Посредникът

37

Лошата вест никога не идва сама.

Всъщност първата лоша вест — че Махмуд Шараби е заподозрян в предаване на американски държавни тайни на иранците, както и неуспешният екранен дебют на Джим Тайри — дори не бе водеща във вечерните новини.

Напълно я засенчи лоша вест номер две: потресаващата история за двама саудитски принцове, посочени като финансови покровители на Заркауи, придружена от интригуващия коментар, че саудитското правителство може също да е замесено и какво може да означава това за нашата вече поразклатена дружба. Очевидно имаше ново изтичане на информация и вероятно мнозина във Вашингтон бяха крайно опечалени от това. Може и да не беше чак толкова зле американското общество да узнае истината, но новината бе изключително неприятна за принцовете, за Саудитска Арабия и за хората от американското правителство, замесени в опитите да се потули скандалът. Можеше да се окаже зле и за моя милост. Нали разбирате, ако търсех откъде е изтекла информацията, първият заподозрян щеше да се казва Шон Дръмънд.

Узнах за втората новина по един от онези досадни канали за политически предавания, когато се прибрах в общежитието за командировани офицери. Водещият интервюираше някакъв разярен и гръмогласен експерт по Близкия изток, който пък тормозеше някакъв зализан мошеник, пратен от Държавния департамент, за да се опита да обезвреди бомбата. Разговорът протичаше горе-долу така: Експертът крещи:

— Саудитците не са наши приятели. Никога не са били. Ние купуваме техния нефт, те ни пробутват и терористи.

— Не преувеличавате ли? — пита го водещият.

Човекът от Държавния департамент бърза да отговори:

— Бих казал, че определено преувеличава. Не е време за истерични припадъци. Нашите връзки със Саудитска Арабия са много сложни.

Експертът смаяно се блещи срещу камерата.

— Сложни? Ако плащаш на курва, за да ти отхапе… ъъъ… интимните части… какво му е сложното? Чиста глупост и толкова!

Надутият водещ го предупреждава:

— Моля ви… по-внимателно. Гледат ни семейни хора и…

— Не си затваряме очите — прекъсва го политикът. — Държавният секретар обсъжда въпроса със саудитския посланик. Настояваме за незабавно екстрадиране на принцовете.

Експертът избухва в смях.

— Дрън-дрън-дрън. Знаете какво ще им каже вашият секретар. Променихме решението си. Нахлухме не където трябва — сега ще дойдем да ви донесем демокрация и пазарни реформи.

Двамата изчезват, а водещият поглежда сериозно в обектива, обяснява още малко колко сложно е положението и приключва с думите:

— Но големият въпрос е какъв ефект ще окажат тези най-нови разкрития върху рейтинга на президента в предизборната надпревара.

Което пък води към лоша новина номер три. Филис бе изчезнала безследно. Беше ми оставила обаче кратка бележка, която гласеше:

Помислих си, че от това би излязъл чудесен девиз на Управлението. След подписа имаше кратък послепис:

Както бях споменал, човек трябва да чете между редовете. След като някой бе разгласил неприятната история с принцовете, трябваше да се намери изкупителна жертва. А тъй като Биан беше отвлечена и извън подозрение, тъй като Филис и Тайри не бяха издънили работата и тъй като саудитците не се бяха накиснали сами, чрез просто елиминиране оставаше моята скромна особа. Нямаше значение дали ще докажат вината ми или не — бях виновен.

Ако да провалиш прикритието си е един от големите грехове в занаята, то да издадеш грозни тайни на пресата е смъртен грях. Нямам представа как се справя с такива случаи Управлението; знам обаче процедурата в армията, а тя е следната: не можеш ли да го убиеш, изяж го. Но може би в Управлението имаха друг подход. Може би само убиваха.

Лоша новина номер четири: все още никаква вест за съдбата на Биан Тран. Бях сторил каквото можех и вече не ми оставаха нито основателни подозрения, нито улики, нито поне идиотски догадки. Така или иначе, нямаше значение. За Филис бях по-черен от дявола. А заради мен ФБР точеше нож срещу Джим Тайри и кариерата му вървеше стремглаво надолу.

