Посредникът

26

Будилникът ме събуди в два и половина следобед. Отидох в апартамента, където Биан спеше на голямото легло, и събудих и нея.

Отскочихме до банята да си измием зъбите и да се наплискаме със студена вода, после минахме в кухнята. Сварихме си цяла кана кафе, сипахме в една купа фъстъци и солети и се прехвърлихме в заседателната зала, където седнахме да чакаме Филис и Адолф Уотърбъри.

Няколкото часа сън се бяха отразили добре на Биан. Дори настроението й изглеждаше по-бодро, макар че все още се държеше с мен малко хладно. Известно време водихме скучен, безцелен разговор, какъвто обикновено подхващат хората, когато не се познават добре — или не държат да се опознаят, — но накрая тя смени темата и подхвърли:

— Хареса ми подходът ти към Абдул Алмири.

Кимнах.

— Значи си видял в болницата последиците от уличен взрив? — попита тя.

— Да.

— Как ти се стори?

— Как би се сторило на когото и да е?

— Не питам за когото и да е. Питам теб.

Оставих кафето и отговорих:

— Тия хора са диваци. Те не водят война, а избиват невинни жертви под прикритието на някаква кауза.

— Това ли е всичко? Нищо повече?

— Добре, кажи ми какво трябва да мисля.

Тя отпи глътка кафе и се вгледа в мен.

— Не можеш да си представиш колко подобни гледки видях по време на службата си тук. Като военни полицаи често пристигахме първи на местопроизшествието. Още ме мъчат ужасни сънища.

— Сънища или спомени?

— Едното се смесва с другото.

— Разкажи ми някой от тях.

— Беше… беше ми за пръв път. Разбира се, първият случай винаги оставя впечатление. Но онзи… — Тя пак отпи от кафето. — Беше преди бомбените атентати да се превърнат във всекидневна тактика. Тъкмо отивах с джипа към един от контролните пунктове, когато от центъра ми наредиха по радиото веднага да се насоча към един квартал в Садр Сити, шиитските бордеи в североизточната част на Багдад. Наредих на шофьора да кара натам.

Кимнах.

— Пътят отне само десетина минути… изскочихме иззад ъгъла, завихме по улицата и аз… От центъра не ме бяха предупредили, че там има взривена кола, над нея се вдигаха дим и пламъци… в уличното платно зееше огромна яма, обкръжена от черно петно. Но наоколо видях… части от тела… разхвърляни като конфети… като боклук. Парчета човешка плът, крайници, ръце, глави… много от тях бяха съвсем дребни и аз осъзнах, че са… разкъсани деца. — Тя помълча. — Около петдесет души, ранени и осакатени, просто седяха там и чакаха някой да им помогне. Мъртвите са си мъртви… нали? Те не изпитват болка или страдание, но ранените… раните им са тъй… тъй ужасни. — След малко тя добави: — Сигурно си го видял тази сутрин.

— Видях го.

— Е, добре. Как се отрази това на представите ти за войната?

— Не искай да разсъждавам или да дрънкам празни приказки. Наистина не знам.

— Ясно. — Тя се загледа настрани и каза малко снизходително: — Поне отговори честно.

Пресегнах се през масата и стиснах ръката й.

— Не знам какво искаш да чуеш. Впечатлението е грозно — толкова ужасна и противна картина, че става почти свръхестествена. Подобно нещо не бива никога да се случва, но ето че се е случило. — Погледнах я и продължих: — Ти си имала време да го преосмислиш. Не става веднага. Когато бойците ветерани говорят за потиснати спомени и ненадейни проблясъци, имат предвид точно това. Никой не забравя. Просто не се знае кога ужасяващата касапница пак ще изплува на повърхността с пълна сила.

Тя като че разбра и малко се разочарова.

— Надявах се да проумееш защо в никакъв случай не бива да губим тази война. Не можем да отстъпим пред тези хора. Не и след всичко, което извършиха…

Явно тук се бе случило нещо, засегнало дълбоко представите на Биан за войната. Разбира се, подозирах го и преди. Но сега, когато бяхме по-близо не само в пространството, но и по дух, почвах да долавям по-ясно до каква степен е обладана от тази идея.

Всъщност навярно знаех какво има предвид. Идеята да се загуби една война представлява военна и политическа ерес. За войниците тя е знак за позор и безчестие; за нацията — стратегически провал; а за народа — мъчителен психически белег, който никога не зараства докрай.

