Посредникът

21

Колата беше червена тойота корола и ние с Биан седяхме плътно един до друг на тясната задна седалка. Отпред бяха Файндър и мускулестият Тед.

Неопитните войници и неопитните момичета реагират еднакво преди първото си бойно кръщение. Войникът изпитва естествен пристъп на страх и съответен прилив на адреналин, което го тласка към хлапашки демонстрации на мъжественост, разправяне на тъпи вицове и пресилен смях. Момичето обикновено задава нелепи въпроси от рода на „Ти наистина ли ме обичаш?“. В колата явно нямаше новаци, затова се разминахме без тъпи вицове, но тревогата и напрежението тегнеха като гъста мъгла.

Сега по пътя нямаше движение и Файндър караше с изключени фарове, използвайки очилата за нощно виждане. Пътят беше почти съвсем прав и той караше бързо и уверено; от това пътуването ставаше крайно неприятно заради безбройните дупки.

След още десет минути той започна да намалява скоростта. Право отпред грейнаха четири прожектора и осветиха колата ни. Файндър спря и остана да седи неподвижно.

Забелязах, че на трийсет метра пред нас две бронирани коли преграждат пътя. Нервен глас извика на английски:

— Шофьор… излез от колата веднага. Вдигни ръце и се отдръпни.

Биан ми прошепна:

— Нощна блокада. Нервни са. Не смей да дишаш.

Не помръднах, но все пак си позволих да дишам.

Файндър дръпна ръчната спирачка, завъртя се и ни каза:

— Морски пехотинци. Оставете на мен.

Той отвори вратата, излезе и трескаво размаха ръце над главата си.

Гласът пак извика:

— Говориш ли английски?

— Ама че тъп въпрос, по дяволите — отвърна Файндър. — Иначе щях ли да се подчиня на заповедите? Казвам се Файндър. Доведи капитан Юкнис.

Не беше като във филмите за Втората световна война, където морският пехотинец пита: „Кой спечели световното по бейзбол през четирийсет и втора?“ а японецът се издава с невежеството си и става на дреб. Без официални пароли обаче човек трябва да импровизира, а малко простащина в разговорите е не по-лош американски символ от ябълковия пай. След дълго мълчание гласът отговори:

— Той спи.

— Дявол да те вземе, момче, събуди го. Кажи му, че Файндър е тук.

Чух как младежки гласове обсъждат дали да будят капитана заради нас. Изглежда, си имахме работа с част от рота на морската пехота — около сто и осемдесет късо подстригани юначаги, — а в такива части капитанът е върховен авторитет. Може и да не командва Всевишния, но каже ли нещо, Господ има едно наум.

След малко Файндър се провикна:

— За бога, няма ли да побързате? Събудете го, че ще ви скъсам задниците.

Не след дълго през лъчите на прожекторите към нас се зададе висок и мършав мъж. Когато се приближи, различих каската и бойната униформа на морски пехотинец, после го чух как изруга Файндър:

— Да те вземат мътните, Ерик, за пръв път имам мокри сънища, откакто съм тук. Вдигнал съм го колкото Еверест. Дано да не си ме събудил за някоя глупост.

— Колкото Еверест ли? Бяло момче като теб? Дрън-дрън. — Файндър се разсмя. — Хей, дано оная в съня да е била жена ти.

— Много ясно. — Онзи отсреща също се разсмя. — И двете й сестри. Особено онази, едрогърдестата Елизабет.

— Свине — прошепна Биан.

— Глупости. Момчешки приказки.

Някой ме ощипа по ребрата.

Файндър обясни на капитан Юкнис:

— Тази нощ имаме работа. Връщаме се някъде между четири и пет. Ще съм ти благодарен, ако предупредиш момчетата си.

Вместо отговор капитан Юкнис викна към бронираните коли:

— Сержант Гойнс, бъди така любезен да изгасиш тия проклети прожектори, преди някой снайпер да ме направи на решето.

Светлините изгаснаха. Капитан Юкнис пристъпи до колата и се наведе. Видях го как ни оглежда през стъклото. После каза на Файндър:

— Кои са иракчанките?

— Не ти трябва да знаеш.

Капитанът носеше фенерче. Насочи лъча към лицата ни, вгледа се внимателно и подхвърли на Файндър:

— Тая отляво си я бива. Другата… олеле, отиде ми Еверестът.

Двамата се разсмяха.

Прошепнах на Биан:

— Права беше. Свине.

Този път тя се разсмя.

Юкнис се завъртя към Файндър.

— За тази нощ… струва си да размислиш.

— Няма начин. Акцията не може да се отмени. Нито дори да се отложи.

— Струва си да размислиш, Ерик. Повярвай ми.

Това звучеше като зловещо, макар и мъгляво, предупреждение и Файндър наистина се замисли.

— Дай ми поне някаква идея за какво става дума.

— Не мога да говоря, разбираш ли? И без това вече…

— Поне дай някакъв час, Крие.

— Рано.

— Колко рано? Помогни ми мъничко.

Подбирайки внимателно думите, Юкнис отговори:

— Не си го чул от мен. Разбра ли? Около четири сутринта не е желателно да бъдеш във Фалуджа. — След кратко мълчание той добави: — А в три и половина не се и опитвай да излезеш от там. Схващаш ли? — Ново мълчание. — Работата ще е голяма.

Файндър се озърна към нас, после каза:

— Остави ни за малко насаме. Ако обичаш.

Капитан Юкнис отстъпи няколко крачки назад. Биан свали стъклото откъм нейната страна. Файндър пъхна глава през прозореца и тихо попита:

— Разбрахте ли какво каза?

— Ясно е — уверих го аз. — Атака. Артилерийският преграден огън ще започне около три и половина.

— Да. А към три целият град ще бъде обкръжен и изолиран. Моите момчета през целия ден докладваха за засилено придвижване на военни части. Сега знаем причината, нали? Морските пехотинци са адски ядосани от онова, дето се случи с четиримата предприемачи преди няколко месеца. Аз ги познавах. Бяха добри момчета. Наистина гадно постъпиха с тях и сега е време да си платят.

Погледнах Биан. Тя заяви без колебание:

— Но не преди три и половина. Остават ни деветдесет минути. Предостатъчно време.

Файндър я погледна и навярно се питаше дали не й е омръзнал животът. Замисли се, после каза:

— Рискът току-що скочи до тавана. Затова ще ви попитам: защо държите да го направите?