Но след като не беше Шараби, оставаха обичайните заподозрени: терористи, търговци на заложници или доморасли идиоти, които отвличат и убиват просто за удоволствие. Може би полицайката имаше право. Може би буквите ШАР наистина бяха част от автомобилен номер. Или може би Биан, обезумяла от болка и страх, бе драскала безсмислици по таблото.

Чувствах се по-зле от когато и да било. Бях изтървал нещо — улика, блестящо разкритие, вълшебен ключ, който да отключи истината и да спаси живота й. Но колкото и нелепо и суеверно да звучи, някакво чувство, някакъв първобитен инстинкт ми подсказваше, че Биан все още е жива.

Ако не можех да я спася, идваше време за онова, което ужасно не ми допадаше, но бях длъжен да го направя. Някой трябваше да уведоми близките й, а такава новина най-добре се поднася от човек, изпитващ уважение и обич към нея. Затова отидох в кадровия отдел, където един сержант седеше зад тясно бюро непосредствено до вратата.

Кадровиците имат в малкия си пръст повече власт от всички армейски полковници и генерали. С едно тракване на клавиша могат да прехвърлят в Тимбукту заплатата ти или самия теб, или пък да те направят мюсюлманин, което в днешно време не е най-одобряваната религия от комисиите по повишенията. Затова се усмихнах любезно и казах:

— Добър ден, сержант. Бихте ли ми казали как да открия майор Марк Кембъл от Първа бронирана дивизия?

— По личен или служебен въпрос? — попита той. — Извинявайте, трябва да знам.

— И двете. Годеницата му беше отвлечена.

— Веднага, сър — отговори сержантът и затрака по клавиатурата, без да откъсва очи от монитора. След няколко секунди попита: — Кембъл… Кимбъл? С „е“ или с „и“?

— Според вас защо са ми сложили на униформата табелка с името? За да знам как се пише.

Шегата беше калпава, но сержантът все пак се разсмя.

— Ще опитам и двете. — Той затрака отново и след малко попита — Звание и военна част… сигурен ли сте?

— Защо?

— Ами… — Той се приведе напред и заби нос в монитора. — Тук имам трима Кембъл и… ехе!… един Кимбъл, нали се сещате, като онзи от сериала с едноръкия… Охо… я го вижте…

Наведох се.

— Какво?

— И малкото име е същото, Ричард. Извинявайте, това ми е лично хоби. Знаете ли, че имаме двама души с името Бил Клинтън? И един Джордж Буш. Не бих искал да съм на негово място. Бас държа, че всички го плюят и… — Той видя изражението ми и каза: — Извинявайте. Отплеснах се. Във всеки случай и Кимбъл, и тримата Кембъл са редници. Няма Марк, няма майор.

— Всеобхватна ли е системата?

— Свързана е пряко с компютърните списъци на военните части, а те се актуализират всекидневно. Но може вашият човек да е върнат в Щатите — предположи той. Навъси се. — Или да е в засекретена част. Случвало ми се е и друг път. Онези специални отряди — „Делта Форс“, „Таск Форс“ и разни други — смятат, че е под тяхното достойнство да влизат в армейската база данни.

Разбирах, че това дълбоко засяга чиновническата му душа.

— Значи това са възможностите. Какво ще правим сега?

— Каквото правя винаги. — Той се изкиска. — Прехвърлям топката.

Вдигна телефонната слушалка, откри в списъка върху бюрото номера на колегата си в Първа бронирана дивизия, набра го и зачака. След малко се представи и ми подаде слушалката. Обясних на човека отсреща кого търся. Няколко секунди по-късно гласът отговори:

— В дивизията нямаме Марк Кембъл.

— Трябва да го уведомя за смъртен случай. Помогнете ми.

— Нека да поговоря с шефа си — каза човекът. — Изчакайте.

