Посредникът

31

Филис и компания отскочиха да вечерят в столовата, оставяйки мен и Биан да наблюдаваме Бин Паша.

От скука известно време си бъбрихме за дреболии, но накрая деликатно насочих разговора към онова, което наистина ме интересуваше. Попитах:

— Е, как беше в Багдад?

— И ти беше в Багдад.

— Летищата не са част от държавите. Намират се в зоната на здрача.

Тя се усмихна.

— Багдад беше чудесен. Бунтовниците си бяха дали почивка. Много малко бомби и почти не се чуваха изстрели.

Аз също се усмихнах.

— А видя ли се с Марк?

— Защо питаш?

— Недискретен ли съм?

— Ами… — След дълго мълчание тя отговори: — Да.

— Какво да? Недискретен съм или си се видяла с Марк?

— Да… видяхме се. Взехме си стая в казармата за гостуващи офицери в Зелената зона. Прекарахме два чудесни дни заедно.

— Добре… радвам се… наистина… Хей, гледахте ли мача на „Редскинс“?

— Искаш ли да говорим за това или не?

— Аз…

Не искам.

Биан ме гледаше.

Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари.

— Стана притеснително и за двама ни. Сърдиш ли ми се, че те подведох? Не отговаряй. Знам, че вината е моя… и че съм длъжна да изясня всичко. Затова просто ще ти го кажа — обичам Марк и винаги ще го обичам. Дадох си сметка още щом го видях. Съжалявам, че се бях объркала. — Тя тихо добави: — А още повече съжалявам, че обърках и теб.

— Разбирам.

Тя се усмихна тъжно.

— Добре. Защото аз не разбирам.

— Биан, онова, което се случи… Тук е военна зона, измъчват те лоши спомени, разследването подгрява емоциите ти и…

— Добре де, схванах. Онова, което извърших под душа… било е случайна грешка, разбираема глупост.

— Ами…

— Аз… Зле прозвуча, нали? Не исках да кажа точно това, Шон. Сериозно. Невероятно съм привързана към теб. — Тя се помъчи да открие верните думи и накрая каза: — Ако на света има мъж, с когото бих изневерила на Марк, това си ти.

— Малко е…

— Ясно. Пак обърках конците. Не знам какво да кажа. За пръв път ми се случва.

— Дано. — Погледнах я и попитах: — Каза ли на Марк за нас двамата?

— Не. Какво има за казване? Всъщност не се случи нищо, нали? Благодарение на теб. Малко мъже биха… нали разбираш.

— Не ми напомняй.

Тя се усмихна.

— Ако щеш вярвай, но наистина съм ти благодарна.

За щастие нашият епизод от евтин сапунен сериал внезапно свърши, защото вратата се отвори и в залата влезе специалният агент от ФБР Джим Тайри. Нали разбирате, по професионална линия мога да разговарям свободно и интелигентно със закоравели убийци, озлобени съдии и скептични съдебни заседатели, но когато се стигне до задушевни беседи с жени…

Както и да е, десетина секунди Тайри гледа разсеяно Бин Паша на екрана, после ни уведоми:

— След малко започваме обработката. Нашият поздравителен концерт за новодошлите. Реших, че ще е добре да ви предупредя. — Той се завъртя, погледна ни и чак сега се сети да попита: — Може ли да ви правя компания?

Биан отвърна:

— Разбира се, заповядай… ъъъ…

— Джим, ако обичаш. — Той пристъпи до масата, седна срещу нас и се намести удобно. — Казаха ми, че сте отишли във Фалуджа да го арестувате.

Биан кимна.

Тайри поклати глава.

— Това е… невероятно храбро. Същата сутрин, когато започна атаката, нали?

— Някой забрави да ни предупреди — отбелязах аз съвсем искрено.

— Радвам се, че го каза. — Той се усмихна. — Боях се да не излезете пълни откачалки.

Биан ме посочи и отбеляза:

— Той беше казал, че ще ме води в Лае Вегас. Представи си колко се изненадах, когато…

Джим се изкиска. Разсмяхме се всички. Ха-ха. Багдадски хумор.