Защото сме малоумни, помислих си аз. Но на глас казах:

— Не можем да си позволим да изтървем човека.

— Толкова ли е важен?

— Щом питаш — да.

Той продължаваше да я гледа.

— Ние сме частници. Но освен това сме американци, ветерани и вярваме в онова, което вършим. — Файндър приведе лице съвсем близо до нейното. — Ще попитам още веднъж и се надявам да чуя истината. Толкова ли е важен този тип?

— Дори не можеш да си представиш.

Той погледна към мен. Кимнах.

— Добре. Точно в три се изтегляме, независимо дали сме го хванали или не. Това не подлежи на обсъждане. Разбрано? Ако искате да останете, ваша си работа.

Той се завъртя, отиде до капитан Юкнис и двамата заговориха шепнешком. Вероятно му обясняваше какви идиоти сме, което напълно съвпадаше с моето мнение.

След малко Файндър скочи в колата, без да ни каже нито дума. Честно казано, искахме от него повече, отколкото бяхме се договорили — или по-точно повече, отколкото знаех, когато се договаряхме. Човек си пати от добрината.

Файндър надяна очилата за нощно виждане и натисна газта. Докато караше, той уведоми хората си по радиото за новия развой на събитията. Чувах само едната страна на разговора, но не изглеждаше да има възражения. После ни уведоми:

— На три минути зад нас се движат още две коли. Юкнис обеща да ги пропусне без задръжки.

Десет минути по-късно различих в лунните лъчи очертанията на град — вероятно Фалуджа. Погледнах часовника си беше точно два — и напомних на Биан:

— В три се изтегляме и ние. Това е заповед, майор Тран.

Тя ме потупа по ръката. Мил жест, но не беше отговор.

От инструктажа на Ерик си спомнях, че навлизаме в града откъм западната страна, отбелязана на картите като индустриален квартал. И наистина скоро попаднахме в лабиринт от тесни улички между грамадни складове и изоставени фабрики. Градът изглеждаше запустял и призрачен, но външността често лъже, както бе в случая; според разузнавателните преценки по тия улици живееха между пет и десет хиляди въоръжени същества — най-голямото сборище на терористи в света. Пълният мрак засилваше зловещото усещане; уличните лампи не светеха, само тук-там потрепваше бледо сияние от свещ или огън. От справките на ЦРУ си спомнях, че електроснабдяването и канализацията отдавна са извън строя.

Е, след няколко часа щяха да получат безплатно осветление с любезното съдействие на американската морска пехота и артилерия. Техническото название на подобна стрелба е непряк огън, защото мините и снарядите описват дъга из въздуха за разлика от обикновения куршум, който лети по права от точка А до точка Б. Артилеристите всъщност не могат да наблюдават целите си; те безпристрастно завъртат няколко колелца, за да нагласят ъгъла и посоката на оръдието, после стрелят.

Резултатът също е безпристрастен и неморален: един 155-милиметров снаряд убива всичко живо в радиус от почти сто метра и няма значение дали в кръга са попаднали вражески войници или невинни бебета… или пък лековерни тъпаци, изпълняващи заповед на шефовете си от ЦРУ.

Ерик се завъртя на седалката и ни предупреди:

— Една минута до точката на слизане.

Зачудих се дали Филис е знаела за насрочената атака, преди да ни прати тук. Никога не се знае какво знае, това е част от нейния чар и тръпката да работиш с нея. За няколко секунди се отдадох на приятното видение как я стискам за гушата, а тя задъхано моли за прошка и…

— Шон — изтръгна ме от унеса гласът на Биан. — Казах, че е време да си сложиш прибора.

— О…

Надянах очилата за нощно виждане и светът се оцвети в различни оттенъци на зеленото. Погледнах Биан, която също бе сложила своите. Като се прибавят фереджето и торбестата абая, наистина изглеждаше много зловещо. Вероятно и аз, защото тя каза:

— Не сме ли се срещали в някой филм на ужасите?

Разсмях се.

— Аз съм чудовището от Черната лагуна. Ти си от „Война на световете“.

Ерик се обърна и рече:

— Ще ме побъркате от страх. Сложете пълнители, но не зареждайте куршум в цевта. И помнете: не сваляйте предпазителя.

Той рязко зави наляво в дълъг проход между два големи склада, изключи двигателя и каза:

— Да тръгваме.

Ние с Биан го последвахме обратно към улицата, където за щастие не се мяркаше жива душа. Тед остана при колата и аз осъзнах, че задачата му е да опази транспорта за измъкване, което подсказваше колко грижливо е изпипан планът.

Ускорихме крачка. Ерик, изглежда, знаеше къде отива. Дано, защото аз нямах ни най-малка представа. Бях проучил картите на града, но нощем всичко изглежда различно, а бунтовниците бяха свалили уличните табели — знак, че очакваха идването на морските пехотинци и не желаеха да им облекчат работата.

Изминахме тичешком около четиристотин метра, което никак не беше лесно с дългата черна дреха, в която непрекъснато се препъвах. Как ли оцеляват жените? Улиците бяха пусти, но имах странното чувство, че ни наблюдават. Всъщност дори бях сигурен, че някой ни наблюдава. Но кой?

Ерик изведнъж свърна рязко към входа на голям двуетажен склад. Идвахме откъм задната страна на сградата и Ерик вече ни беше казал, че предната фасада е срещу обекта на акцията. Влязохме през огромна товарна врата, тичешком прекосихме мрачното кънтящо пространство, после по тясна метална стълбичка се изкачихме на втория етаж.

Огледах наоколо с очилата за нощно виждане и забелязах два зелени човешки силуета да се задават откъм прозореца в дъното.

— Моите момчета — каза Ерик. — Спокойно.

Двамата се приближиха и Ерик им каза кои сме, после ни ги представи като Джак и Лари.

Всички шепнехме, което беше напълно излишно. Но съм забелязал, че в такива моменти всички снишават глас с две-три октави. Дори и най-печените.

Разменихме любезности, после Лари каза:

— Последвайте ме.

Отправихме се към избития прозорец, откъдето се виждаше безпрепятствено улицата под нас и отсрещната сграда. На пода до прозореца забелязах купчинка смачкани обвивки от бонбони, шест празни тенекиени кутийки и остатъци от храна. Вероятно това бяха наблюдателите, за които спомена Карл, и по всичко личеше, че са били тук през целия ден, може би и предната нощ и сега страдат от повишено ниво на кръвната захар.

Изглежда, старшият в групата беше Лари. Той посочи през прозореца и каза на Ерик.