Нов глас се представи като майор Харди и попита:

— Сър, бихте ли ми казали за какво става дума?

— Както обясних на вашия сержант, трябва да уведомя за смъртен случай. Годеницата на майор Кембъл беше отвлечена вчера в Багдад.

Настана дълго мълчание. Споменеш ли за смъртен случай, дори и най-коравият военен бюрократ се превръща в човешко същество. Като военни всички ние разбираме необходимостта от бързо уведомяване — не заради войника, на когото вече нищо не може да помогне, а заради близките му. Армията е склонна да третира живите войници като боклук — може да им бави заплатите, да ги лишава от бронирани машини и защитни жилетки, да ги принуждава да служат на места, където не биха искали да живеят, да им праща омразни началници, да предлага на семействата им смехотворни жилища и заплати, — но умреш ли, армията моментално се превръща в най-грижовната и сърдечна организация на света.

Често съм се чудил дали не би трябвало да опитат обратното — да се грижат за живите, а с мъртвите да карат по кратката процедура, — но почитта към покойниците е част от традицията и по някакъв причудлив начин утешава и живите войници.

— Знаете ли какво… — каза накрая той. — Разполагате с невярна информация.

— Така ли?

— Да. Марк Кембъл загина в сражение преди пет месеца.

— Мисля, че грешите.

— Аз пък не мисля. Тази година загубихме само двама майори. Лично се погрижих за ковчезите и на двамата. — Той добави: — Кербала. Там загина Кембъл. Куршум в сърцето.

Сигурно съм изпаднал в шок, защото по някое време осъзнах, че чувам гласа на майора:

— Сър… сър… Чувате ли ме?

— Ъъъ… да. Сигурно е административна грешка и…

Затворих и тъпо се загледах в пода. Марк Кембъл… мъртъв. От пет месеца насам… мъртъв.

Биан бе излъгала. Но защо? И още нещо, ако през онези два дни в Багдад не бе прегръщала годеника си, къде бе ходила и какво бе правила? Сержантът ме гледаше втренчено и аз събрах присъствие на духа, за да попитам къде е щабът на пехотното разузнаване.

Той ме упъти и аз се отправих почти тичешком към съседната сграда. Вратата беше затворена, но имаше звънец, който натиснах, и камера, на която се усмихнах.

Някой отвътре отключи електронната брава и аз влязох в малко, оскъдно обзаведено преддверие. Този път зад бюрото седеше жена със сержантски нашивки, която съсредоточено разглеждаше мъжко списание за фитнес — без съмнение заради статиите.

Прекъснах образователните й занимания и я уведомих, че трябва да поговоря с някой офицер, който е тук поне отпреди шест месеца и си спомня за майор Биан Тран. Тя обеща да потърси някого и излезе.

Около две минути по-късно се върна, придружена от симпатичен подполковник с емблеми на военното разузнаване върху петлиците. Представих се и той ми протегна ръка.

— Кемп Честър. С какво мога да ви помогна?

— Имате ли кабинет?

Той поклати глава.

— Само генералите имат кабинети. Аз имам бюро в общата канцелария. Върши ли работа?

— Не. Да се поразходим.

Той ме изгледа странно, но от любезност и любопитство ме последва. Излязохме от сградата и бавно тръгнахме из Зелената зона. Имаше много начини да поведа разговора, но трябваше да прикрия следите си, затова попитах направо:

— Познавахте ли майор Биан Тран?

— Да. Работихме заедно. Тя напусна преди два-три месеца. Защо?

— Аз съм един от следователите по следствие 15–6.

На армейски жаргон 15–6 означава подготовка за военен съд, нещо като цивилното предварително съдебно дирене. Видях как веждите му подскочиха и го успокоих:

— Не се вълнувайте. Тя не е обвиняема.

Той кимна с облекчение.

Продължих с най-официалния си адвокатски тон:

— В момента майор Тран работи към един от следствените отдели в Пентагона. Тя е ключов свидетел по дело, което най-вероятно ще стигне до военен съд. Въпросите, които ще ви задам, са за проверка на обстоятелствата.