— Е, за ваше сведение, струвало си е — каза той. — Оттук минава доста народ от стария режим и техните показания и изповеди ще бъдат полезни, когато иракчаните се заемат да съдят Саддам и старата гвардия. Но в момента стойността им е чисто историческа. Стара работа. Запознатите с текущите операции са по-редки и определено по-интересни.

Не ми се говореше за това и за да сменя темата, подхвърлих:

— Не подозирах, че участва и ФБР.

— Американската общественост не знае, че сме тук.

Обикновено рекламната машина на ФБР вдига толкова шум, че тия думи ме изненадаха.

— Защо сте тук?

Той запали цигара и се замисли над отговора.

— За какво ли не. Обучаваме иракските полицаи на следствени процедури. Когато става дума за особено важно разследване — например особено гаден атентат или убийство на видна личност, — поемаме най-тънката работа като събиране на доказателства, технически анализ и тъй нататък. Освен това тук има доста американски фирми — понякога разследваме и тях. — Той се усмихна. — Ако щете вярвайте, но се вършат сума ти мошеничества. Чичо Сам харчи над милиард долара месечно и това пробужда най-долни инстинкти. Рушвети, надписване, подкупи, с две думи обичайните забавления. — Той престана да се усмихва. — Моят отдел не е чак толкова голям, тъй че понякога просто осъществяваме връзката с лабораториите в Куонтико или със справочните отдели на други държавни организации.

— Назначението сигурно е много полезно за кариерата.

Той се усмихна насила.

— И още как. Стига да оцелееш. Но в Бюрото наистина гледат с добро око на трудните назначения в чужбина. Ако те интересува, всички сме доброволци. Тук се върши истинската работа — страхотно обучение, страхотен опит и страхотни данъчни облекчения.

Звучеше досущ като стандартните рекламни текстове за набиране на бойци в армията и също като тях пропускаше една важна подробност — шанса за преждевременно погребение.

Но, честно казано, беше ми трудно да си представя как момчета и момичета със сини костюми и безупречни бели ризи търчат из Багдад. Тайри навярно прочете мислите ми, защото се навъси и отбеляза:

— Не се свиква лесно. Работното време е гадно. А условията са направо неописуеми. Освен това тукашните ченгета са жива подигравка. Лениви, подкупни, дрогирани, свързани с бунтовниците или наплашени до смърт от тях.

— Може би донякъде се дължи на факта, че бунтовниците ги имат за главна мишена.

— Аз ли не го знам? Въпросът е, че не може да им се вярва. Унищожават доказателства, замърсяват местопрестъпленията и ни пращат за зелен хайвер. По-рано си мислех, че щатските ченгета са големи досадници. Знаеш ли какво? С нетърпение чакам пак да работя с нюйоркската полиция.

Можех да му кажа, че много от чуждите армии, с които работим, са още по-лоши, но само кимнах. Той продължи:

— През последните десет години Бюрото създаде много задгранични централи. Някога Ню Йорк беше най-доброто място за бързо издигане. Сега служебният растеж минава през затънтени дупки като тази тук.

Той поклати глава.

Да, светът наистина се променяше и ФБР също като армията се мъчеше да си намери място в него, а хората, обучени да се борят с американски престъпници в американски градове, сега трябваше да се учат на нови трикове и правила.

— Може би ще ви е интересно да чуете, че докарахме екип специалисти по финансови престъпления — каза Тайри. — Ако Бин Паша пропее, те ще проследят парите.

Биан тъкмо се канеше да отговори, когато изведнъж ужасяващи писъци заглушиха разговора. Озвучителната система беше включена на пълна мощност и имах чувството, че слушам концерт на живо от Ада на Данте. Едва се удържах на място, а Биан направо подскочи от стола и сграбчи ръката ми.

По устните на Джим прочетох, че казва „Спокойно“. Той стана, отиде до екрана, натисна един бутон на дистанционното и последва тишина. Погледна ни и се усмихна.

— Опитах се да ви предупредя. И не се стягайте. Това е запис. Пред килията на Бин Паша са монтирани говорители. Музика за добро настроение на новите затворници.