— Ето там. Това е обектът.

Всички се вгледахме в двуетажния правоъгълен склад на ъгъла. Беше обърнат към нас с тясната си страна, а широката гледаше към пресечката.

Лари продължи:

— Една гадина на покрива… — ръката му леко помръдна наляво — … ето там. Видяхте ли? А, още един дръвник се крие в предния вход. Нямаше да го усетим, нали? Само че дръвникът от време на време излиза навън да запали цигара. — Той се изкиска. — Пушенето наистина е вредно за здравето. Аз ще го поема.

Ерик внимателно огледа цялата сграда, после заговори в микрофона:

— Обектът е двуетажна постройка. Стандартна конструкция. Измазани стени от бетонни блокчета, вероятно стоманен вътрешен скелет…

И тъй нататък. Владееше удивително много архитектурни термини и аз се запитах дали не е бил строител, преди да стане унищожител. Накрая Ерик се обърна към Лари и попита:

— Други входове?

— Да… нормална врата от другия край. Дони може да очисти всеки, който изскочи от там.

— Добре. — Ерик отново заговори по микрофона: — От другата страна има изход… врата. Ти я поемаш, Дони. Излезе ли някой, стреляй в краката. — След малко Ерик инструктира бившия ми шофьор Карл: — Точно на изток от обекта има триетажна сграда. Качи се най-отгоре. Като подам сигнал, елиминирай пазача на покрива. Повтори. — Той се вслуша и продължи: — Аха… Започваме след две минути. Сверете си часовниците. Сега е два и петнайсет.

Озърна се към нас с Биан и сякаш чак сега си припомни, че не сме от екипа; без заповед не можех да предприема нищо.

Нюйоркчанинът Лари домъкна от сенките един триножник, който не бях видял досега. Оказа се стойка за снайперска пушка — някакъв непознат за мен европейски модел с дървен приклад, заглушител и нощен мерник. Тия момчета разполагаха с най-модерните играчки. Някой здравата бъркаше в джоба на Управлението.

Ерик погледна часовника си и каза на Джак:

— Време е. — Обърна се към Лари и добави: — Не изпускай от очи тия двамата, докато не ти дам сигнал.

Лари кимна. Ерик и Джак изчезнаха надолу по стълбичката.

Лари се обърна към нас и попита:

— Искате ли да гледате?

Искахме, затова предпазливо се приближихме до прозореца, а Лари се приведе над оръжието си и завъртя някаква настройка, вероятно яркостта на нощния мерник.

След малко по улицата се зададе сребриста кола с четири врати. Караше съвсем бавно, с не повече от двайсет километра в час. Спря точно пред входа и отвътре излезе мъж, който огледа околностите, без да бърза. Стъклата на колата бяха затъмнени, тъй че не се виждаше дали има и други пътници.

Продължавайки да върти настройката, Лари прошепна:

— Томи Барзани. Той е американец от кюрдски произход и говори местния диалект. Затова винаги му пробутват най-гадната работа.

Човекът приличаше на арабин и беше облечен по иракската мода — с кафяв панталон и тъмна риза с разкопчана яка; в дясната си ръка държеше автомат АК–47. Спокойно пристъпи към вратата, почука и викна нещо на арабски.

Биан преведе:

— Казва, че носи важно съобщение и моли да отворят вратата.

Надничайки през нощния мерник, Лари обясни:

— Още преди няколко месеца бунтовниците престанаха да използват клетъчни телефони и радиостанции. Знаят, че подслушваме, проследяваме източника и насочваме към него ракети. Сега се върнаха към старите методи. Вести чрез пратеник.

Той си пое дълбоко дъх и спря да диша.

След кратко изчакване вратата се отвори и някой подаде глава. Чух как пушката на Лари тихо изпука и главата избухна, после тялото, свързано с тази глава, се катурна навън, право в ръцете на Томи Барзани.

Почти незабавно от колата изскочиха двама мъже, единият с картечен пистолет, другият с полицейски таран за разбиване на врати. Сграбчиха тялото за краката, метнаха го в сградата и нахълтаха вътре.

Лари посочи с пръст слушалката си и каза:

— Току-що получих потвърждение от Карл. Пазачът на покрива е извън строя.

Божичко — тия момчета наистина си ги биваше.

След миг видях как два тъмни силуета, Ерик и Джак, пресякоха светкавично улицата и изчезнаха във вече неохранявания вход.

— Какво правят? — попита Биан.

— Първата група би трябвало да разчисти партера — обясних аз. — Ерик и Джак отиват горе и почват да претърсват стаите. — Обърнах се към Лари. — Нали?

— Да… в общи линии. Но вероятно преди малко застрелях единствения гад на партера. Сигурно вече и петимата са горе.

— В нюйоркската полиция ли те научиха да стреляш така? — попитах аз.

— Не те, а аз ги учех. Бях инструктор по стрелба. Десет години.

— Кой вятър те довя чак дотук?

Лари ни погледна, после отговори бавно и съвсем простичко:

— Те ми прецакаха града. Сега аз прецаквам техните.

Интересен мироглед. Интересен човек.

Той притисна с шепа ухото си.

— Какво? Да, да… добре. — Погледна ме. — Ерик каза да отидете там веднага. Аз оставам тук да прикривам района.

След минута двамата с Биан пресякохме улицата и стигнахме до входа на склада. Спряхме и притиснахме гърбове от двете страни на вратата. Прошепнах на Биан:

— Свали предпазителя.

— Ерик каза…

— Не ми пука.

— Вярно.

— Прикривай ме. — Биан приклекна с насочено оръжие и аз обявих: — Влизам.

Нахълтах вътре, търкулнах се, надигнах се на коляно и огледах партера през очилата за нощно виждане. Видях масивните очертания на металообработващи машини, значи не беше склад, а фабрика, най-вероятно за сглобяване на автомобили. Забелязах и трийсет-четирийсет снаряда едър калибър, грижливо подредени един до друг. Обикновено такива елементи не влизат в конструкцията на автомобила, освен ако не е предвиден за еднократно пътуване.

Продължих да се оглеждам. Теоретично партерът трябваше вече да е проверен от хората на Ерик и да се смята за безопасен. Но съм виждал как хора влизат в „прочистени“ стаи, а после ги изнасят на носилка.

Не забелязах нищо освен машините, снарядите и един окървавен труп с половин глава. Пристъпих към подножието на стълбището и прошепнах на Биан:

— Чисто е.

