Посредникът

ОТ АВТОРА

Както и другите романи за Шон Дръмънд, това не е военен роман, а криминална и юридическа загадка, която просто се развива на военен фон и в случая този фон включва Ирак.

Дълго размишлявах, преди да се захвана с книга, засягаща текущ конфликт. Нито един писател — или поне нито един автор с амбиции за търговски успех — не пише политическа полемика. Политическият климат в Америка днес е богат на страстни, понякога дори истерични конфликти и според мен това е за добро. В една действаща демокрация гражданите трябва да се вълнуват, да участват, да надигат глас и войната определено трябва да предизвиква нашия интерес.

Аз влязох в армията точно когато преминавахме от големи наборни въоръжени сили към много по-малки и волнонаемни. Като оставим другите въпроси настрана, за мен и за мнозина най-тревожното бе, че американската армия вече няма да бъде отражение на нашата пъстра нация и страната вече няма да ни смята за граждани с пагон, а за най-обикновени войници. За щастие второто опасение не се сбъдна. Американците не загубиха своята обич и уникална загриженост за хората в униформа, а управляващите във Вашингтон не се изкушиха да приемат войниците като пушечно месо, като експедиционен корпус, който може да бъде пожертван и заменен с нов.

Нямах намерение да пиша роман с политически уклон и се надявам да не бъде приет като такъв.

И тъй, защо рискувах с роман за Ирак? Защото днес сме на кръстопът заради една страна — и една част от света, — за която повечето американци знаят учудващо малко. Срещал съм хиляди американци, посещавали Париж, Хонконг или дори Кения; все още очаквам да срещна такива, които ще ми разкажат за прекрасните плажове на Йемен (всъщност йеменските плажове не са чак толкова прекрасни).

През 1983 година бях капитан и работех в Ливан за Обединените началник-щабове. Бяхме въвели в тази страна експедиционна част на морската пехота като експеримент по поддържане на мира след катастрофалното израелско нашествие. Навремето прочут като перлата на региона, Ливан вече бе само бледа сянка на предишното си великолепие — ужасяващ нагледен пример какво могат да причинят десет години свирепа гражданска война. Много преди да пристигнем, страната бе разкъсвана от религиозни конфликти, племенни съперничества, родови вражди и нашествия на съседи, които експлоатираха насилието и подклаждаха омразата, често с помощта на тероризъм. Мястото беше много, много различно от днешен Ирак; и все пак не чак толкова различно.

Заради всеобщото вторачване в Студената война всеки военен от онова време беше специалист по съветската заплаха — или поне умееше да се представи за такъв. Но ако някой ме бе накарал да посоча една-единствена разлика между сунитите и шиитите, които днес и в обозримото бъдеще са главен източник на стълкновенията и конфликтите в арабския свят, бих отговорил с оглушително мълчание. После една сутрин терорист самоубиец заби камион с експлозиви в казармата на морските пехотинци и аз осъзнах, че капитан Хейг не е сам в невежеството си — мнозина от нашите цивилни и военни ръководители имаха само най-смътна представа в какво сме се забъркали. Отначало бе стряскащо и страховито; в крайна сметка се оказа трагично. И до ден-днешен съм убеден, че 28 чудесни морски пехотинци загубиха живота си заради нашето невежество.

И ето ни пак в една страна, за която знаехме учудващо малко, и отново техните недоволства, техните вражди и техните конфликти станаха наши. Както се изрази в навечерието на нашествието тогавашният държавен секретар Колин Пауъл пред президента: „Счупиш ли грънците, те са си твои.“ Но ние, тоест повечето американци — следователно и повечето гласоподаватели, — знаем много малко за тия късчета от строшени грънци, които нашите войници се мъчат да слепят с кръв, саможертва и храброст, за да създадат една действаща демокрация.

Така се появи „Посредникът“. Надявам се романът да бъде за вас интересен, забавен и подтикващ към размисли. Както казах, това е криминална загадка, но засяга някои от най-спорните теми относно Ирак и се надявам да разшири вашите знания и интерес към тях.

Искам също да подчертая, че всички герои са напълно измислени, макар че мнозина от вас ще разпознаят някои исторически паралели и загадки, върху които е изградена фабулата.

След като казах всичко това, длъжен съм да благодаря на много хора. Най-напред заради това, че ми услужи с почтеното си и хубаво име, на подполковник Кемп Честър, чудесен приятел, блестящ офицер от разузнаването и два пъти ветеран от Ирак. Друг близък приятел, чието име използвах — Кристофър Юкнис, — служи безупречно почти трийсет години и беше един от най-умните офицери, които съм срещал. А Джим Тайри, мой скъп приятел, изпълнил безброй опасни мисии за страната си, винаги ще остане кумир за мен. Използвах също така името на моя съкурсник от Уест Пойнт Робърт Ензенауър, който наистина е отличен лекар, офицер от запаса и с цената на много лични саможертви служи осемнайсет месеца в Афганистан и Ирак.

Що се отнася до Клодия Фостър, истинската Клодия беше в Световния търговски център на 11 септември 2001 година. Тя беше чудесна млада жена, умна, любяща и забавна. Както мнозина други, Клодия загина и остави след себе си скърбящи роднини, които ме помолиха да намеря в романа добро място за нейното име. Надявам се, че съм го намерил.

И накрая Дони Уъркман. Истинският Дони Уъркман завърши Уест Пойнт през 1966 година и беше капитан на армейския отбор по лакрос, вратар с невероятни рефлекси и стоманени нерви. Вратарите във всички спортове са специална порода; тези в отборите по лакрос обаче са несравними. Когато баща ми преподаваше в Уест Пойнт, Дони бе постоянното присъствие в нашия дом. Беше истински кумир за гимназиалните играчи на лакрос като мен, а в безброй други отношения — вдъхновение за всеки младеж. По-малко от година след като завърши военната академия, Дони стъпи върху мина във Виетнам. Човекът, когото всички смятахме за неуязвим и вярвахме, че някой ден ще стане велик генерал, изчезна за част от секундата — но не остана забравен.

Безкрайно съм благодарен на издателите и редакторите от „Уорнър“, които влагат толкова труд, за да поправят несъвършените ми писания и да продават романите ми. На моя редактор Колин Фокс, известен на всичките си автори като чаровен, забавен и изключително талантлив. На Мари Окуда, натоварена с неблагодарната стилистична редакция и успяваща понякога да я представи като забавна въпреки всички доказателства за противното. На Роланд Отеуел, който извършва литературна алхимия, превръщайки разпокъсаните ми ръкописи в годен за четене текст. И на Джейми Рааб и Лари Кършбом, издателя и някогашния шеф на управителния съвет, и на Рик Хорган, бившия ми редактор, който ме насърчаваше в писането. Всички те превърнаха „Уорнър“ в издателска марка, която всеки писател би желал да види върху кориците на своите книги.

Много съм признателен на Джералд и Триш Поснър, чиято изключителна изследователска работа бе много полезна за тази книга.

А най-специалните ми благодарности са за Люк Джанклоу, мой литературен агент и приятел, който си остава ненадминат и в двете категории.