Като Виетнам. Ето, вече трийсет години, откакто последният хеликоптер излетя над покрива на американското посолство, а ние все още не сме превъзмогнали спомена.

Прекъснаха ни гласове откъм предната част на самолета и след малко в заседателната зала влязоха Филис и Уотърбъри, придружени от трети човек — мургав арабин, облечен в искрящо бели одежди с изящна златна бродерия.

Филис беше облечена с елегантна лятна рокля в син цвят, а Уотърбъри с някакъв мръснокафяв тропически костюм, бели мокасини и бял колан, което изглеждаше страшно безвкусно дори когато беше на мода преди двайсетина години.

След размяната на кратки поздрави Филис каза:

— Добра работа свършихте.

— Благодаря — отвърна Биан, приемайки комплимента за чиста монета.

После Филис погледна към мен и натърти:

— Щях да се радвам обаче, ако не бяхте простреляли Бин Паша. Ама че бъркотия. Сега ще трябва да изчакаме с разпита, докато се възстанови. Ако е знаел къде се намира Заркауи, информацията може вече да е остаряла.

Очаквах да чуя това и все пак се раздразних. Не отговорих.

Тя си възвърна добрите маниери и каза:

— Нашият гост е шейх Турки ал Файеф от саудитското разузнаване. Присъства неофициално, за да ни дава съвети относно Бин Паша.

Ние с Биан се спогледахме изненадано. Много неща се бяха случили, откакто напуснахме Вашингтон. Значи неофициално?

Както и да е, шейхът нито се ръкува с нас, нито даде знак, че ни е забелязал. Изглеждаше отегчен и тъмните му очи шареха из самолета, сякаш чакаше всеки момент насреща му да изскочи търговец.

Уотърбъри реши, че твърде дълго е останал на втори план, и каза:

— Да сядаме. Тран и Дръмънд, мисля, че ни дължите отчет за мисията.

Шейхът веднага се настани на почетното място, което подсказваше как оценява положението си в групата.

За да не остане по-назад, Уотърбъри мина в другия край и седна срещу него.

Филис придърпа един стол в средата и седна до Биан.

Човек трябва да обръща внимание на тия неща. Явно Филис вече не командваше парада и юздите бяха в ръцете на Уотърбъри.

Естествено, той държеше час по-скоро да демонстрира това. Погледна ме и нареди с повелителен глас, който ми се стори крайно неприятен:

— Дръмънд, ти си пръв. Започни с кратко описание на мисията за сведение на шейх Ал Файеф. После бих искал да чуя всичко, което сте научили.

Преди да отговоря с нещо нецензурно, Филис се намеси:

— И, моля те… бъди кратък. Имахме дълъг и изтощителен полет.

В превод това означаваше: „Засега играй по свирката на тоя идиот и внимавай какво ще кажеш пред гостенина. И макар че не питаш, наистина беше гадно да пътувам осем хиляди километра в компанията на Марк Уотърбъри.“

Впуснах се в лаконичен и грижливо цензуриран доклад за пътуването си и операцията по залавянето на Бин Паша, обясних защо един бомбаджия дъвче коктейлни бисквити в спалнята и тъй нататък. Подходих като към изложение пред съдебните заседатели, тоест поднесох на публиката целенасочено окастрен вариант на истината. Много ме бива в това отношение. Но тъй като нямах представа какво знае техният саудитски приятел — и какво му се полага да знае, — пропуснах да спомена името Клифърд Даниълс и как сме узнали за Бин Паша.

От време на време се обръщах към Биан за потвърждение и представлението вървеше много добре — досущ като куклена пиеса на тема „Как прекарах ваканцията“.

Пропуснах епизода със стрелбата на Биан по пленниците. Тя също не сметна за необходимо да го спомене.

Не казах и за случката в банята. Защо да подсилвам убеждението на арабския шейх, че всички американки са уличници? Освен това Биан щеше да чуе, а аз държах да се прибера жив и здрав.

Не споменах и за удвоения хонорар на Ерик. Много исках да се насладя спокойно и насаме на изражението на Филис, когато чуе новината.