На екрана видяхме как очите на Бин Паша се отвориха. Той подскочи и набързо огледа новото си обкръжение. Доктор Ензенауър ни беше предупредил, че след упойката и обезболяващите ще е изтощен и замаян за ден-два. Но по лицето му не видях следи от объркване — той знаеше, че е попаднал в най-гадната дупка на вселената.

Джим очевидно бе гледал същия филм и друг път, затова не прояви интерес към повторението. Запали си нова цигара и ни погледна през струйките дим.

— Как разбрахте, че Бин Паша е във Фалуджа? — попита той. — И кой ви каза къде да го намерите?

Признавам, не можех да не се възхитя на умението му неусетно да ни подведе към въпроса. Наистина много го биваше. Естествено, не беше негова работа. Но когато кажеш това на полицай, той хвърля всички усилия работата да стане негова. Биан без колебание отговори:

— От информатор. Ако щеш вярвай, но имаме човек в мрежата му.

— Вътрешен информатор? Охо!

— Знам. Почти невероятно. — Тя помълча и добави: — Иронията ще ти хареса. Без да искат, хората на Заркауи убили семейството на своя човек с кола-бомба. Сега им отмъщава.

За мен прозвуча убедително, но Тайри възрази:

— И какви са шансовете за това?

Аз гледах ту Тайри и Биан, ту екрана. Видях как Бин Паша се изправи на крака. Отначало залиташе напред-назад като пиян, но постепенно си възвърна равновесието. Рязко завъртя глава към вратата и тръгна нататък, влачейки изкуствения си крак.

Биан обясняваше на Тайри:

— В курсовете по вероятности и статистика в Уест Пойнт изучавахме подобни случаи. Представи си страна с двайсет и три милиона население и десет хиляди терористи, които имат петдесет хиляди преки роднини и взривяват безразборно две хиляди бомби. Какъв е шансът да убият свой близък?

Прекалено задълбаваше, а в разговор с ченге или адвокат това е като да си порежеш ръката в басейн, пълен с акули.

— Интересен подход към въпроса — отбеляза Тайри. Засмука цигарата и продължи: — Е, има и още една любопитна подробност. Казаха ми, че сте долетели тук за операцията. Защо? С какво не ви допадат местните таланти?

Не само беше лукав, но и умен.

На екрана видях Бин Паша да размахва ръце. Тъй като камерата беше отгоре, не виждах дали устните му се движат, но определено изглеждаше, че разговаря с някого. Сега съжалявах, че не изслушах внимателно обясненията на Ензенауър за остатъчните ефекти на упойката и обезболяващите. Може да бе споменал за халюцинации, докато не го слушах — тоест почти през целия разговор. Не ми плащат толкова, че да търпя и медицински беседи.

— Не го тълкувай погрешно — обясняваше Биан на Тайри. — Нашият източник все още е между бунтовниците. Знаеш правилото: извънреден източник, извънредни предпазни мерки.

Бин Паша бе пресякъл килията и се подпираше на вратата. Сега не се съмнявах, че разговаря с някого.

Прекъснах разговора им:

— Али бин Паша е буден. Изглежда, че говори. Може би трябва да включим звука.

Но Тайри бе съсредоточен в разговора и вероятно подозираше, че искам да го разсея, което си беше чистата истина. Очевидно Биан го бе подценила и сега сама си дълбаеше — казано на адвокатски жаргон — „ямата на лъжеца“.

Но същевременно аз наистина исках да разбера с кого и за какво разговаря Бин Паша. Повторих и този път Тайри отговори:

— След малко. — После пак се обърна към Биан. — Не исках да ви се меся в работата. — Само че точно това искаше и се приведе по-близо до лицето й. — Свикнал съм да се отнасят с мен като с печурка — да ме торят с боклуци и да ме държат на тъмно. Но е полезно преди разпита да знаем това-онова. Как точно узнахте къде ще бъде?

— Защо да те лъжа? — попита Биан.

Бин Паша жестикулираше енергично и с двете ръце. Каквото и да казваше, изглеждаше развълнуван и настоятелен. После притисна ухо към вратата, където навярно имаше отвор.

