Посредникът

14

Филис се връщаше, следвана от някакъв мъж.

— Това е Дон — уведоми ни тя.

Явно Дон си беше загубил някъде фамилното име. Той прекоси стаята и се ръкува с мен. После и с Биан. Забелязах, че не побърза да пусне ръката й.

Беше висок над метър и деветдесет, строен, с пружинираща атлетична походка. Приблизително на моята възраст, в отлична форма, със зализана назад гъста черна коса и доста приятен на вид.

Естествено, името му не беше Дон. И естествено, можехме да смятаме, че тази среща изобщо не се е състояла.

— Къде работите? — попитах аз.

Дон се усмихна.

— Колеги сме. В Управлението. Повече не ви трябва да знаете.

Освен административните служители и кадровите политически надзиратели в Управлението работят предимно анализатори и оперативни работници. Като цяло анализаторите имат съвсем банална външност: очилати, интелигентни и нека не ми се обиждат… облечени като университетски професори.

Освен това анализаторите имат по две имена.

Дон беше издокаран със син кашмирен костюм по поръчка, черни италиански мокасини, широка вратовръзка от розова коприна с безупречно вързан възел и също тъй розова кърпичка в джобчето. Искаше ми се да му кажа, че истинските мъже не са длъжни да носят розови вратовръзки.

Но фактът, че харчи твърде много за дрехи, бе вторична улика. Издаваше го цялостното поведение — самодоволно и пресметливо. Плюс това имаше студени кафяви очи.

Мнозина от тия оперативни типове смятат, че са неустоими за дамите и може би малко се подразних, когато задържа ръката на Биан в своята. Така де, вероятно в момента годеникът на горкото момиче водеше ръкопашен бой с банда кръвожадни фанатици на някоя тясна багдадска уличка, а Дон Хубавеца се мъчеше да я вкара в леглото. Мръсник.

Както и да е, Дон седна на председателското място, а Филис се върна зад бюрото си. Тя спомена две-три неща за Дон: диплома по арабистика от елитен колеж, отлична кариера, способност да прескочи небостъргач, стига малко да му се помогне, и тъй нататък. Накрая обобщи:

— Дон има богат опит с Ирак още от времето преди първата война в Залива. Той е високо ценен експерт и лично познава Махмуд Шараби. — Изчака миг, преди да добави: — Понякога е работил с Клифърд Даниълс.

Дон потвърди всичко това с кимване и лигава усмивка. Сигурно щеше да реагира по същия начин и ако Филис ни беше уведомила, че е импотентен идиот с мозък колкото бобено зърно.

Сега дойде неговият ред и той ни огледа.

— Откровено казано, никак не ми е приятно да обсъждам въпроса с вас. Разбирате ли? Но директорът заповяда… затова… — Той направи дълга пауза, после добави: — Ще ви кажа само толкова, колкото смятам, че е необходимо да знаете.

Съвсем логично попитах:

— Как ще разбереш колко е необходимо да знаем, Дон?

— Ще разбера.

Усмихнах му се.

— Значи, ако Управлението е оплело конците, сведенията стават секретни и няма да ни ги кажеш, нали?

Естествено, Дон не отговори. Изгледа ме с безизразна физиономия и предложи:

— Дали да не почнем от вашите въпроси?

— Добре. Имаше ли мерене на мускули между Управлението и Пентагона относно Ирак?

— Между Управлението и Пентагона имаше разногласия по редица въпроси. Кой да контролира разузнаването? Колко сили да хвърли Управлението за подкрепа на войската, колко за политиците? Оттам се започва всичко. — Предложи ни доста сносна имитация на усмивка. — И няма край.

— Забрави да споменеш Ирак.

Усмивката му изчезна.

— Бъди по-конкретен.

— Добре. Имаше ли разногласия между ЦРУ и Министерството на отбраната по въпроса дали да нахлуваме в Ирак?

— Да.

— Би ли описал тези разногласия?

Той пак се усмихна, което естествено означаваше: „Майната ти.“

Аз също се усмихнах и попитах:

— Тия разногласия засягаха ли въпроса дали Саддам разполага с купища забранени оръжия?