Уотърбъри слушаше; за моя изненада той бе странно съсредоточен и не ме прекъсна нито веднъж, макар да се мръщеше, сякаш го тормозеха хемороиди. Изглежда, полагаше големи усилия да се представи в добра светлина пред някого. Очевидно не би се хабил заради мен, Биан или Филис. Значи шейхът не бе кой да е. И едва ли идваше да ни „съветва“. Но какво означаваше думичката „неофициално“?

Филис зададе няколко въпроса, все свързани по един или друг начин с положението във Фалуджа. Нямаха съществена връзка със сегашната ни задача и вероятно се отнасяха до някое друго от начинанията й. Постоянно жонглира с десетина топки, а поне още три крие под полата си.

Колкото до шейх Турки ал Файеф, той сякаш искаше да е където и да било, само не тук. Прозяваше се, разкършваше врат и потропваше с пръсти по масата. Изпуши една подир друга четири-пет много зловонни френски цигари и усмърдя цялата стая.

Тъй като се намирахме в американски правителствен самолет, можех само да си представям какви мисли се въртят из натъпкания с устави мозък на Уотърбъри. Много се изкушавах да изпрося една цигара от шейха — а аз дори не пуша.

По някое време, докато Биан бе взела думата, огледах по-внимателно нашия екзотичен приятел. Малко под петдесет, леко шишкав и бузест, с любопитни черни очи и остра козя брадичка. Кой знае защо, в главата ми изплува изразът „дяволска красота“ и това ми се стори смешно. Той наистина приличаше на дявол. Мина ми странната мисъл, че първите християни може да са използвали арабите за прототип на Сатаната. Интересно как ли изглеждаше арабският дявол? Вероятно като бледолик бузест проповедник от Кънетикът. А адът им сигурно приличаше на Ню Джързи, което всъщност не е чак толкова далече от нашата представа за ад.

Освен това подозирах, че демонстративното му безразличие е точно това — демонстрация. Под привидната хладна апатия вероятно се криеха забележителен актьорски талант и ум като бръснач. Срещал съм старши офицери, които използват същия похват. Става дума за властта да изглеждаш отегчен, да се държиш невъзпитано пред подчинените. Разбира се, това е илюзия; също като властта. Както и да е, накрая приключих представлението, като препоръчах:

— Смятаме, че Абдул Алмири трябва да бъде предаден на военните, колкото се може по-скоро. — Обърнах се към Филис и отбелязах: — Багдадският ни отдел може дискретно да се заеме с това.

Преди Филис да отговори, Уотърбъри отсече:

— Аз ще се заема.

— Как? — попитах аз.

— Не е ваша работа.

— Марк, наша работа е — намеси се Филис.

— Добре де… Ще кажа, че един от моите хора е дошъл да го арестува.

Двамата с Филис се спогледахме. Тя лукаво подхвърли:

— Не смяташ ли, че ще се зачудят защо специалният отдел на Пентагона има свои хора тук? Може да провалиш цялата операция.

— Може би… Е, ще си помисля.

Всички останахме с впечатлението, че е готов да провали операцията, стига да обере лаврите за залавянето на бомбаджия. Представих си го как седи у дома с приятели, смуче грамадна пура, върти между пръстите си чаша коняк и казва нещо от сорта: „Чакайте да ви разправя как хванах най-големия и най-страшния бомбен терорист в Багдад.“

Ако беше още малко по-глупав, би се наложило да го поливат два пъти седмично.

Филис смени темата и се обърна към нас с Биан:

— Преди час ми се обади доктор Ензенауър. Раната на Али бин Паша е почистена и зашита. Възстановява се в реанимацията.

— Значи ще оздравее? — попита Биан.

— В момента има риск от вътрешна инфекция и ще трябва да го наблюдават. Но според Ензенауър след два дни ще могат да го изпишат.

Биан въздъхна с видимо облекчение. Ако Бин Паша беше издъхнал на операционната маса, би й се наложило да обяснява подробно и дълго.

Всички почнаха да се усмихват и аз реших да им разваля настроението.

— Не вярвам да изкопчим нещо от него.

— Какво означава това? — попита Филис.

Преразказах най-подробно какво бяхме научили от Абдул Алмири за Али бин Паша и завърших с едно интересно наблюдение, което бях направил, докато той се целеше в главата ми.

— Имаше един миг — казах аз, — част от секундата… когато се погледнахме в очите. Колкото и мелодраматично да звучи… сякаш надникнахме в душите си. В онзи момент видях омраза и ярост, граничеща с безумие.