С два скока се озова зад мен и тръгнахме предпазливо по стъпалата, насочвайки оръжията нагоре.

Нечий глас подвикна от горния етаж:

— Ти си Дръмънд, нали?

Усетих, че съм под прицел.

Изкушавах се да изкрещя „Аллах акбар“, но идеята не беше добра, а и едва ли щеше да разсмее някого. Вместо това попитах:

— Къде е Ерик?

— Последвайте ме.

Изкачихме се, завихме наляво и бързо закрачихме по тесен сумрачен коридор с по четири-пет врати от двете страни. Всички бяха отворени, а някои и разбити на трески, вероятно с тарана, който носеше единият от екипа. В края на коридора имаше канцелария и ние влязохме вътре.

Небрежно-съсредоточен, Ерик седеше на едно бюро и клатеше крака. Зад него двама от хората му се целеха с картечни пистолети в шестима араби, изправени до стената.

Ако се съдеше по състоянието на облеклото им, пленниците бяха изненадани в леглата. Единият беше съвсем гол, другият само по гащи — боксерки на червени рози, — а останалите четирима бяха с панталони и тениски. Нито един не носеше обувки и аз подозирах, че едва ли е съвпадение. Най-вероятно хората на Ерик ги бяха събули, за да затруднят евентуален опит за бягство.

Свалих фереджето и очилата за нощно виждане и извадих фенерче от джоба си.

Без видимо съжаление Ерик ни осведоми:

— Освен двамата външни пазачи се наложи да убием още един. Успя да се добере до оръжието си и… така стана… — След кратко мълчание той направи лаконичен обзор на положението. — Ако ви интересува, всички имаха оръжие в стаите си. Сега може и да изглеждат кротки, но определено не са ангели. Освен това прибрахме два лаптопа. Реших, че може да ви заинтересуват.

— Добра идея.

Той посочи към ъгъла на стаята, където лежеше труп с грижливо скръстени на гърдите ръце. Показалците бяха събрани на кръст. Някой имаше чувство за хумор.

Пристъпих по-близо и огледах трупа. В центъра на челото имаше малка дупка, а под тила се разливаше локвичка кръв. Ерик обясни:

— Беше настанен с онзи там.

И той посочи един по-възрастен мъж в края на редицата пленници.

Очите на мъртвеца бяха изцъклени и безметежни, сякаш искаше да покаже, че вече си няма никаква грижа на този свят. Ние обаче щяхме да имаме много сериозен проблем, ако това се окажеше Бин Паша.

Попитах Ерик:

— Сигурен ли си, че никой не е избягал през другия изход?

— Това са всичките.

Тръгнах покрай редицата от шестима пленници, като пред всекиго спирах и насочвах лъча на фенерчето към лицето му. Реакцията на току-що заловен пленник може да е много показателна. Тия шестимата навярно си бяха легнали с чувството за пълна безопасност в един град, населен с техни събратя, а сетне изведнъж ги събудиха някакви странни американци, насочващи оръжия към лицата им.

Редно бе да последват мигове на объркване, страх и недоумение. Или поне така се надявах, защото по правило именно през този кратък период е най-вероятно пленниците да проговорят, да разкрият ценни сведения или да предприемат някакъв невероятно отчаян, дори глупав ход.

И наистина четири от лицата разкриваха тъкмо такива чувства. Страх, тревога, объркване и дори безнадеждност.

Не беше обаче така с предпоследния — по-широкоплещест и мускулест, висок около метър и осемдесет и пет, с широко лице, което ме гледаше с гняв и презрение. Мислено го нарекох Костеливия орех. Освен това в очите му зърнах фанатичен блясък, което винаги е лош знак. Трябваше да го държим под око.

Последният в редицата изглеждаше по-стар от другите, които бяха на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Имаше дълго и тясно лице. Задържах лъча върху него и забелязах, че е прорязано от белези, а едното око е млечнобяло. Иначе лицето бе доста красиво, но белезите и слабата светлина му придаваха зловещ вид. От пръв поглед се виждаше, че насилието не му е чуждо.

Той ми се хилеше по същия начин, както млада красавица се усмихва на полицая, който я е спрял за превишена скорост, уверена, че е по-умна и по-лукава, а ако всичко друго се провали, ще уреди проблема с размера на бюста си. Огледах лицето му, той също огледа моето с мрачно безразличие. Нарекох го Хладнокръвния и си помислих, че трябва и него да държим под око.

Но тези хора не бяха обучени войници и нямаха нито правила за поведение в подобни ситуации, нито поне що-годе ясна представа как да се държат. Ако имахме късмет, бяхме попаднали на Бин Паша и неговите телохранители, ако не — пред нас стояха шестима атентатори самоубийци, които не даваха пет пари дали ще живеят, или ще умрат; интересуваше ги само дали ние ще живеем, или ще умрем.

Докато вървях покрай редицата, Биан надничаше иззад рамото ми и също проучваше лицата на пленниците. Имах чувството, че се опитва да определи по поведението им кой ще се пречупи най-лесно, което в подобна ситуация е извънредно важно. Обърнах се към Ерик.

— Отведи хората си да изчакат долу.

— Знаеш, че не можем да измъкнем от тук шестима пленници — изтъкна той.

— А колко?

— Един.

Погледнах го втренчено.

— Двама — каза той. — Не повече.

При всеки разпит е полезно да настроиш затворниците един срещу друг. Добре, нека да бъдат двама.

Ерик посочи с пръст часовника си.

— Десет минути. Дано имаш някаква магия за откриване на нужния тип.

— А ти прахосваш безценно време.

— И… още нещо — добави той. — Претърсихме ги. Но ще е по-добре да ги държите на мушка, освен ако предпочитате да им сложим белезници.

Биан поклати глава. Не знаех защо и не бях много съгласен, но сега не бе нито времето, нито мястото за спорове. Пленниците винаги търсят слабост или разногласия сред похитителите си, а не исках да насърчавам подобни нелепи заблуди.

Освен това за разпита отговаряше тя, а както ме бе уверявала неведнъж, имаше значителен опит в това отношение. С известно закъснение осъзнах, че съм пропуснал да питам дали предишните й разпити са били успешни.

Както и да е, шестимата пленници следяха разговора ни с повишено внимание, прехвърляйки погледи от лице на лице. Стандартно поведение.

Сигурен бях, че в момента из главите им се въртят три въпроса: Първо, кои са тези тайнствени хора, които изникват посред нощ, облечени като араби, и ни заплашват с оръжие? Второ, защо се захванаха точно с нас? И, трето, след като не носят американски военни униформи, по какви правила играят, ако изобщо имат някакви правила?

