Посредникът

23

Добри новини — лоши новини.

Атентатор самоубиец се беше взривил в градския център и нашето пристигане съвпадна с потока от окървавени, замаяни хора, нахлуващ в полевата болница. Някои куцукаха, но повечето идваха на носилки. Приемащите сестри едва смогваха да притичват от човек на човек и да сортират жертвите по категории: тежко ранен, смъртоносно ранен, безнадежден случай.

Никога не бях виждал подобно нещо. Мъртви и ранени войници — да, но тук ранените бяха цивилни, предимно жени и деца, които крещяха за помощ. Видях разплакани бащи да носят ранени дечица, видях и малки деца да стоят с отчаяни изражения до обезобразените си родители. Чух някой да споменава, че това са само половината жертви; останалите били откарани в цивилни болници, но там местата не стигали и почнали да отпращат ранените към американските лазарета.

Сред този кипящ казан от страдания и суматоха приемащата сестра зададе само няколко лаконични въпроса и не прояви любопитство или съмнение спрямо нашите отговори. Бин Паша бе приет в спешното отделение. Очевидно в Ирак всеки имаше изконното право да бъде ранен без причина.

Доктор Ензенауър усърдно изтъкна пред сестрата дипломатическата важност на своя пациент, а няколко минути по-късно повтори всичко дума по дума на армейския лекар и получи разрешение да влезе в операционната зала като асистент.

Намерих си чаша кафе, седнах и чаках два часа, докато най-сетне успях да се кача в една линейка, откарваща до летището пациенти за евакуация в болницата в Ландщул, Германия. Двамата пациенти лежаха на носилки, единият беше в безсъзнание, другият ту се унасяше, ту идваше на себе си, но бе тъй натъпкан с обезболяващи, че почти нямаше разлика.

Заедно с тях пътуваше симпатична и любезна сестра с латиноамерикански черти. Върху табелката на гърдите й пишеше „Фостър“ и аз попитах:

— Как ви е малкото име?

— Клодия.

Не забелязах халка или годежен пръстен, затова зададох въпроса, който отправям към всички красиви жени:

— Омъжена ли сте?

— Вече пета година. Съпругът ми е в Ню Йорк. И аз съм от там.

— Това не беше ли предградие на Ню Джързи? — По киселата й усмивка разбрах, че не е харесала шегата, и побързах пак да попитам: — Липсва ли ви?

— Какво ли не бих дала за истинско севиче с риба тон. Знаете ли какво е севиче? Хондураско ястие. Сервира се в черупка от кокосов орех. Невероятно вкусно. В Ню Йорк има един ресторант, „Патриа“. Истинска латиноамериканска кухня. — Тя се разсмя. — Остават ми още четири месеца тук. Смахнатият ми мъж вече е направил резервация за деня на завръщането. Нормален ли е според вас?

Продължихме да си бъбрим; обичала мъжа си, било й мъчно за него, чакала с нетърпение да се върне и да си народят дечица.

Клодия беше от Националната гвардия и двамата със съпруга й изобщо не бяха очаквали да я пратят на фронта. По някое време попитах:

— Какво е станало с тези двамата?

Тя посочи мъжа, който лежеше в безсъзнание.

— Сержант Елби е шофьор на камион. От Националната гвардия, като мен. — Пресегна се и оправи завивката му с ненужен, но затрогващ жест. — Крайпътна бомба преди около месец. Загуби и двата си крака, единия до коляното, другия изцяло. Освен това бъбреците му не функционират и се нуждае от диализа два пъти дневно. Пораженията от тия бомби… — За момент тя се загледа настрани. — Може да остане и без ръка.

Озърнах се към сержант Елби — изглеждаше млад, на около двайсет и пет; от превръзките по лицето му се подаваше само носът, който бе посинял, ожулен и явно счупен. Лявата му ръка, също покрита със заздравяващи рани, се подаваше изпод одеялото. Забелязах на единия пръст масивна златна халка. Не можех да си представя доколко е пострадало тялото му. А и не исках.

Сестрата погали косата на другия пациент и продължи:

— Лейтенант Дони Уъркман. Завършил Уест Пойнт само преди две години. Прострелян от снайперист при атаката на Кербала. Куршумът проникнал в гръдната кухина, отклонил се и рикоширал няколко пъти, като пробил сърдечната клапа, белия дроб и стомаха. Животът му все още виси на косъм.

— Личи си колко ви вълнува съдбата им — казах аз. — Ще ги придружите ли до Германия?

— Не… аз… — Тя се поколеба. — Ще ги предам… на бордовия екип. Те са добри, много способни медици и… рядко губят пациенти. — Преглътна с усилие и се загледа в измъчените им тела. — Не се полага да се привързваме към пациентите. Но знаете ли какво? Все пак се привързваме. Мнозина от тях дори не ни проговарят. Защото не могат, разбирате ли? Но научаваме всичко за тях от приятелите им, които идват да ги видят.

Изглежда, раздялата беше болезнена за нея и тя опитваше да се разсее с приказки. Затова попитах:

— Всичко ли? Какво например?

— Ами… ето например Анди Елби… той има две деца. Елоиз и Елбърт, на шест и седем годинки. Жена му се казва Елма. — Тя се усмихна. — И двамата са от Арканзас. Анди и като цивилен е бил шофьор на камион. Обикновено момче. Влиза в Националната гвардия, за да поеме разноските около децата. Изобщо не е очаквал да го мобилизират. А още по-малко това.

Отново погледнах Анди Елби. Ако се добереше жив до болницата „Уолтър Рийд“, Елма и децата щяха да дойдат при него, да отседнат на квартира и да живеят в непрестанна тревога. Елма щеше да бъде потресена, като го види, и заедно с децата щеше да преживее истински ад, докато лекарите се мъчат да върнат организма на Анди до ниво, на което ще може да функционира самостоятелно. А след това… е, животът щеше да бъде различен. Печална история.

Клодия продължи:

— Дони… знам, знам — трябва да го наричам лейтенант Уъркман. Както и да е, Дони бил спортна звезда в Уест Пойнт. Няколко негови съкурсници наминаха да го видят. Казаха ми, че бил всеобщ любимец. И първенец на випуска. Вярвали, че ще стане генерал преди всички останали. — Тя помълча, преди да сподели шепнешком: — Не ми се вярва да прескочи трапа.

Стиснах ръката й.

— Вие сте ангел. Правите всичко по силите си.

По бузите й бликнаха сълзи и Клодия Фостър сподели с мен или може би с някого високо над двама ни:

— Ще ми липсват. Господи, как се надявам да оцелеят.

— Повечето успяват.

— Но не всички.

През останалата част от пътуването мълчахме. Стисках ръката на Клодия и си мислех за тези чудесни, многообещаващи млади мъже, за жертвите от атентата, за Нервния, който правеше бомби, за да разкъсва хората на парчета, за Али бин Паша, който събираше пари и подписваше чекове на атентаторите самоубийци, за Клиф Даниълс, чиято егоистична амбиция допринасяше за това, и за Хършфийлд и Тайгърман, които държаха вратата отворена пред бесните псета на тази война.

След като минахме контролния пункт на летището, шофьорът спря и аз слязох от линейката. Направих две крачки, после се завъртях и казах на Клодия:

— Ако тези мъже можеха да говорят, щяха да ви благодарят от сърце.

Тя се усмихна измъчено и отвърна:

— Не ме разбирайте погрешно, но се надявам никога повече да не ви видя.

Пратих й въздушна целувка и се отдалечих.