Тайри тъкмо говореше: „Точно това се питам и аз. Защо…“, когато видях на екрана как от черепа на Бин Паша изригна червен облак. В същия миг главата му рязко отхвръкна назад, последвана от тялото, което се сгромоляса на пода.

— Мамка му! — изревах аз.

Тайри и Биан ме погледнаха, после се завъртяха към екрана и очите им се разшириха, когато видяха Бин Паша да лежи проснат върху бетонния под, опръскан с дъга от червени и сиви петна. Между другото плазменият екран имаше невероятно добра картина; виждаше се и най-дребната пръска кръв по отсрещната стена.

— Господи! — викна Тайри. — Какво, по дяволите…

Нямаше време за обяснения. Скочих, втурнах се към вратата и извиках в движение:

— Къде е килията?

Той ме последва с изваден пистолет, Биан тичаше до него. Изминахме дългия коридор за десетина секунди и за щастие асансьорът ни чакаше. Влязохме, Тайри натисна един бутон, вратата се затвори и започнахме да слизаме.

Тайри дълбоко си пое дъх и попита:

— Сега ми кажи — какво стана долу, по дяволите?

— Той говореше с някого. През вратата на килията, струва ми се. Доближи ухо — трябва да има отвор, нали? — и му пръснаха мозъка.

— По дяволите.

Нямаше начин да го ободрим, тъй че не се и опитахме. Очевидно специален агент Тайри вече разбираше, че е било голяма грешка да остави саудитците да контролират отделението. Не бях сигурен кой командва парада — той или Филис. Но ако нещата зависеха от него, картинката на екрана всъщност показваше как кариерата му отива на кино.

Вратата се отвори, ние изскочихме навън, завихме наляво и се втурнахме по дълъг коридор. Пак завихме наляво и попаднахме в зле осветено затворническо отделение с врати от двете страни.

В дъното на коридора петима въоръжени мъже със саудитски униформи пушеха и си бъбреха, сякаш нищо не се беше случило. Тайри незабавно вдигна пистолета и нареди:

— Хвърлете оръжието. Горе ръцете.

Деляха ни по-малко от петнайсет метра; те имаха пет пистолета, ние само един. Пространството беше тясно и стояхме като мишени на стрелбище.

Никой от саудитците не отговори, но и никой не направи заплашителен жест, което донякъде ме успокои.

— Нека опитам аз — предложи Биан.

Тя скорострелно заговори на арабски и петимата се вторачиха в нея, без да отговарят. Биан повтори същото, по-високо, по-бавно и по-натъртено. Единият саудитец отговори на арабски и последва кратък, отривист разговор, но никой не остави оръжието.

Биан ни уведоми:

— Човекът казва да се успокоим. Казва, че те са от добрите. Че сме от една и съща страна на барикадата.

— Не сме от една и съща страна — казах аз.

— Я виж ти.

— Кажи им, че са арестувани.

— Недей — възрази Тайри. — Те не са американски граждани. Нямам законното право да ги арестувам. — После прошепна настоятелно: — За бога, не ги притискай до стената. Те са повече от нас.

Добре казано. Но аз не обичам безизходицата, освен ако сам съм я причинил и има полза от нея. Човекът, с когото говори Биан, вероятно бе шеф на групата и аз се приближих към него, показвайки празните си ръце. Бяха убили моя затворник. Ние с Биан рискувахме живота си, за да го доведем, а сега се оказваше, че е било напразно. Бях ядосан, но нямах оръжие, а както изтъкна Тайри, те бяха повече от нас. Очевидно моментът изискваше дипломатически умения.

Човекът ме гледаше как се приближавам и отстъпи няколко крачки назад, към групата. Спрях на малко повече от половин метър — достатъчно близо, за да усетя в дъха му мирис на ментолови цигари и да мога да го сграбча, преди да натисне спусъка. Усмихнах се дружелюбно. Той отвърна с усмивка. Приятелски сложих ръка на рамото му и стиснах съвсем лекичко. Той се поотпусна. С всичка сила забих юмрук в слънчевия му възел; той изхърка, изпусна оръжието и падна на колене, дишайки като риба на сухо — преди дипломатическите усилия смятах за необходимо да уточня, че не сме от една и съща страна.