Ерик и неговите хора напуснаха канцеларията и вратата се затвори зад тях. Биан се обърна към мен, посочи няколко свещи и нареди:

— Запали ги. Веднага.

Гласът й звучеше властно, дори грубо, но знаех, че това не е предназначено за мен; в момента тя разиграваше театър за шестимата до стената.

Веднага си пролича колко неприятно се изненадаха, че чуват женски глас — и то глас на жена, която ги е хванала колективно за топките. Не бяха свикнали с изпитанията, на които са подложени американските мъже.

Запалих свещите. Биан свали фереджето, после торбестата рокля и разтръска коса. Както е казал един знаменит англичанин, розата си остава роза независимо от името, а красивата жена е очарователна дори когато насочва към главата ти заредено оръжие. Може би дори най-много точно тогава.

Сега и шестимата се бяха вторачили в Биан. Двама пригладиха косата си и изпънаха рамене, а голият незабавно закри слабините си с длани. При дадената ситуация благоприличието бе най-малкият им проблем, но хората реагират странно в моменти на върховно напрежение.

Биан застана точно пред средата на групата, разкрачи нозе, сложи ръце на кръста си, изпъчи се и вирна брадичка. Тази внезапна метаморфоза от кротка жена към садистична повелителка бе малко театрална, но и много убедителна — дори аз се сепнах за миг. Но както всички останали форми на социално взаимодействие, успешният разпит трябва да взима предвид местните обичаи, вярвания и общи страхове. Очевидно Биан знаеше всичко това.

Пред нас имаше шестима арабски мъже, израсли в едно общество, където жените са низши създания, забулени под фереджета и буквално нямащи право на глас. А сега не стига че бяха позорно пленени, но отгоре на всичко някаква американка — гнусна неверница — щеше да води разпита. Биан разбираше срама и объркването им и сега вдигаше градуса на унижението.

Тя изчака няколко напрегнати секунди, колкото пленниците да проумеят, че наистина са в нейна власт. Накрая запита с много груб глас:

— Кой говори английски?

Мълчание.

Тя огледа лицата им и заяви:

— Настоявам за отговор.

Отново мълчание.

— Поне един от вас говори английски. Знаем това. Да направи крачка напред… веднага.

Трябваха ми една-две секунди, за да проумея защо е толкова сигурна, че някой говори английски и защо това има значение. Артилерийските снаряди долу бяха предназначени за бомби — крайпътни или автомобилни; следователно някой в тази стая имаше инженерните способности да конструира подобни устройства. Това означаваше висше образование, вероятно в чуждестранен университет и вероятно човекът говореше английски. В йерархията на терористите бомбените технолози стоят веднага след финансистите и да изкараме от строя такъв тип се равняваше на втора печалба от лотарията.

Но отново нямаше никакъв отговор.

Биан се озърна към мен. Посочи голия и човека по боксерки и нареди най-хладнокръвно:

— Отдели тези двамата.

Поколебах се. Тя кресна:

— Чу ме. Веднага!

Пристъпих напред и Биан вдигна оръжието си срещу пленниците, за да ме прикрие. Сграбчих за ръката голия и го дръпнах напред, после издърпах и другия.

Застанали насред стаята, двамата изглеждаха още по-замаяни, нещастни и объркани. Питаха се с какво толкова се различават от другите и съжаляваха, че са такива.

Биан нареди:

— Отведи ги долу. Кажи на Файндър да ги екзекутира.

Изглеждаше напълно сериозна.

Задържах поглед върху нея малко по-дълго и тя усети съмненията ми, защото, без да изпуска от прицел мъжете до стената, извърна глава и ми намигна.

После пак се обърна към пленниците и заговори на арабски. Вероятно обясняваше, че приятелите им отиват за рециклиране.

С приклада на карабината изблъсках двамата мъже от канцеларията и ги поведох по дългия мрачен коридор към стълбището. Разбира се, не е редно да се заплашват пленници със смърт или нараняване; но не е редно и да пращаш атентатори самоубийци срещу невинни жертви. А в по-философски план, ако не знаеха английски, значи не разбираха заплахата и тя преставаше да бъде заплаха. Надявах се тази своеобразна логика да прозвучи пред съда също тъй убедително, както ми звучеше в момента. Бяхме стигнали до най-горното стъпало и аз за всеки случай подвикнах:

— Дръмънд слиза с двама пленници.

Накарах ги да слязат пред мен. Крачеха покорно като овце и личеше, че си нямат представа какво ги чака.

Файндър чакаше в подножието на стълбището.

— Кои са тия? — попита той.

— Нагледен урок.

Той ме изгледа втренчено.

— В смисъл?

— Тя прилага шокова терапия. Разделяй и владей. Отдели тия двамата да бъдат разстреляни.

— Наистина ли?

— Не… само иска така да си мислят.

— Сигурен ли си? Ще го направим за сметка на заведението.

Изблещих се.

Той се разсмя.

— Майтап, Дръмънд. Гледай по-весело.

Оставих го с двамата пленници и се върнах горе. Когато влязох в канцеларията, Биан все още крещеше нещо на арабски. Пленниците я слушаха напрегнато и не ми обърнаха внимание.

Тя прекъсна монолога и ме погледна. Казах:

— За онзи, голия, трябваха три куршума. Жилав излезе, проклетият. — След малко добавих: — През цялото време крещеше на арабски, молеше да го избавим от мъките.

Намекът беше малко тънък, но по изражението й разбрах, че е схванала — и двамата не говореха английски.

Тя пак погледна пленниците и каза:

— След секунда ще ти дам още един или двама.

— Не бързай. — Аз се облегнах небрежно на стената. — Момчетата на Файндър са се заели да ги кастрират и погребат с главите на запад. На хубаво, скришно място, където никой няма да ги намери.

Естествено, грубият намек се отнасяше до мюсюлманското поверие, че за да влезе душата в рая, скоро след смъртта тялото трябва да бъде измито и погребано с глава на изток; а който умре като мъченик, ще бъде посрещнат и обслужен от цяло стадо прекрасни девици, но без съответното оборудване всичко това си остава в сферата на празните надежди.

С крайчеца на окото си забелязах, че по лицето на втория отляво се изписа сдържано възмущение. Той чуваше и което е по-важно, разбираше какво говорим.

Биан също усети. Посочи го с пръст.