Поне последното беше вярно.

— Разбирам. Е, ще ви помогнат ли няколко най-общи преценки?

— Да. Говорете, моля.

— Тя е страхотен офицер. Талантлива. Способна. Честна и работлива…

— Извинявай, Кемп, мога и сам да прочета служебната й характеристика. Какво мислиш лично ти за нея?

— Ами… всички я харесваха. Ако не вярваш, попитай. Няма да чуеш и една лоша дума за Биан. А ако чуеш, обади ми се кого да напердаша.

Хората се стряскат от правни разследвания и аз нарочно не отговорих, което обикновено изнервя свидетеля и го прави по-приказлив.

След малко той каза:

— Не знам дали си я виждал. Зашеметяваща е. Невероятно тяло, разкошно лице и… — Той млъкна насред изречението и се изкашля. — Прозвуча малко грубо, нали? Исках само да кажа…

Усмихнах му се с мъжка солидарност.

— Истинска хубавица. — Разменихме си усмивки, пълни с разбиране, после аз зачетох от въображаем бележник: — На въпроса за външността й подполковникът отговори без никакъв намек, че майор Тран поддържа тялото си според най-високите армейски изисквания.

— Ха, добре казано.

Дотук с приятелството. Попитах подполковник Честър:

— Какви бяха задачите на майор Тран тук?

— Беше прикрепена към един специален отдел. Част от армейското разузнаване, но не съвсем, ако разбираш какво искам да кажа.

— Деликатна информация?

— Изключително деликатна.

— Например?

Той направи такава физиономия, сякаш току-що бе узнал, че съм спал с майка му и съм се похвалил на всички в гимназията.

— Не е твоя работа.

— Освен ако имам достъп до свръхсекретни материали, какъвто наистина имам. И освен ако е пряко свързано с разследването, а наистина е така. Моля, отговори на въпроса.

Подполковник Честър обаче не беше глупак и и отговори:

— След като видя писмено разрешение и след като подпишеш декларация за тайна. Не съм някакво си зелено лейтенантче, Дръмънд. Престани да ме баламосваш. И изобщо за какво е това разследване?

— Не е твоя работа.

— Типичен юрист. Само иска, а нищо не дава.

С приятелския подход не се получаваше, затова опитах изстрел напосоки, но не съвсем.

— Групата, за която говориш, се е занимавала с обработка на информация. Получавала е от ЦРУ данни за иранските ходове и дейности в Ирак. Работата на майор Тран е била да превръща тези съобщения в оперативни планове, да търси как да бъдат използвани.

Той се завъртя и ме погледна втренчено.

— Защо питаш, след като знаеш?

— За потвърждение — отговорих аз и наистина вече имах потвърждение. — Стар трик. Често използваме странични въпроси, за да проверим откровеността на свидетеля.

— И как се представям?

— Зле, Кемп. Много зле. Колко време се е занимавала с тази дейност?

— Не мога да кажа. Когато пристигнах, вече беше в групата.

Глупости.

— Подполковник, лесно мога да получа тази информация от личното й досие.

— Чудесно. Защо не го направиш?

Без да обръщам внимание на въпроса му, аз продължих:

— Поправи ме, ако греша. По време на нахлуването тя е била оперативен офицер на военно-полицейски батальон, после е останала на същата служба няколко месеца след падането на Багдад, а след това е прехвърлена тук, в армейското разузнаване.

— В батальона е била около пет месеца. Ако те интересува, от разузнаването са я изискали персонално. — Той обясни: — Генерал Бентсън чул, че владее отлично арабски, има оперативен опит и страхотна репутация. Беше прочистила един много размирен сектор от Багдад, и то по време, когато останалата част от града тънеше в хаос. Великолепни препоръки.

— Но като военен полицай.