— На тази тема дори в Управлението… да, имаше… разногласия. Като цяло смятахме, че може би има оръжия, но с една задължителна уговорка.

— Каква?

— Не гарантираме за информацията. Който я приеме, сам да си бере грижата.

— Не ни ли будалкаш, Дон? Според новинарските емисии директорът лично беше уверил президента, че има оръжия.

— Може би да, може би не. Директорът обаче не е Управлението. Той е само временна фигура.

— Все още не разбирам.

— И той не разбираше — каза Дон и се разсмя. Явно обожаваше собственото си чувство за хумор.

Аз не се разсмях.

— Но сега обвиняват Управлението за неверните данни, нали?

— Да… в отделни случаи.

— Отделни случаи? Например цялата американска общественост?

— Е… нашите приятели от пресата създадоха неприятното впечатление, че Управлението носи цялата отговорност. Но това лежи на тяхната съвест, нали?

— Откъде им е хрумнала подобна мисъл?

Той не отговори.

— От източници в Белия дом? От източници в Пентагона?

Дон не отговори. Що се отнася до този въпрос, Вашингтон разполага с поразително изобилие от разузнавателни организации — над дузина. За външен човек подобно разнообразие би изглеждало излишно и може би дори абсурдно — вътрешният знае, че е истинска лудост. Но всички тези организации са напълно независими под предлог, че всяка върши нещо различно или използва различни разузнавателни средства, или предлага уникална перспектива, или служи на различни господари с различни потребности.

Това донякъде напомня средновековна Венеция с нейните омешани родове, споделящи една и съща пренаселена територия — винаги нащрек, чувствителни към обиди и напълно параноични по въпросите за влиянието, престижа и съществуването. Бюрократичните престрелки и политическите отровителства са нещо съвсем допустимо.

Но въпреки цялото това изобилие преди войната Тайгърман и Хършфийлд бяха решили да добавят още едно, свое лично разузнаване и Клифърд Даниълс бе призован за негов основател. Афишираната мисия на това малко ядро беше да пресява суровите разузнавателни данни на другите организации, да оспорва, да преосмисля, да решава дали нещо жизненоважно не е пропуснато, недоразбрано или забравено. Но някои критици твърдяха, че истинската му цел е да размесва, префасонира и обработва суровите данни, за да оправдае едно нахлуване и война.

Дон е знаел това тогава, знаеше го и сега. Силните на деня от Пентагона си бяха пробили път в разузнаването и водеха жестока война за парите на данъкоплатците, за влияние, за репутация — а сега и за прехвърляне на вината — и аз исках да знам каква е позицията на Дон. Всъщност вече я знаех, просто исках да си признае. Така, ако се разплискаше помия, всички щяхме да знаем откъде идва.

Погледнах Дон.

— Така или иначе, всички знаем, че Управлението стана изкупителна жертва. Това дразни ли те?

— Лично? Защо да ме дразни, Дръмънд? Бизнес, нищо повече.

Дрън-дрън.

— Как Шараби стана човек на Пентагона?

— Това е дълга и сложна история.

— Ти си умно момче. Дай съкратения вариант.

— Добре. — Той ме изгледа със странна усмивка, сякаш ми взимаше мярка за ковчег.

Както споменах, Дон беше самодоволен, по-точно високомерен, а това почти винаги означава и докачлив. Затова щеше да ни каже каквото той искаше да знаем, ако не го раздразнех дотолкова, че да изкопча от устните му няколко непредпазливи признания. По моя преценка беше хладнокръвен лъжец от световна величина и се преструваше на невъзмутим. Играта на котка и мишка сякаш дори му харесваше, а той несъмнено обичаше да бъде център на внимание.

Престана да се усмихва и каза:

— Шараби се свърза с нас по време на първата война в Залива. — Помълча и като че се позамисли. — Към края на деветдесет и трета… или може би в началото на деветдесет и четвърта година. Аз лично се срещнах с него.

— Каква беше целта на срещата?

— Преговори.

— Продължавай.