Отстъпих назад, огледах лицата на другите и забелязах, че са стигнали до същия извод, защото сега четири пистолета ме държаха на мушка. Е… дотук с дипломацията.

— Пуснете оръжието — наредих аз. — Веднага!

Това се нарича напрегнат момент. Само една грешна преценка би провалила всичко, а като огледах лицата им, засякох поне двама със склонност към грешки.

Но в този момент иззад ъгъла изскочиха петима американци с насочени пистолети. Навярно на идване бяхме минали край алармен бутон и Тайри предвидливо го бе натиснал.

— Кажи им, че всичко свърши — каза той на Биан с облекчение, после нареди на своите хора: — Обезоръжете ги и им сложете белезници.

Биан каза нещо на арабски, саудитците разбраха, че забавата е приключила, и един по един оставиха пистолетите си на пода. Това беше много добре, защото всички се целеха в мен.

Но очевидно секретността на операцията бе провалена. След броени минути всички наоколо щяха да узнаят за Али бин Паша, а смъртта му щеше да се разисква със седмици. Лоша работа е убийството — проваля и най-добрите планове.

— Къде е килията на Бин Паша? — попита Биан.

— Натам.

Втурнахме се към килията, макар че всъщност нямаше смисъл да бързаме. Тайри натисна бутона за автоматично отключване на вратата и я отвори. Докато влизахме в тясната стаичка, забелязах на вратата мъничък отвор с решетка — явно през него бяха пръснали черепа на Бин Паша. Острият металически мирис на прясна кръв изпълваше въздуха и ноздрите ни.

В слепоочието на Бин Паша зееше тъмна дупка и когато се озърнах към петната от кръв и мозък по пода, първият ми импулс бе да повикам бърза помощ, макар че един чистач би свършил по-добра работа.

Първата реакция на Биан бе да се наведе, да провери за пулс и да изрече очевидното.

— Мъртъв е. Тия мръсници го убиха. Не искаха да чуем какво ще каже.

Без да откъсва очи от трупа на Бин Паша, Тайри отбеляза:

— Това… това споразумение със саудитците… беше… сами знаете, беше идея на ЦРУ. — Погледна ме и изведнъж осъзна, че и аз съм от шпионското братство. — То… то дойде от вашите хора. Аз… аз само изпълнявах заповеди и…

Той не довърши и се отдръпна в ъгъла на килията.

Първият му инстинкт беше да си предпази задника и същевременно да предпази от упреци любимото си Бюро. Някой щеше да отговаря за станалото — или ЦРУ или ФБР — и ранното пиле бързаше да пропее.

Всъщност той изглеждаше жестоко потресен — не го упреквах, — затова се приближих, хванах го за рамото и му напомних:

— Това е местопрестъпление. Знаеш как трябва да действаш.

Той измънка нещо неясно и огледа килията, опитвайки се да реши какво ще прави сега.

— Има ли запис от убийството? — попитах аз.

Той ме гледаше мълчаливо. Повторих въпроса.

— Ъъъ… не. Както казах, видеосигналът от килията беше пренасочен и не минаваше през контролния център. Възнамерявахме да записваме само разпитите.

Изглеждаше много нещастен да признае това, а аз бях още по-нещастен да го чуя.

— Добре — казах. — Изстрелът е от упор, нали? Вероятно по оръжието има кървави пръски, по спусъка отпечатъци и определено ще има барутни следи по ръката на стрелеца. — Пак стиснах рамото му. — Джим, намери убиеца.

Той ме погледна и като типичен фебереец изплака:

— Аз… Това ще е много деликатно. Нямам законни права да разследвам саудитците.

— Наистина ли си мислиш, че подготвяме обвинение за американски съд? Майната им на правните тънкости. — Посочих трупа на Бин Паша. — Те първи започнаха.

— Да, добре. — Той се измъкна в коридора и взе да раздава заповеди на хората си да разделят арестуваните. После прати човек горе да донесе комплект за разследване.

Биан понечи да каже нещо, но аз сложих пръст на устните й. Посочих към лампата.

След малко отдръпнах пръст. Тя дълбоко въздъхна.

— Беше напразно, Шон. Всичко… напразно.