— Втората й специалност беше военно разузнаване. Виж сега, откровено казано — дано не те разтревожа, — повечето кадрови военни разузнавачи изобщо не познават това място, тези хора, този тип война. Лично аз съм специалист по тълкуване на сателитни данни и тук, на място откривам съвсем нов свят. — Той се изсмя на собствената си слабовата шега. — През първите месеци се чувствах като в страната на Оз — само дето нямаше щастливи, танцуващи дребосъци, а вълшебникът се оказа смахнат убиец.

Това размърда нещо в мозъка ми и аз попитах:

— Значи би казал, че майор Тран беше способен професионалист?

— Бих казал, че беше невероятна… изключителна… никоя похвала няма да бъде пресилена. Беше полицай и военен разузнавач — идеалната комбинация.

— И даваш тази преценка без лични пристрастия?

— Може би. — Той се замисли за няколко секунди, после каза: — Ако погледнеш внимателно, тероризмът е по-близък до престъпността, отколкото до войната. Типичните офицери от разузнаването могат да ти говорят с часове как се разгръща на бойното поле една иракска дивизия, но почват да гледат тъпо, ако ги помолиш да обяснят как една нелегална организация прониква в града, подбира цели и действа. — Той помълча, след това добави с нескрито възхищение: — Биан знаеше тези неща. Имаше усет, интуиция за ситуациите. Бих го нарекъл ловен инстинкт. Всяка сутрин пред бюрото й се нареждаха на опашка типове като мен да търсят съвети.

— А и беше хубавица.

— Ами да. — Той се разсмя. — Така или иначе, като се наредиш на опашката, понякога трябваше да чакаш два-три часа, преди да получиш някоя и друга минута с нея.

Повървяхме мълчаливо сред сградите на Зелената зона. Нещо не се връзваше. Всъщност много неща не се връзваха, но кои точно? Всичко, казано от Кемп Честър, потвърждаваше собствената ми висока оценка за Биан Тран: офицер за пример, умна, изобретателна, храбра… и красива. Но като поглеждах назад към хода на съвместното ни разследване, нищо казано, сторено или препоръчано от нея не изглеждаше особено проницателно, изобретателно, или според израза на самия Кемп интуитивно. Досега приписвах това на професионалните й ограничения като офицер от военната полиция — по-скоро надзирател, отколкото детектив. Но ако Кемп беше прав, налагаше се да потърся друга причина. Защото в редките случаи, когато ловецът се оказва и плячка, настава сериозен сблъсък на интересите.

Спомних си колко настояваше, колко нетърпелива беше да дойде тук, в Ирак, за да преследва Бий Паша и Шараби. Е, това е нейна война, мислех си тогава. Разсъждава със сърцето, а не с главата си. Всъщност това можеше и да е вярно, но вече трябваше да допускам, че мотивите й са били по-сложни и не тъй чисти, колкото предполагах. Защото съвсем не беше случайност, че идването тук ни попречи да открием убиеца на Клифърд Даниълс.

Засега Кемп Честър не опровергаваше нищо казано от Биан. Имаше обаче някой обезпокояващи подробности, които не ми бе казала. Например, че е участвала в групата G2. Може би просто пазеше военната тайна. Колкото и смешно да ви звучи, във военното разузнаване наистина страшно държат на тия неща. Но при цялото ми добро желание вече ставаше трудно да я оправдавам.

И, разбира се, оставаше въпросът за Марк Кембъл. Горкият покойник Марк Кембъл. Защо лъжеше Биан? Защо го пазеше в тайна? Какво бе правила през онези два дни в Багдад? И по-важно — защо трябваше да ме лъже?

Навярно се бях унесъл в разсъждения, защото Кемп Честър също успя да поразмисли и попита:

— Хей, какво общо има всичко това с 15–6? Нали уж само искаш да прецениш доколко може да й се вярва като свидетел? Какво става?