— Ти… крачка напред.

Той продължаваше да гледа изцъклено и не помръдваше.

Биан пристъпи напред и застана само на две педи от него. Хладнокръвния стоеше от дясната му страна и със своето безучастно спокойствие подчертаваше още по-силно страха на този тип, когото нарекох мислено Нервния.

Биан се взря в очите му и попита:

— Е?

Той сви рамене, като че не разбираше какво се иска от него. И тогава изневиделица карабината на Биан изгърмя. В тясното пространство изстрелът отекна като топовен гърмеж и мисля, че всички бяхме изненадани и зашеметени.

Пристъпих към Биан, но тя се обърна и каза:

— Ох, дявол да го вземе. Беше злополука.

— Злополука?

— Карабината… Бях махнала предпазителя и… аз… сигурно пръстът ми… Ох, по дяволите.

Нервния лежеше на пода, стискаше окървавеното си ляво коляно, гърчеше се и мънкаше нещо на арабски. Прекрачих към него, но Биан каза:

— Шон, моля те, стореното — сторено. Остави на мен.

Изглеждаше изненадана и потресена, че го е простреляла. Наведе глава към него и изрече нещо на арабски. Но звучеше малко грубо за извинение; всъщност звучеше като заплаха и той бързо отвърна с нещо, което напомняше мучене на ранено животно.

— Каквото и да си намислила, прекрати го веднага — наредих аз.

Без да ми обръща внимание, тя подритна падналия човек. После грубо му каза нещо на арабски.

— Добре… да… да… — отвърна той. — Говоря английски. Но не много добре. Не стреляйте, моля ви.

Биан се отдръпна и попита:

— Кой от тези хора е Али бин Паша?

— Ох, ооох, коляното ми… Ох, много боли… Аз…

— Отговаряй. Кой е?

— Кой… как е името?

— Али бин Паша. Посочи го.

Стиснал коляното си, човекът се залюля насам-натам. Изглеждаше замаян от жестоката болка. Накрая каза:

— Аз. Аз съм този човек, когото търсите… този Али бин Паша.

— Лъжец.

— Не, това е истина. Моля ви, не стреляйте пак. Моля ви…

— Ти не си Бин Паша. Ако не го посочиш, ще ти пръсна мозъка.

От една страна, трябваше незабавно да я изхвърля от стаята; от друга, исках да чуя отговора на този тип. Може би изстрелът наистина бе злополука, а понякога нещастието е за късмет. А ако не беше случайност? Наистина ли се канеше да пръсне главата му?

Тя грубо натисна с цевта раненото му коляно. Той се сгърчи и изрева от болка.

Това сложи край на колебанията ми. Бързо прекрачих към нея с намерение да й отнема оръжието.

Но на Костеливия орех му бе хрумнала същата идея, а той стоеше по-близо. Хвърли се върху Биан, която не му обръщаше внимание и бе допуснала грешката да се приближи до пленниците.

Преди да направя и крачка, той сграбчи Биан изотзад и притисна карабината върху гърлото й. Дърпаше нагоре с крясъци „Аллах акбар, Аллах акбар“. Краката на Биан се отлепиха от пода. Тя се бореше, риташе, но онзи бе едър и силен — подмяташе я, както бясно куче размахва парцалена кукла.

Завъртях карабината и стоварих приклада върху челото му. Раздаде се зловещ пукот и главата му отхвръкна назад, но той не разхлаби хватката. От устата на Биан вече излиташе само глухо хъркане.

Отново замахнах с приклада, ударих по-силно и разбрах, че съм улучил слабо място, защото той изпухтя шумно. Изтърва Биан и със стон рухна на колене.

Биан също се свлече на колене, кашляйки задавено.

Този път Шон Дръмънд също бе изпуснал от поглед заплахата по фланговете. Рязко се завъртях и насочих карабината срещу двамата до стената, които бавно пристъпваха към мен.

— Недейте!

Те явно разбраха — ако не мен, то карабината, защото застинаха на място.

След малко Биан се надигна от пода. Взе оръжието си и насочи очи към Костеливия орех, който вече нямаше грижа за нищо друго освен за бликащата от челото му кръв. Каза му на арабски нещо кратко и рязко. Той бавно се изправи на крака и отстъпи до стената.

— Добре ли си? — попитах я аз.

— Малко…

Тя не довърши и се загледа някъде в пространството.

— Да не би…

— Не, нищо ми няма. Малко съм замаяна… задъхана…

Преди да кажа още нещо, тя се завъртя надясно и — бам, бам, бам — двама пленници рухнаха един подир друг на пода. Гледах ту нея, ту тях. Сега двама от пленниците също като Нервния лежаха долу, стискаха коленете си, гърчеха се и виеха от болка. Третият — онзи, когото наричах Хладнокръвния — бавно се свличаше надолу и гледаше Биан с умерена изненада. Не личеше да го боли.

Аз също се втренчих в Биан. Тя извърна очи.

— Какво направи?

След като не получих отговор, отговорих си сам:

— Току-що стреля по невъоръжени пленници.

Тя се озърна към мен и за миг се почудих дали не е дошъл и моят ред.

— Предай ми оръжието си, Биан.

Вместо да подаде карабината, тя каза:

— Не ги убих.

— Оръжието. Веднага!

— Направих каквото трябваше. И успях.

Тя изправи глава и за момент сякаш се вгледа в онова, което беше извършила. Аз наблюдавах лицето й и видяното не ми хареса; би трябвало да изглежда потресена или разярена, но вместо това ми се стори, че напълно владее емоциите и чувствата си. Всъщност изглеждаше едва ли не безучастна. Накрая изрече с удивително спокоен глас:

— Шон, моля те. Слез долу. Кажи на Ерик веднага да доведе хората си.

— Ти слез долу. Няма да те оставя сама с тия хора.

Без изобщо да коментира нареждането, тя каза:

— Дай ми фереджето си, ако обичаш.

Мислех, че ще го използва, за да спре кръвта от раната на някого от простреляните. Подадох й го, като стъпвах предпазливо и не изпусках от поглед оръжието й. Тя обаче се наведе и запуши устата на Нервния, който хленчеше и изглеждаше готов да напълни гащите.

После вратата се отвори с трясък и въпросът кой от нас да слезе долу автоматично отпадна. Ерик и двама от хората му нахълтаха в канцеларията с насочени към нас карабини.

— Няма страшно — извиках аз, преди някой да допусне грешка. — Владеем положението.

Ерик отпусна оръжието и огледа телата на пода.

