонд.

Права беше, звучеше безумно и шантаво и навярно мисълта се изписа по лицето ми. Тя веднага добави:

— Не… не в буквалния смисъл, мистър Дръмънд.

— А в какъв?

— Работа под прикритие, пътувания, участие в шпионаж, тайни срещи… разбирате ли за какво говоря?

Гледаше ме тъй, сякаш като мъж трябваше да имам вродена представа за тайнствените й обвинения. Всъщност наистина имах и отговорих:

— Възбудата и приключенията са го съблазнили.

— Съблазнили?… Не, изпепелиха го. Той се промени, стана мрачен, потаен… но и избухлив, упорит, съсредоточен единствено върху себе си. Одеве попитахте за пистолета. — Тя се загледа в чашата. — Когато го донесе у дома и ми го показа… тогава разбрах, че всичко е свършено.

— С кое?

— С интереса му към дома. Към децата. Към мен. Толкова се гордееше с проклетия пистолет. — Тя погледна Биан и сподели: — Когато се връщаше от пътуванията, усещах… просто усещах…

— Имал е връзка? — подсказа Биан.

Тереза се разсмя горчиво.

— Да беше само една.

Оставих я да се опомни, после попитах:

— Случайно да знаете имената на жените, с които е спал?

— Ще ви трябва дебел бележник. — Тя се разсмя. — Чукаше всичко живо, щом можеше да го догони.

Не коментирахме това мрачно разкритие. Разбира се, изневярата е най-честият мотив за развод, а Тереза вече бе споменала, че именно тази причина е изтъкнал и нейният адвокат. Има много причини мъже да изневеряват на жените си и жени на мъжете си, но почти всички се свеждат до скука, слабо либидо, отмъщение или нарцисизъм. Ако не сте във Франция — там семейството служи единствено за прикритие на извънбрачните връзки. Но при нас, в англоезичните земи, махмурлукът е много по-често явление от секса.

— Знаех какво става — продължи Тереза. — Една вечер проследих Клиф до един местен мотел и го заснех с някаква жена. Знаете ли от кое ме заболя най-много? Тя дори не беше хубава. Имаше дебел задник.

Не искам да бъда жесток, но като се огледах — тази задушаваща къща, Тереза след петия джин, застиналия във времето квартал — и като добавих към тази смес една объркана, зациклила кариера, останах с чувството, че Клиф Даниълс само е чакал да му се случи нещо подобно. Можех да си представя как човек, затънал в професионалното и семейното блато, би извършил самоубийство. Но не можех да си представя такава драстична стъпка от страна на някой, който е избягал към нов живот, оставяйки всичко това зад гърба си.

В една или друга степен всички ние живеем под булото на тихо отчаяние; в метафизичен, а често и в съвсем реален смисъл се молим за онзи щастлив лотариен билет, който ще промени битието ни. Мъжете, разбира се, биха го приели под формата на хубава нимфоманка, която си пада по футбола и има собствена бирена фабрика. Нали сме си прасета.

Попитах мисис Даниълс:

— Между другото Клиф левичар ли беше?

— Не. Защо?

— Просто една от ония смахнати статистики за човешките склонности, които ни карат да попълваме. — Усмихнах се. — Нали ги знаете ония от правителството… градят великото общество, взирайки се в статистиките. — Помълчах и добавих: — Може би ще ни помогнете с още една. Малко е… хм… неудобно. Проявявал ли е някога Клиф хомосексуални наклонности?

— Не ме ли слушахте досега, мистър Дръмънд? Беше луд на тема жени.

— Разбира се.

Хвърлих поглед към Биан. Тя мълчаливо кимна и явно разбра защо зададох въпроса. Ако си имахме работа с убийство, броят на заподозрените спадаше наполовина.

След малко отново попитах Тереза:

— Защо би посегнал Клиф на живота си?

— Задавате погрешен въпрос. — Тя се подпря на мивката и тихо изсъска: — Защо да не посегне?