Огледах го, без да бързам. Свестен мъж, разсъдлив, сладкодумен, съобразителен. Но очевидно изпитваше силна привързаност към Биан. Разбирах го, защото и аз самият бях наполовина влюбен в нея. Той се мъчеше да я защити, което повдигаше вечния коварен въпрос: защо смята, че Биан се нуждае от защита. Както казват, няма дим без огън. Невинаги, но когато отвсякъде ти сервират пушеци и мъгли, по-добре е да провериш.

От една страна, оценявах неговата лоялност към Биан и го харесвах заради това. Налагаше се обаче да обърна другата страна, затова го изгледах строго и попитах:

— Аз казвам ли ти как да си вършиш работата?

— Не, но…

— Защото ще ти бъда адски признателен, ако ми отвърнеш със същата професионална любезност. — Изчаках го да осъзнае промяната в тона на разговора. — Може би сбърках, че подходих неофициално, приятелски. Може би трябва да си поговорим в някоя стая за разпити на военната полиция.

— Добре, добре. Не се стягай…

Вече знаех кое ме мъчи най-много и попитах:

— Когато прехвърлиха Биан от полицейския батальон в щаба, това трябваше да е за цяла година, нали?

— Нямам представа.

— Почваш сериозно да ме ядосваш.

— Добре де, за цяла година. Нейният годеник тъкмо беше пристигнал в Ирак. Биан искаше да изкара годината заедно с него.

— Но се върна в Щатите след… колко? Шест, седем, осем месеца?

— Да, някъде там.

Хвърлих му още един хладен поглед и той побърза да се поправи:

— Около седем месеца и половина. Напусна по-рано. Толкова ли е важно?

— Защо съкратиха престоя й тук?

Сега Кемп изглеждаше притеснен и дори малко измъчен.

— Защо не попиташ бившия й началник? Ние с Биан бяхме приятели и… Виж, много е неудобно.

— А ти знаеш много добре, че личните удобства или неудобства на един офицер нямат значение. Зададох ти въпрос. Отговаряй.

— Защото… ами, защото беше прехвърляне по семейни причини. Защото годеникът й умря тук, в Ирак. Тя го понесе много тежко. — Той помълча и добави: — Генералът й съчувстваше. Лично се погрижи да я прехвърлят в Щатите.

Изчаках малко, после казах:

— Кемп, тъй като сме в армията, не съм длъжен да ти искам клетвени показания, да ти чета правата и прочие глупости. Аз съм съдебен служител и водя официално разследване. За лъжливи, неточни или подвеждащи показания мога да ти търся отговорност. Недей да си утежняваш положението.

Кемп понечи да каже нещо, но аз го прекъснах:

— Вече говорим официално. Разбрахме ли се?

Той мълчаливо се вгледа в мен.

— Според устава критериите за прехвърляне или уволнение по семейни причини се отнасят само до преките родственици — казах аз. — Искаш ли да коригираш отговора си?

Той направи кисела физиономия, но отговори:

— Беше прехвърляне по здравословни причини. След смъртта на годеника й тя просто рухна. Прие го много, много тежко.

И все пак не изглеждаше като нещо, станало в любимата ми армия. Нещастните или стресирани войници биват пращани при полковия капелан, или в днешните по-модерни времена — при полковия психолог. Отчита се успешно мероприятие и ги връщат на служба. В краен случай войникът получава трийсет дни отпуск за душевно възстановяване — тоест един месец пиене и чукане до припадък, — което по принцип възвръща духа на повечето войници. Ако и след тази стара, изпитана мярка нямаме стабилен войник, готов при първа команда да хукне срещу врага, следващата стъпка е уволнение — не прехвърляне — и с проблемите му вече се занимава отделът за ветераните.

Явно нямаше да ми помогнат нито увещания, нито заплахи. Както е казал един умен човек, само глупакът повтаря една и съща грешка. Трябваше ми нов подход, тоест по-голяма лъжа.

— Не разбирам защо се държиш враждебно — казах аз. — Биан Тран е наш свидетел. Не съм неин враг.

Той като че ли се замисли.