— Какво става, по дяволите? — попита той. Не очакваше отговор и продължи с яростен тон: — Не ви ли казах да си държите оръжието на предпазител? Мамка му — тия изстрели се чуха из половината град.

Погледнах го, после погледнах Биан и изведнъж разбрах какво бе направила… и което е по-важно, защо. В посланието на Шараби до Даниълс се споменаваше, че Али бин Паша е загубил левия си крак и затова Биан бе стреляла в коленете им. Прост и ефективен начин да определи чий крак е истински и чий не.

Обърнах се към Ерик и казах:

— Превържете ги, сложете им белезници и запушете устата на всички.

— Не си познал! Тия изстрели ще вдигнат на крак всички бунтовници в околността. Време е да изчезваме — незабавно.

— Направи го. — Посочих Нервния и после Хладнокръвния, тоест Али бин Паша, който ме зяпаше от пода с пресметлив поглед. — Това са щастливците, които ще пътуват на наши разноски.

— Да не си се побъркал? Слушай, след около две минути целият град ще ни погне.

Погледнах го втренчено. Той отвърна със същия поглед. После поклати глава и се обърна към хората си.

— Добре. Побързайте.

Но Али бин Паша имаше други идеи. Той изведнъж скочи на крака и се хвърли върху Биан, която дотолкова се бе увлякла в нашия разговор, че стоеше с гръб към него.

Издърпа карабината от ръцете й и се завъртя. Всичко стана тъй ненадейно, че преди да помръдна, зърнах пред себе си дулото на оръжието.

В този кратък миг видях, че безразличието е изчезнало от лицето на Али бин Паша; устните му се кривяха в злобна усмивка, а тъмните му очи пламтяха от люта ненавист.

Здраво стиснах клепачи, чух гърмеж и се смаях, че не усещам как мозъкът ми изхвръква от черепа.

Когато отворих очи, Бин Паша бе навел оръжието към пода и ме гледаше също тъй смаяно. После се свлече на колене и изтърва карабината.

— Не стреляйте! — изкрещях аз. — По дяволите… не стреляйте по него.

Късно. Ерик вече го бе прострелял.

Пристъпих напред и ритнах карабината настрани от коленичилия Бин Паша. Той се олюляваше. Погледна ме, после сведе очи към корема си, където от малка дупчица в ризата му бликаше тъмна кръв. Изглеждаше леко изненадан и силно раздразнен.

Повалих го по гръб, коленичих и силно притиснах раната с длан. После изрекох, без да се обръщам конкретно към някого:

— Дайте превръзка. Веднага.

Биан ми подаде превръзка и попита:

— Зле ли е?

— Не знам. Кърви равномерно, нали? Значи няма засегната артерия. Това е добре. Но може да е разкъсан някой от важните органи.

Разкъсах тениската му и огледах раната. Той беше изпаднал в шок и мънкаше нещо неясно — може би проклятия или молитви.

Дупката се намираше на седем-осем сантиметра вляво от пъпа. Опитах да си припомня гимназиалните уроци по анатомия. Какви важни органи се намираха там? Бъбреци? Далак. Със сигурност имаше черва, а това означаваше риск от инфекция. И от личен опит си спомнях, че една рана там много боли.

Пъхнах ръка под него и опипах. Нямаше изходна рана. Значи добрата новина беше, че има само една външна рана, през която да губи кръв. Лошата — че така или иначе пак я губи, само че вътре.

Притиснах марления тампон върху дупката на корема му, преметнах връзките отзад и ги стегнах здраво.

В това време Ерик и хората му запушиха устата на пленниците с парцали, превързаха ги и стегнаха китките им с найлонови ремъци, каквито употребяват полицаите. След по-малко от минута всички бяха обездвижени и вече нямаше риск да умрат от загуба на кръв, което щеше да ни спести поне едно обвинение пред евентуален международен съд.

Озърнах се към Биан. Тя също ме погледна и кимна. Не беше нито времето, нито мястото да го обсъждаме, но и двамата знаехме, че току-що отношенията ни са се променили.

Хората на Ерик метнаха на гръб Нервния и Али бин Паша и ги изнесоха от стаята. Ние тръгнахме плътно след тях, оставяйки зад себе си един труп, двама ранени и лош спомен.

Очевидно Ерик вече бе предупредил хората си, че е време за оттегляне, защото две коли — сребристият седан и червената корола — чакаха с включени двигатели до тротоара.

Метнаха грубо Нервния в багажника на сребристата кола, а аз помогнах да настанят Бин Паша отзад в королата, където можех да следя състоянието му.

Всички се качихме в колите и Ерик даде газ. Беше си сложил очилата за нощно виждане и караше без фарове. Движеше се поне с шейсет километра в час по тесните улички с остри завои, където и трийсет бяха опасна скорост. Не знаех кое е по-опасно — банда разярени бунтовници или неговото шофиране. После си спомних какво правят тук с пленниците и казах:

— По-бързо.

Ние с Биан седяхме от двете страни на Бин Паша и при всеки завой той се подмяташе между нас като парцалена кукла.

След по-малко от три минути сградите оредяха и отново се озовахме в покрайнините на града. Обикновено добре помня откъде съм минал, но не видях нищо познато, значи не излизахме по същия път — вероятно Ерик се придържаше към благоразумния принцип да променя маршрута. Чух го да разговаря с хората си и доколкото разбрах, още една или две групи ни следваха, за да ни пазят гърба и да гарантират, че ще се измъкнем с ценния товар.

Биан не казваше нито дума. Нямах желание да й обяснявам как се чувствам. Бях ядосан и тя го знаеше. Не само простреля пленниците, но и утежни греховете си с недопустима небрежност, като позволи на два пъти да я нападнат. Втория път едва не ми пръснаха черепа, а такова нещо трудно се прощава. Освен това нашият скъпоценен пленник можеше да не доживее до разпита, цялото пътешествие можеше да се окаже напразно и да ми докара дълъг и неприятен разговор с Филис.

Както и да е, вече бяхме напуснали застроената зона, друсахме се по същия черен път, който ни доведе в града, и аз осъзнах, че Ерик е открил начин да ни върне обратно през позициите на капитан Юкнис и неговата рота. Погледнах часовника. Три и двайсет. Поотпуснах се. Добре, Али бин Паша можеше и да издъхне, преди да се доберем до Багдад, но иначе най-лошото бе отминало. Какво повече можеше да се обърка?