— Той предлагаше да ни доставя сведения за положението в Ирак. Звучеше примамливо. Направо страхотно. Истината е, че да се намерят и запазят добри източници в Ирак беше… трудно. Саддам беше безмилостен параноик. При такива условия трудно се набират сътрудници.

Той замълча и погледна Биан, която каза:

— Значи изглеждаше добре. Какво стана?

— Предложението му вървеше заедно с изисквания. Първо трябваше да се съгласим да освободим неговия народ от чудовището…

— Мислех си, че това е нашата политика.

— Беше. Малко по-късно. Но тогава — и дори по-късно — ние бяхме… нека го наречем леко загрижени относно допълнителните условия на Шараби.

Биан подсказа:

— Искал е да му дадете властта.

Той кимна.

— Искаше трона. — Помълча, след това продължи: — Твърдеше, че има на своя страна стотици изгнаници и хора в Ирак, готови да помогнат. Ставаше дума за иракчаните, вечно разделени на клики и кланове. Хванеш ли един, хващаш десетки роднини, познати и съплеменници. Те щели да събират разузнавателни данни, а след като Саддам си отидел, щели да създадат здрава основа за властта. Освен това той беше шиит, както около шейсет процента от иракчаните. И още по-хубаво, беше светски шиит, тъй че кюрдите — а евентуално дори и сунитите — можеха да го сметнат за поносим.

Биан отбеляза:

— За тогавашната ситуация кандидатурата му явно е изглеждала привлекателна.

— Идеална. Затова… аз се съгласих на среща с него. — Той пак помълча. — Доведох си и придружител. Психолог от Управлението, специализиран за бързи психологически профили на чуждестранни лидери. Много го бива. Искате ли да чуете неговата преценка?

— Разбира се — казах аз.

— Класически случай на нарцисизъм, съчетан с манипулативни личностни характеристики.

Погледнах Биан и свих рамене. Тя също.

Развеселен от нашето невежество, Дон поясни със самодоволна усмивка:

— Ще го кажа така, че дори ти да разбереш, Дръмънд. Самовлюбен мръсник с меден език, който би те прецакал за десет цента.

— За теб ли се отнася или за Шараби? Или и за двамата?

Той ме изгледа навъсено. После се обърна към Филис.

— Наистина ли трябва да търпя това?

Проницателната Филис го посъветва:

— Опитва се да те изкара от релси. Не му се връзвай, и ще престане.

Усмихнах се на Филис. Тя не ми обърна внимание и за да не я дразня, престанах да се усмихвам.

Биан каза на Дон:

— Нямам представа как стават тия неща. Вероятно се прилага процес на отсяване и онзи психолог е бил част от процеса. Нали? — Дон кимна и тя попита: — Не наложи ли психологът вето върху преговорите?

— Не става така. Психологът дава съвети; решавам аз. Той класифицира Шараби като голям риск. По-конкретно предсказа, че ще преследва свои цели, воден от свои скрупули, които по преценка на доктора бяха оскъдни и много разтегливи.

Между другото всеки път щом заговореше, Дон хвърляше поглед към Биан. Личеше си съвсем ясно какво му минава през мръсното съзнание. Колкото до нея, тя сякаш изобщо не забелязваше или погрешно приемаше интереса на Дон за интелектуално ласкателство.

Познавам жени, които дават мило и драго за подобно внимание; други мои познати не правят нищо, за да го предизвикат и проявяват застрашителна слепота пред явните признаци. Не искам да кажа, че Биан беше наивна, но тя бе живяла четири години в Уест Пойнт, където съотношението мъже-жени е около десет към едно. В подобна мъжка среда една жена или трябва да е безчувствена, или да изпадне в сексуална параноя.

Както и да е, опитах се да погледна Дон в очите и казах:

— Не съм свалял чужди правителства, затова може би не разбирам всичко. Не е ли съвсем приемлива подобна цена за свалянето на Саддам?

— На пръв поглед, Дръмънд… да, разбира се. Бих се съгласил с теб. Двуличник и лъжец срещу патологичен масов убиец. Естествено. Защо не?

— Точно това те попитах — защо не?

— Прегледах миналото му и не ми се видя… надежден.