Биан се усмихна и каза:

— Чудя се какво ли е видял той в твоите.

— Да не си очаквал да се усмихне, Дръмънд? — сопна се Уотърбъри. — Другарите му са били мъртви или ранени. Самият той току-що е попаднал в плен.

Всъщност много добре си спомнях, че Бин Паша се усмихна.

— Откъде знаеш? — възразих аз. — Не помня да си бил там.

Уотърбъри ме изгледа кръвнишки.

Преди нещата да загрубеят, Филис се намеси.

— Накъде биеш, Шон?

— За да бъде пречупен Бин Паша, ще трябват изобретателност, късмет и време. Месеци, може би години. Той няма да се хване на обичайните трикове, нито пък ще го подмамите да допусне елементарна грешка като обикновените престъпници. — Озърнах се към шейха и добавих: — А ако някой възнамерява да му развърже езика с бой, болката само ще подсили неговата ненавист и ярост.

— Да не би да намекваш, че Бин Паша страда от комплекса на мъченик? — попита Филис.

Зачудих се какво всъщност намеквам.

— Ами… представете си този човек като стомана. Той предпочита топлината. Тя го закалява, прави го по-силен.

Уотърбъри се вгледа в мен, после каза:

— Твърдиш, че знаеш доста за него. Но сам призна, че изобщо не сте разговаряли, и това ми се вижда… абсурдно.

Усмихнах му се.

— Имам силна интуиция. С теб например още на третата секунда усетих, че няма да си допаднем.

Той реши, че аргументът ми заслужава сериозно възражение, и отговори:

— Да, но си поговорихме.

Защо ли си губя времето за такива хора?

Престанах да му обръщам внимание и огледах другите лица около масата. Продължавайки съдебната тактика, казах:

— Нека си преповторим какво знаем за Бин Паша. Бил е терорист през целия си съзнателен живот, оцелял е повече от десетилетие в един занаят, който стана крайно опасен благодарение на нашите усилия. Нещо повече, Заркауи лично го е избрал, за да представя движението му пред външните инвеститори. Това подсказва пълна увереност, че ще пази най-ценните тайни на групировката. А също така, че евентуалните спонсори ще го приемат като образец на истински терорист. Извод: неговите съратници не го подценяват, значи и ние не бива да допускаме тази грешка.

Всички се замислиха.

Биан кимна в знак на съгласие.

Шейхът мълчеше. Беше се облегнал назад и гледаше съсредоточено огънчето на цигарата си. Може би го бях надценил, може би всъщност нямаше и грам мозък.

Уотърбъри пръв наруши мълчанието:

— От опит знам, че всеки проговаря. — Тъй като никой не отвърна, той добави: — Просто трябва да намериш верния подход.

А за какво си говорехме според него?

Шейхът най-сетне откъсна очи от цигарата и каза на изненадващо добър английски:

— Полковникът е разбрал много добре този човек. — Той размаха цигарата към Уотърбъри. — Али бин Паша е потомък на десетки поколения бедуински воини. Той не е като ония хора от Йордания, Пакистан или Сирия. Също като вашия йордански пленник те са селяни, които си играят на войници. Али бин Паша е възпитан другояче.

— Така ли? — попита Уотърбъри.

— Ние наричаме тези хора такфири. Чували ли сте тази дума? Те са по-лоши от Ал Кайда. Безкрайно фанатични, безкрайно жестоки.

— Вие сигурно знаете най-добре — отвърна Уотърбъри.

— Знам — потвърди шейхът и това ми се стори интересно, дори многозначително. — А вие ще се зарадвате, че мога да ви предложа решение.

Всички наострихме уши.

— Предайте Али бин Паша на мен — заяви шейхът. — Той е от нашите. Ние го разбираме.

— Имате предвид екстрадиране? — подсказа Уотърбъри.

— Добре де, не съм запознат с точната американска терминология, но знам, че се прави. — Той огледа лицата ни и добави: — Разбира се, ще имам грижата да получите всичко, което узнаем от разпитите.

Аз се приведох напред.

— Извинете.

Без да обръща внимание на възражението ми, Уотърбъри заяви:

— Превъзходна идея. — Той се позамисли и заприлича на състезателка от конкурс за красота, обясняваща на журналистите мечтата си за световен мир; дори да говори искрено, дълбокомислието е ужасяващо. Накрая каза: — Хората на шейх Ал Файеф разполагат с необходимите възможности и опит… а и… дайте да си го кажем направо… саудитците имат някои… извънредни правомощия.