Е, човек не бива да изкушава съдбата, защото изведнъж ни обля ослепителна светлина и Ерик натисна спирачката тъй рязко, че Бин Паша политна напред и заби глава в облегалката.

Светлината изгасна също тъй внезапно, както бе пламнала, и нечий глас извика на английски:

— Шофьор, излез от колата. Ръцете на главата.

Ерик отново излезе. Този път обаче вместо високия мършав силует на капитан Юкнис през мрака се зададе ниска, набита фигура. Човекът се движеше с подчертано каубойско клатушкаме като същински Джон Уейн, а от двете му страни крачеха двама едри морски пехотинци, насочили карабините си срещу Ерик.

Свалих стъклото и чух как Ерик и офицерът разговарят, или по-точно спорят. Мина около минута, но положението не се промени. Ерик повишаваше глас, а тонът на другия ставаше все по-злобен и повелителен.

Разкошно. Намирах се тук, защото коварната ми шефка ме надхитри, партньорката ми извърши военно престъпление, пленникът ми вероятно умираше от кръвоизлив и… е, схващате картинката.

Трябваше да си го изкарам на някого и тази ситуация — по-скоро този нещастник — ми даваше идеална възможност.

Рязко отворих вратата.

— Шон, недей… — опита се да ме спре Биан. — Моля те, остави на Ерик.

— Млъквай.

Излязох от колата и тръгнах към Ерик. Чух как наблизо изщракаха затворите на карабини и чак сега си припомних, че съм облечен като арабин. Спрях, бръкнах в джоба си, извадих американското знаменце и трескаво го размахах, докато бавно и предпазливо смъквах абаята през главата си.

Офицерът крещеше в лицето на Ерик:

— Не ми пука за кого се представяш или с кого твърдиш, че имаш уговорка. Аз…

— С капитан Юкнис, казах ти.

— Юкнис беше повикан на заседание в Тактическия оперативен център. Сега аз командвам и те арестувам заедно с колата. И пак повтарям, ще я претърся. Обяснявай историята си, когато намерят време да пратят някого от разузнаването.

— Колата не бива да бъде претърсвана.

И пак отначало.

Приближих се до офицера и насочих лъча на фенерчето първо към гърдите, после към петлиците му. На значката с името пишеше „Бери“, а черната ивица на старши лейтенант подсказваше, че е пръв заместник на Юкнис.

После вдигнах лъча нагоре и се изненадах от съвсем младичкото, почти детско лице на лейтенанта. Колкото по-дълго служа в армията, толкова по-млади стават лейтенантите. Но младшият офицер в армията е странно същество, надарено с власт и отговорности, далеч надхвърлящи скромните му запаси от житейски опит и мъдрост. Някои реагират на това с благоразумна скромност, други със самоубийствена липса на самочувствие, а трети с нелепата илюзия, че всичко им се полага по право. За в случай, че още не съм се досетил към коя категория спада, лейтенант Бери кресна:

— Махни проклетата светлина от очите ми.

Добродушно отвърнах:

— Добро утро, лейтенант Бери. Чудесен ден, не смятате ли?

— Кой си ти? — попита той заплашително.

— Вие изпълнявате длъжността командир на тази рота, нали?

— Кой си ти, мътните да те вземат? — повтори той.

— Не смятате ли, че щях да отговоря още първия път, ако ви влизаше в работа?

— Аха… умник — каза той, проявявайки учудваща прозорливост. След малко нареди: — Вдигни ръце.

— И защо да го правя?

— Защото ти заповядвам.

— Смешна причина.

— Тъй ли? Ще заповядам да те застрелят. И това ли е смешно?

След като отново не вдигнах ръце, той се озърна през рамо и заповяда на двамата пехотинци:

— Претърсете това говедо и му сложете белезници. Ако окаже съпротива, употребете сила.

Преди пехотинците да помръднат, аз казах на лейтенант Бери:

— Сега е време да тракнеш с токове. — Насочих лъча на фенерчето към собствения си ревер.

Видях как цялата самоувереност се изцеди от лицето му, докато осъзнаваше, че си има работа с полковник. За момент изглеждаше объркан и неуверен какво да предприеме, сетне като всеки дребен тиранин инстинктивно премина в другата крайност — изпъна се мирно и козирува със замах.

Не отвърнах на поздрава.

— Лейтенант, току-що оскърби и заплаши със смърт старши офицер. — Завъртях се към Ерик. — Ти си свидетел, нали?

— И още как. Ругаеше те. Дори искаше да те убие.

— Да, не му мърдат десет-петнайсет години в „Левънуърт“.

— Сър, аз не знаех кой сте… не разбрах, че…

— Не, боя се, че това не оправдава поведението ти.

— Едно искрено войнишко извинение ще свърши ли работа, сър?

— Ни най-малко.

— Ами… аз…

— Лейтенант, запознат ли си с параграф 834?

Той погледна първо мен, после Ерик. Обясних:

— Възпрепятстване, осуетяване или застрашаване на важна военна операция. Във военнонаказателния кодекс заема второ място след държавната измяна и се наказва с доживотен затвор.

— Но… аз не знаех…

— Незнанието не е оправдание, лейтенант. Имаш ли радио?

— Да, сър.

— Къде?

— В командирската кола.

Сега гласът му определено трепереше. Явно лейтенант Бери почваше да осъзнава, че на бойното поле има и други заплахи освен куршумите.

— Свържи се със своята част — наредих аз. — Предай им, че ще минат три цивилни автомобила. Да не им пречат по никакъв начин. — След съвсем кратка пауза добавих: — Искам да козируват при преминаването на всяка кола.

— Но, сър, аз дори не знам кой сте.

— Аз съм човекът, който може да ти съсипе живота. Имаш две секунди. Решавай.

Лейтенант Бери използва напълно двете секунди, после се втурна към бронираната кола да даде заповеди на морските пехотинци, а ние с Ерик се върнахме в нашата. Ерик включи на скорост и бързо потеглихме през позициите на ротата. Забелязах, че всички войници са взели за почест.

Ерик се изкиска.

— Наистина ли си юрист?

— Защо питаш?

— Параграф 834. Няма такъв параграф.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен… О…

И двамата се разсмяхме.

След малко Биан подкани Ерик:

— Побързай. Дишането на пленника отслабва.

Точно в този момент зад нас избухна поредица от мощни експлозии и в небето сякаш лумна гръмотевична буря, пратена от някакъв много сърдит Бог, макар че това бе само встъпление, предчувствие за идващото тепърва.