— В съдебната зала, където най-вероятно ще й се наложи да бъде — продължих аз, — тя ще бъде разпитвана от злобен и придирчив адвокат на защитата. Естествено, той ще прерови нейното лично и медицинско досие и ще постави под въпрос душевната й стабилност. Винаги става така. И ако има някакви неудобни факти, както подозирам, адвокатът ще ги използва, за да я унижи в съда пред другите офицери. Не можеш да я предпазиш, Кемп. — Хванах го за ръката и предупредих: — Не се и опитвай.

Той пак се замисли.

— Добре де.

— В какъв смисъл? „Добре де, ще отговарям“? Или „Добре де, майната ти“?

— И двете.

Това вече беше приказка. Изчаках го да се поуспокои, преди да попитам:

— Какво стана с Биан Тран? Усещам, че е било нещо жестоко.

— Да, беше много жестоко. Прехвърлиха я заради психични проблеми. Биан се чувстваше отговорна. Беше смазана. Непрекъснато плачеше. Не беше в състояние нито да живее, нито да работи нормално. Тотален душевен срив.

Все още не ми звучеше логично.

— Загубила е любим човек — казах аз. — Печално, но това е война и съм сигурен, че като професионален войник е била душевно подготвена за подобен случай. Възпитаничка на Уест Пойнт, ветеран, водила е войници в бой и ги е виждала да загиват. Други ми я описаха като корава, издръжлива и хладнокръвна. Защо го прие толкова тежко, Кемп?

— Вина, Дръмънд. Чисто и просто вина. Тъй тежка, болезнена и непоносима, че я смаза. — Той извърна очи и добави: — Ако можеш, представи си какво е да бъдеш отговорен за смъртта на човека, когото обичаш.

— Защо се е чувствала отговорна?

— Не казах, че се е чувствала отговорна. Беше отговорна.

— Как? Защо?

— Куриерката на ЦРУ ни донесе съобщение за голяма пратка оръжие и инструктори, пристигащи от Иран в Кербала. Беше по време на шиитското въстание, сигурно си спомняш. Шиитската милиция на Садр бе превзела града, хората му избиваха наши войници и всички знаехме, че се налага мащабна операция, за да си възвърнем контрола. Тъй че да попречим на онези оръжия и инструктори да стигнат до хората на Садр… е, щеше да бъде голям удар. По-малко оръжие, по-малко бомби, по-малко загинали американци.

— И Биан отговаряше за операцията?

— Редът не беше такъв.

— Добре. Какъв беше?

— Биан беше анализатор и имаше за задача да планира нашата реакция. Както казах, от ЦРУ никога не споделяха какво знаят и откъде го знаят, но ни информираха, че иранските оръжия и инструктори отиват към Кербала през сектора на Първа бронирана дивизия. Биан предаде заповед в оперативния отдел на дивизията. Описание на пратката, време на пристигане и място за залавяне.

Започваше да ми просветва.

— А дивизията възложи заповедта на нейния годеник. На батальона на Марк Кембъл.

Той заби поглед в земята и личеше, че го боли. Накрая измънка:

— Беше най-ужасното съвпадение, което съм виждал.

— Защото като оперативен офицер на батальона Марк Кембъл е решил лично да ръководи важната операция.

Той кимна.

— Казаха ми, че бил страхотен офицер. Истински фронтови командир. Многократно награждаван, обичан от хората, откъдето и да го погледнеш, чудесно момче. Но нещо се обърка трагично, стана голяма каша, загинаха трима души и един от тях беше Марк.

— Какво се обърка?

— Ако разбереш, непременно ми се обади. Пак повтарям, ония от ЦРУ ни държаха в пълно неведение относно източника на разузнавателните данни. През седмица или две някаква куриерка долиташе от Вашингтон, връчваше ни тайнствени сведения, после си тръгваше, а ние трябваше да се оправяме, както можем. — Той добави: — Нямам представа.

Замислих се. Пак не се връзваше. В края на краищата ставаше дума за професионални военни разузнавачи.

— Но имахте подозрения, нали?

