Посредникът

15

Излязохме и се насочихме право към масичката за кафе, където открихме кафеник, наполовина пълен с някакъв лепкав катран.

— Да ти налея ли? — попитах аз.

— Шегуваш се — рече тя с ужас. — Вижда ми се отровно.

Съвсем се бях скапал и без доза кофеин щях да припадна. Напълних една картонена чашка, изчаках да видя дали няма да задими, после отпих глътка.

— Ммм… чудесно.

Всъщност на вкус кафето бе едва ли не по-лошо, отколкото на вид. Но както някога мама поучаваше малкия Шон, прахосничеството е майка на мизерията. Оставих чашката за по-късно.

Биан каза по телефона:

— Слушам те, Бари. — После млъкна за около две минути. Само издаваше утвърдителни възклицания и веднъж-дваж подкани Ендърс да уточни нещо, но нямах представа за какво става дума. Накрая каза: — Добре… да, разбрах. — Пауза. — Да… Полковник Дръмънд също е тук. — Погледна ме и каза на Ендърс: — Защо не му го повториш?

Подаде ми телефона. Ендърс каза:

— Дано да ви заварвам на работа, а не в леглото.

— С твоето мръсно подсъзнание…

Биан ме изгледа въпросително.

— Я стига, Дръмънд — рече Ендърс. — Не си ли го мислиш?

Погледнах Биан.

— Боже мой, прав си. Под униформата имало жена.

— Кого заблуждаваш? От тая мацка и варен спагет ще се вдигне.

Биан явно се мъчеше да привлече вниманието ми, размахвайки среден пръст.

Е, дотук с мъжките приказки. По физиономията й личеше, че сме прехвърлили границата.

— Къде си? — попитах аз.

— В лабораторията. Аутопсията приключи преди час и сега съм тук.

— Ех, ако и химическото ми чистене работеше толкова бързо.

— Тежък ден — въздъхна той и добави: — Докъде бяхме… а, да… аутопсията. — После сякаш зачете готов текст: — Стомашно съдържание: добре изпечен бифтек и печен картоф със спаначена салата. Това вероятно е вечерята. Резултати от кръвната проба — високо съдържание на алкохол, нула цяло и девет промила. Между другото това не е рядкост при самоубийците. Причина за смъртта: огнестрелна рана в главата, цевта е била на около пет сантиметра от черепа на Даниълс. Смърт: незабавна — някъде между полунощ и един часа.

— Добре, значи така стоят нещата.

— Дали? В апартамента нямаше нито отворени бутилки, нито празни чаши.

— Значи е излязъл да се натряска преди това. Има ли значение къде се е напил?

— Вероятно не. А сега познай какво видяхте, но не забелязахте?

— Чакай да си помисля… — Знаех, че това противоречие ще изскочи рано или късно, затова отговорих небрежно: — Клиф Даниълс не е бил левичар, а входната рана е на лявото му слепоочие.

Малко раздразнен, че му съсипах изненадата, той замълча. После ядосано рече:

— Негодник! Знаел си… и нищо не каза.

— Доколкото си спомням, ти сам заяви, че възгледите ми са нежелани. — Беше колкото вярно, толкова и дребнаво да го споменавам. Добавих: — Така или иначе няма голямо значение. И може да ни отклони в погрешна посока.

— Друг път! Това категорично подсказва, че убиецът е бил десничар. После, за да прикрие следите, се е наложило да сложи пистолета в лявата ръка на жертвата. — И сякаш се нуждаех от допълнителни обяснения, Ендърс добави: — С други думи не е било самоубийство, а убийство.

Оставих го да изпусне парата, после попитах:

— Въоръжен ли си?

— Разбира се.

— Добре. Сега прави каквото ти кажа. Извади пистолета от кобура.

— Добре… извадих го.

— Левичар ли си?

— Не.

— Също като Даниълс. Прехвърли пистолета в лявата си ръка.

— Готово.

— Сега вдигни пистолета… насочи цевта към слепоочието си… точно над лявото ухо.

— Дано да имаш основателна причина, Дръмънд. Хората гледат…

— Насочи ли го?

— Да… добре, сега е…

— Бързо — дръпни спусъка.

След дълго мълчание той каза:

— Ха-ха. Много смешно.

— Не чух гърмеж. Знаех, че си умен.

— И два ще чуеш, само да ми паднеш, копеле.

— Много трудно ли беше?

— Разбирам накъде биеш. Но все пак не е естествено. А неестествените неща винаги са подозрителни.

— Невинаги. Понякога просто изискват друго обяснение.

— Умирам да чуя как ще го обясниш.

— Спомни си какво видя в спалнята на Даниълс. Телевизорът включен, зареден порно диск, мъртвецът възбуден и се държи за оная работа. Вършил е много неща наведнъж.