Намекваше, че саудитците могат да мъчат Бин Паша с електричество, докато осъзнае, че истината може и да не го освободи, но в буквалния смисъл на думата ще му спаси задника.

Шейхът обаче се раздразни от намека.

— Вярно е, че имаме известни… възможности, а и… дайте да си го кажем направо — някои познания за човешката култура и същност, с каквито не могат да се похвалят американците. Но не сме варвари. Не прилагаме инквизиции. Давам ви думата си, че няма да прилагаме подобни похвати към този човек.

Обърнах се към шейха и отбелязах:

— Впрочем американските закони изискват от приемащата страна писмена гаранция за хуманно отношение към затворника, преди екстрадирането да бъде осъществено.

— Така ли?

— Така.

— Нямах представа.

Погледнах към Филис, която си играеше с химикалката, сякаш спорът нямаше нищо общо с нея, а това означаваше, че е изслушала най-внимателно всяка дума. Изкушавах се да заобиколя масата, за да видя дали не са й изкълчили ръката от извиване. Обожавам разговорите по сценарий.

Озърнах се към Биан. Тя също ме погледна и вдигна вежда. Едва сега осъзнавахме простата истина: големците във Вашингтон бяха решили, че Бин Паша е горещ картоф и ще е най-добре да го пробутат на нашите саудитски приятели.

Нямах време да анализирам положението. В някои отношения обаче то не изглеждаше чак толкова сложно: Бин Паша застрашаваше нечия репутация; ние с Биан не бяхме дорасли до тънкостите на играта; и Турки ал Файеф определено не присъстваше като съветник.

Както и да е, с типичната си деликатност Уотърбъри реши да пришпори нещата и заяви:

— Добре, разбрахме се. — Очевидно смятайки разговора за приключен, той стана и каза на шейха: — Щом докарате самолет, ще ви предадем пленника. Въпроси?

Филис не повдигна възражения и за да й помогна, аз подхвърлих:

— Не можеш да даваш нещо, което не е твое.

— За какво говориш? — изненада се Уотърбъри.

— За Али бин Паша. Няма да го предам.

— Знаеш ли какво, Дръмънд? — отвърна Уотърбъри. — Ти си бил по-тъпо копеле, отколкото предполагах. Работиш за правителството на Съединените щати.

— Аз съм съдебен служител и Али бин Паша остава мой пленник, докато не подпиша протокол за прехвърляне.

Биан отвори уста, но нямаше смисъл и втори идиот да си залага главата. Сритах я под масата.

— Ще правиш каквото ти се нареди, Дръмънд.

— От кого?

— От мен.

— Нека повторя любимата си фраза. Не работя за теб, Уотърбъри. — Погледнах го в очите и отбелязах: — Кажи ми кой те командва и може да променя мнението си.

Лъжех, естествено.

Както очаквах, той предпочете да пренебрегне въпроса ми. Завъртя се към Филис.

— Заповядай му да предаде пленника.

Имах странното чувство, че разиграваме сцена от филма „Омагьосан ден“ и отново се връщам в началото, когато Уотърбъри нареди на Филис да ми заповяда да му предам компютъра на Даниълс. Този път обаче не вярвах чак толкова на Филис. Затова, преди тя да отвори уста, побързах да обясня на двамата:

— Вече не работя и за мис Карни.

При тази вест Филис зяпна, което ми достави голямо удоволствие.

Извадих заповедта от джоба си и я размахах пред очите на всички.

— Подчинен съм на главния военен прокурор. Защо не му се обадите да уреди въпроса с пленника?

Уотърбъри се вторачи в заповедта.

— Това е нахалство. Господи… всички знаем, че тая заповед е фалшива.

— Не знам нищо подобно.

— Писна ми от теб, Дръмънд.

Именно. И продължихме известно време в същия дух.

Шейхът въртеше глава ту към мен, ту към Уотърбъри, гладеше си брадата и се преструваше, че разбира караницата между един голям шеф и някакъв дребен подчинен. Но по личен опит със служители от — как да го изразя по-учтиво? — не съвсем демократични страни — знам, че са напълно безпомощни по всички въпроси, които не могат да бъдат решени посредством гръмогласни заплахи или посещение посред нощ. Във всеки случай вече никой не изглеждаше отегчен.