За повечето хора надежден означава благоразумен и заслужаващ доверие; хората в Управлението обаче играят по други правила и за тях главният въпрос е дали могат да стиснат човека за топките.

Биан обаче не бе общувала с тях, затова думата й се стори малко неясна и тя попита:

— Можеш ли да обясниш?

— Ами… според теб защо е избягал от Ирак?

— Във вестниците пишеше…

— Знам какво обявиха медиите. Имал политически сблъсък със Саддам и бил принуден да се спасява с бягство. Откъде мислиш, че получиха тази история, майоре?

— Ясно. В такъв случай какво е пропуснал да спомене Шараби?

— По онова време Шараби бил банкер. Служител на средно ниво в Иракската национална банка. Господин Никой. — Той се усмихна. — За Саддам — просто нищожество. Възгледите му не са имали никаква стойност.

— Но по-късно Саддам хвърли много усилия, за да го убие. Трябва да е имало нещо.

— По времето на Саддам над три милиона иракчани избягаха в чужбина. Мнозина от тях бяха негови политически противници. Не биха му стигнали куршумите, за да избие всичките. — Дон се втренчи в Биан. — Когато си даваше толкова труд, мотивът винаги беше личен.

— Разбирам.

— Но все още не се досещаш, нали? — Той ни огледа с победоносна усмивчица и каза: — Шараби беше извършил злоупотреба. Прехвърлил около двайсет милиона долара от сметката на Саддам на своя лична сметка в Швейцария. Политиката нямаше нищо общо. — Той добави: — За Саддам това бе въпрос на чест, на принцип.

Биан отбеляза:

— Принципът, че той може да краде милиарди от своите хора, но те нямат правото да крадат от него.

Дон се разсмя и я възнагради с игриво намигане.

— Хей, това ми хареса. Ето сега още една подробност, която сигурно ще ви се стори интересна. След нахлуването открихме в дворците на Саддам десетки касети с филма „Кръстникът“.

Интересно наистина; и без никакво значение за нашия случай. За да се върнем към темата, аз казах:

— Значи заяви на Шараби, че не проявявате интерес. Какво стана после?

— В нашия занаят никога не отказваме категорично. Просто си тръгнах и оставих въпроса да виси. — За момент той се втренчи в мен. — Но по онова време Клиф Даниълс още работеше в иракския отдел на военното разузнаване и също беше на срещата.

— Да допуснем. Защо?

— Между нашите организации съществува неизбежно съперничество за добри източници. Като първи сред равните обикновено ние имаме правото на пръв избор. Понякога — добави с усмивка той — нежеланите от нас източници попадат в ръцете на нашите приятели отвъд реката. Огризките.

Внезапно хрумване ме накара да попитам:

— А онзи доктор оцени ли и Даниълс?

Дон помълча, после каза:

— Да, наистина. — Сякаш му стана весело, че съм се досетил. Той погледна Биан и добави: — Извинете ме за израза, но човекът направо се дървеше, като чуеше за анализ. Нали ги знаете колко са смахнати психолозите.

Дон намигна на Биан, обърна се към мен и с подигравателна усмивка попита:

— Ти какво мислиш?

Мислех, че не е зле да му вкарат с катетър пет-шест кила селитра. Но си припомних каквото знаех за Даниълс, миналото му, описанията на Тереза за техния брак и съвместен живот, неговите послания до нея и Шараби.

— Класическа пасивно-агресивна личност. Нали?

Отначало той малко се раздразни от догадката ми, но после каза:

— Е, вероятно не е чак толкова труден за разгадаване. Всъщност Клиф беше от онези хора, на които върху челата им е изписано: незадоволени амбиции. Непрекъснато се мъчеше да впечатли Шараби — намекваше колко е важен, колко е гениален и как умее да урежда нещата. — Пак се обърна към Биан и попита: — Какво се получава, когато събереш на едно място пасивно-агресивна личност и самовлюбен манипулатор?

Биан отговори:

— Взривоопасна смес.

Той пак се разсмя. Но за да не остане по-назад със сравненията, каза:

— Все едно виждаш как се лепва пиявица. Знаете ли, Даниълс просто сам си търсеше белята, а Шараби го дебнеше като самосвал на оживено кръстовище.