След кратко мълчание той отговори:

— Естествено, че имахме подозрения. Беше съвсем ясно с какво разполага Управлението, нали? Агент в иранското разузнаване или в движението на Садр. На много високо ниво.

Добра догадка, Кемп. Но не съвсем точна.

— Това ли си мислехте? Така ли смяташе Биан?

— Всички бяхме на това мнение. Получавахме абсолютно точни данни. Безценни.

— Освен онзи път.

— Да. Нямаше оръжейна пратка. И инструктори нямаше.

Помълчах, за да обмисля следващия въпрос, и това се оказа голяма грешка. Защото изведнъж всичко се подреди — Биан буквално бе превърната в оръжие за убийството на любимия си. Кемп не знаеше подробностите, но се досещаше почти правилно. Даниълс бе информирал своя приятел Шараби за разгадания код. Шараби бе предал това на приятелите си в Техеран, а те на свой ред бяха решили да си отмъстят, изпращайки информация, за която знаят, че ще бъде прихваната, разшифрована и прочетена — да поднесат на американците неустоима примамка; или с две думи — да ги вкарат в капан. Биан се бе озовала в края на тази дълга верига, а нейният годеник бе попаднал в ковчег.

На война често срещаш жестоки обрати и горчива ирония, но тази жестокост бе почти неразбираема. Преди да се опомня, на гърлото ми засегна буца. Горкият Марк. Горката Биан. Преглътнах няколко пъти, за да прогоня буцата, но тя упорито плъзна нагоре и опря някъде зад очите ми. Честър ме гледаше странно.

— Хей… добре ли си?

— Аз… ъъъ… малко съм понастинал. — Изкашлях се и след малко казах: — Последен въпрос. Според теб какво се е объркало?

— Знаеш ли? Много размишлявах над това. Всички размишлявахме. Поделението на Марк попадна в добре подготвена засада. Не знам, може би източникът на ЦРУ е бил двоен агент. Или иранците са разбрали и са го използвали, за да подхвърлят фалшива информация. Както и да е… Садр и иранците знаеха, че идваме, и решиха да ни накарат да си платим.

Насреща ни се зададоха неколцина офицери с папки в ръцете и ние млъкнахме. След като се отдалечиха, Честър каза:

— Имаше разследване. След това. Но не наше, а на ЦРУ. Дори ни принудиха да минем през детектора на лъжата. И знаеш ли какво? Ако е имало някакъв провал, онези негодници така и не споделиха. — Той помълча, после мрачно добави. — Един месец след като Биан напусна, разформироваха групата.

— Ти си умен човек, Кемп. Какво предполагаш?

Той спря.

— Какво предполагам ли? Добре, дадено. — Завъртя се към мен. — Не си дошъл заради някакво си 15–6, да те вземат дяволите.

Отворих уста да отрека, но се въздържах.

— Нямам представа защо ме лъжеш, Дръмънд, или как е загазила Биан. Но ти обещавам — той ме погледна в очите, — ако я нараниш, ще те намеря, където и да си.

Дълго се гледахме. Накрая протегнах ръка.

— Нямам намерение да я наранявам, Кемп. Уверявам те.

Той се вгледа в ръката ми, но не я стисна.

— Остави я на мира. Много й се струпа.

Не отвърнах „Повече, отколкото предполагаш“, макар че в момента знаех за проблемите на Биан повече, отколкото ми се искаше. Изпитвах много, много дълбока печал за нея. И същевременно в главата ми задрънча мощен алармен сигнал.

Оставих на двора разярения Кемп Честър, върнах се в кадровия отдел и заръчах на същия сержант да ми намери празен кабинет с телефон.

Набрах мобилния телефон на Филис, но тя не отговаряше, затова й оставих съобщение.

Без излишни обяснения я посъветвах незабавно да по-стави под охрана Хършфийлд и Тайгърман или направо да ги изведе от града. А ако не го направи, да уреди две погребения. Оставих слушалката и се замислих над следващия си ход.

Време беше да се прибирам.