Така или иначе, време беше да проваля блъфа на Уотърбъри; за жалост той тъкмо бе подхванал дълга тирада относно моите офицерски задължения и конституционното подчинение на военните спрямо гражданските власти и очаквах всеки момент да спомене нещо за Отеца, Сина и Светия дух.

Когато млъкна, за да си поеме дъх, аз бързо вметнах:

— Ето и още една правна подробност. За екстрадиране се изисква писмена заповед от Министерството на правосъдието.

— Това е смешно.

Отвърнах с адвокатска логика:

— Да, но такъв е законът.

Уотърбъри ме огледа озадачено.

Този човек си нямаше ни най-малка представа за правните аспекти на екстрадирането, което повдигаше изкусителния въпрос от кого точно идва идеята. Имаше три възможности:

Вариант А: по неизвестна причина някой във Вашингтон желае Бин Паша да потъне навеки в саудитски затвор.

Вариант Б: някой във Вашингтон харесва идеята саудитците да пердашат пленника, докато пропее, което, макар и доста разпространено в наши дни, все пак нарушава Конвенцията на ООН против инквизициите, подписана между другото и от Съединените щати.

И вариант В: саудитците искат Бин Паша и са ни поставили пред избор: или го предайте, или в най-скоро време се гответе за преминаване на конска тяга.

И трите варианта изглеждаха убедителни. Както поотделно, така и заедно.

Извод: ако заповедта идваше от Белия дом, както подозирах, трябваше да се готвя за ново назначение, а може би и нова професия или дори нов живот. Но откровено казано, вече не ми пукаше, което винаги е твърде опасно за човека отсреща. А и не бях съвсем безпомощен. В моя полза действаше златното вашингтонско правило: който има най-много за криене, винаги държи най-слаби карти.

Знаех това. Марк Уотърбъри също го знаеше. Затова си пое дълбоко дъх и реши, че е назрял моментът за нов подход. Заряза гръмовната тирада и се усмихна приятелски.

— Шон… Виж сега, не го решавам аз. Разбираш ли, идеята има подкрепа във Вашингтон.

— Къде по-точно?

— На високо. Нека не уточняваме.

Иска ти се.

— Добре. Покажи ми писменото съгласие на правосъдния министър.

— Аз… — За момент той се обърка. — Сигурен съм, че може да бъде убеден да подпише.

— Е, никога не се знае. Дали да не го попитаме?

За момент всички млъкнаха. После шейхът ме погледна и попита:

— Какво би ви накарало да се съгласите, полковник?

Сигурен бях, че е чул какво казах, и можех само да предполагам, че намеква за подкуп. Изкушавах се да изпробвам доколко е искрен; така де, намирахме се в страната на вълшебните лампи, а потъркаш ли лампата, изскачат всякакви чудесии. Но, от друга страна, който предлага подкуп, често е готов и на други неща. Например да те нарани. Или още по-лошо.

Затова пренебрегнах намека и отговорих:

— Нека ви обясня какъв ми е проблемът. Вие никога не споделяте.

Той се усмихна студено и ме посъветва:

— Не бива да вярвате на клеветите за моята страна, които четете във вестниците.

— Откога работите в саудитското разузнаване?

— Над двайсет години. Защо питате?

Погледнах го в очите и казах:

— През 1996 година работих по разследването в Хобар Тауърс.

По очите му разбрах, че е схванал накъде бия. След като арабски терористи взривиха американската казарма в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия — при което загинаха деветнайсет американски военни и стотици други бяха ранени, — саудитците набързо арестуваха заподозрените и светкавично ги обезглавиха, без да допуснат до тях нито един американски следовател.

Както споменах, имах участие в това разследване и надушихме участие на Ал Кайда; но си останахме само с лошата миризма. Често се питам колко различен щеше да бъде светът днес, ако бяхме успели да разпитаме заподозрените и евентуално да узнаем повече за Ал Кайда и бъдещите й планове. Би било добре както за Америка, така и за Саудитска Арабия.

Но саудитците водят собствена игра в региона, горе-долу със следните правила: ние си прикриваме задника, а ако някой напъха пиратка във вашия, не ни пука. Очевидно те имаха някакъв негласен договор с Ал Кайда, вероятно предвиждащ тайно заплащане, срещу което терористите се задължават да не им пипат къщичката, а да досаждат на хора като нас.