Предпочитах сравнението на Биан. Беше по-кратко.

Но като си припомних току-що прочетените писма на Кръстоносец Две — тази смес от мазно дружелюбие и прикрито изнудване, — и двете сравнения ми се сториха уместни. Както казват, няма по-опасен човек от онзи, който се стреми да развращава. Шараби спадаше точно към тези хора и умело бе заложил капана, а Даниълс бе тъй заслепен от своите амбиции и разочарования в професионалния и личния живот, че разграничаваше добро и зло само по едно нещо: кое е полезно за него.

— Как беше уредена срещата? — попита Биан.

Дон отговори на въпроса с въпрос:

— Според вас защо присъстваше и човек от военното разузнаване? — Ние се замислихме, а той обясни: — Албърт Тайгърман. Няколко месеца преди тази среща той се запознал с Шараби на коктейл в Джорджтаун, бил впечатлен от неговите възможности и решил, че ще е умна идея да задълбочи връзката. — Дон ме изгледа втренчено и отбеляза: — Така става, когато в разузнаването почнат да се бъркат любители.

Снизходителната му поза вече сериозно ме дразнеше. В края на краищата говорехме си как един лъжец и измамник се е вмъкнал в нашето разузнаване, как ни е подвел, как е подавал фалшиви данни и е причинил невъобразими вреди.

Дон би трябвало да изпитва известни угризения, дори да бъде дълбоко притеснен. Ала за него това представляваше само удобен случай да демонстрира собствената си виртуозност. Той беше умен, а Клиф идиот. Един на нула за Дон.

Знаех, че трябва да си затварям устата, но казах:

— Знаеш ли, просто се чудя как не са те изхвърлили.

— Какви ги…

— Ти си бил там, Дон. От самото начало. Намеси ли се? Застана ли между Шараби и Даниълс?

— Какво искаш да…

— Излязъл си от онази стая, знаейки, че Клифърд Даниълс е лесна плячка за мръсник като Шараби. Позволил си това да се случи.

Леко объркан от обвинението, Дон ме изгледа безизразно.

— Пълен абсурд, Дръмънд. Не нося ни най-малка отговорност за станалото.

— Глупости. След онази среща Шараби е превърнал Даниълс в своя играчка. През следващото десетилетие е получил пари от Пентагона и официална подкрепа от Вашингтон. И още по-лошо — получил е канал за подаване на лъжи и измами, цяла река от лъжи право към Овалния кабинет.

— Забравяш нещо. Управлението не криеше нашето убеждение, че Шараби не заслужава доверие. Неведнъж сме съобщавали това на Белия дом. Дори положихме изключителни усилия, за да изтече информация в пресата.

— Това не е предотвратяване на катастрофата. Просто сте си прикривали задниците, а задникът на страната е останал оголен.

— Не знаеш какво говориш. — Сега Дон ме гледаше много напрегнато. Сигурно съжаляваше, че не си е донесъл пистолет.

— Стига толкова! — отсече Филис. — Не сме дошли тук да търсим вина. В момента трябва да разберем какви вреди са нанесени и как могат да се поправят. — След кратко размишление тя уточни: — Дали могат да се поправят.

Права беше. Ние с Дон се спогледахме. Мисля, че и двамата съжалявахме за проявената липса на възпитание и отклонението от главната цел. Дон дори ми каза с много виновен тон:

— Майната ти.

Не му останах длъжен.

Срещата се нуждаеше от рекламна пауза като по телевизията и за късмет мобилният телефон на Биан иззвъня — имаше от онези дразнещи музикални сигнали.

— Майор Тран… О, здрасти, Бари. До късно работиш… Аз… Добре, задръж така… — Тя ме погледна. — Детектив Ендърс. — Озърна се към Филис и Дон. — Извинете ни за момент. — Пак ме погледна. — Важно е. Дай да излезем навън.

Бях забравил, че освен престъпленията на Даниълс разследваме и неговото убийство. Станах на крака и настроих ума си на нормален ход от А до Я.