Никой не може да го докаже. Но обезглавяването на заподозрените по взрива в Хобар Тауърс направи невъзможно да се докаже каквото и да било, освен че смъртта на деветнайсет американски патриоти остана без възмездие. Саудитците често предпочитат да си заровят неприятностите по-надълбоко — в буквалния смисъл на думата — и ние направихме същото.

Както можеше да се очаква, Уотърбъри бе възмутен от моето нахалство и заяви:

— Самозабравяш се, Дръмънд. Веднага се извини на шейха.

— Ако ми обясниш защо, може и да му се извиня.

— Вбесяваш ме. Шейх Ал Файеф е почетен гост и великодушно ни предложи ценната си помощ.

Дали пък не бях сбъркал с Уотърбъри? Може би не беше чак толкова лош, а просто глупав.

Филис се изкашля и каза:

— Тия караници няма да ни помогнат. Дайте да обмислим как да решим проблема.

Ако Уотърбъри беше тежката артилерия, то Филис явно бе пратена като корпус за бързо реагиране, защото погледна шейха, после мен и предложи:

— Може би едно алтернативно решение ще задоволи желанията и потребностите на двете страни.

Недоволен, че губи контрол над ситуацията, Уотърбъри понечи да възрази, но шейхът повдигна ръка и каза:

— Моля ви. — Той се обърна към Филис. — Опишете ми… това алтернативно решение.

Вероятно сега аз играех главната роля, защото Филис побърза да изпробва почвата и ме попита:

— Какви гаранции биха те задоволили?

Откровено казано, от самото начало знаех, че нямам шанс да спечеля. Можех да повдигам възражения, да създавам пречки и да направя нещата по-мудни и по-болезнени за всички участници. Да бъдеш досадник си има и добри страни; в крайна сметка обаче нямаше никого да накарам да си надникне в душата по простата причина, че хората, които дърпаха конците, нямат души, а само власт.

Очевидно големият шеф във Вашингтон не искаше случаят да стигне до Министерството на правосъдието, защото това би отнело време, защото сведенията от разпита на подобен пленник са малотрайна стока и най-вече защото колкото по-малко хора знаят, толкова по-малко съвести би трябвало да се откупят.

Въпреки моето предупреждение да стои настрана Биан се намеси:

— Защо екстрадирането трябва да бъде истинско?

— Млъквай — отсече Уотърбъри.

— Но…

— Казах да млъкваш.

Мисля, че вече и гостът разбираше онова, което ние си знаехме от началото: Уотърбъри отваряше уста само за да изтърси поредната глупост. Шейхът вдигна ръка и каза:

— Бих предпочел да изслушам това предложение.

Досещах се какво има предвид Биан и при сегашното положение идеята беше много хитра; съжалявах, че не е хрумнала на мен. Точно както очаквах, тя каза:

— Смятам, че не е необходимо да екстрадираме Бин Паша. Достатъчно е той да си мисли, че сме го екстрадирали.

— Да, и как ще стане това?

— Натъпкваме го с упойка. Събужда се в саудитски затвор със саудитски пазачи и саудитски следователи. Ние с Шон го обработваме предварително и обясняваме, че в момента се урежда неговото екстрадиране. Колкото и да е корав, ще напълни гащите.

Шейхът се направи, че не е чул грубоватия комплимент за неговите системи на разпит, и кимна замислено.

Отново влязох в ролята на адвокат и бързо направих няколко добавки.

— Бин Паша остава под двустранна опека. Ние ще имаме денонощен пряк достъп до разпитите и ще задаваме половината от въпросите.

Шейх Ал Файеф поглади козята си брадичка.

— А каква полза имам аз?

— Каквото научим ние, научавате го и вие — отвърна Биан.

— Приемете го като начин да се избегне по-грозният вариант — добавих аз.

Той ме погледна.

— По-грозният вариант?

— Може цялата история да изскочи на първа страница в „Ню Йорк Таймс“. Не съм сигурен дали Бин Паша знае, че това ви плаши, не съм сигурен дали и вие го знаете. Но след единайсети септември вашата страна си има доста проблеми с репутацията пред американците. Помислете над това.

Той се замисли само за миг и отговори:

— Ще изпълня желанието ви.