Той не отговори.

— Понеже не е имал две десни ръце, Клиф Даниълс е трябвало да избира — продължих аз. — Кое иска повече сила? Повече сръчност? Да лъскаш бастуна или да натиснеш спусъка?

След малко той отговори:

— Няма откъде да знам, нали?

После неволно се разсмя. Аз също. Всъщност почвах да го харесвам. Доброто ченге не пренебрегва инстинкта си; неговият му казваше, че има нещо нередно, и той се вслушваше във вътрешния си глас. Е, наистина имаше нещо нередно; Ендърс просто не знаеше причината. Липсваше му онова, с което разполагахме аз и Биан — информация за служебните и извънслужебните занимания на Даниълс, както и за все по-големия брой желаещи да го видят мъртъв.

Откровено казано, чувствах се малко виновен; Ендърс беше от добрите момчета — усърдно, честно, свястно ченге. Но имаше грижата за реда и закона в своя район; аз трябваше да мисля за мира и сигурността на цялата държава. Извод: можеш всичко да оправдаеш, щом е „за благото на родината“; оттам нататък тръгваш по наклонената плоскост и може би вече вървяхме по нея.

— Да се върнем към аутопсията — каза след малко той. — Сливиците на Даниълс са изрязани. Имал е две операции на коляното и…

— Имаше ли пръски кръв по лявата му ръка?

— Ами… да, имаше. Не много. Освен това барутни частици. От изстрела.

— Провериха ли кръвта? Негова ли е?

— Кръвната група съвпада. А положителна. За ДНК тест ще трябва повече време, разбира се.

Кой знае защо, това не ме изненада. След малко Ендърс добави:

— Още едно наблюдение. Черният му дроб е в начален стадий на цироза. Даниълс се е наливал здравата.

— Семейно хоби.

— Без майтап? И жена му ли? Е, как мина при нея?

— Не както очаквахме. Поля новината с бутилка джин.

— Значи го е искала мъртъв?

— Да… но не е каквото си мислиш. Да го тормози е било единствената радост в живота й.

Той се позамисли, после каза:

— Тим… съдебният лекар, с когото разговаряхте… каза ли ти за космите?

— Три различни типа според последното преброяване. Защо? Да не сте намерили още?

— Не ти ли стигат? След като видях Даниълс, още не мога да повярвам.

Озърнах се към Биан.

— Моята партньорка казва, че размерът е най-важен.

— Сериозно? А пък жена ми разправя, че важното било да съм нежен, да помагам повече у дома. Мамка му… значи излиза, че трябва само да имаш по-голям инструмент.

Разсмях се.

— Според бившата му жена Клифърд си падал по тънката част. Така си съсипал брака.

— Е… случва се. Както и да е, два вида от космите се оказаха органични. Червените и черните.

— Органични? Какво означава…

— Направо от главата. Това означава. Заедно с корените.

— А третият вид… русите?

— Да… русите. Космите са истински, само че краищата са подгънати и сплетени. Знаеш ли какво означава това?

— Перука.

— Хей, знаех, че в ЦРУ сте много умни. Евтините перуки са от синтетичен косъм — изкуствена работа. По-хубавите се правят от истинска коса. Какво мислиш?

— Задръж така… Опитвам да си представя Даниълс с руса перука… Чакай, сещам се — о, боже…

— Какво?

— Излизал съм с нея… с него.

— Много смешно.

— Какво очакваш да мисля, детектив? Може би е имал любовница с преждевременно оредяла коса. Може да е казал на брюнетката или червенокосата, че си пада по русите, и онази да се е съгласила. Може да е ходил на маскарад, преоблечен като Мерилин Монро. Възможности колкото щеш.

След кратко мълчание той отговори:

— Пропусна една.

— Тъй ли?

— Сам знаеш. — После посочи какво съм пропуснал: — Може би е имал маскирана гостенка. Маскирана, за да не я познаят съседите. Може би гостенката не е искала да остави ДНК. И пак излиза, че може да не се е самоубил.

— Не исках да те обиждам на тема интелигентност — казах аз. — Отпечатъци?

— Снехме четири-пет комплекта. От прислужницата, преди да я пуснем, и от трупа на Даниълс. До утре ще приключим с картотекирането и елиминирането.

Сигурен бях, че от това няма да излезе нищо, но не го казах, а попитах:

— Какво мислиш в момента за случая?

— Знаеш ли, клонях към самоубийство. По всичко приличаше на такова. Но днес пет-шест пъти звъня някакъв от Министерството на отбраната. Някой си Уотърбъри.

— Знам го.

— Наистина ли е такъв дръвник, както изглежда по телефона?

— От задника му излиза талаш.

Той се разсмя.

— Кой е този тип?

— Шефът на Биан.

— Бас държа, че се редят на опашка за работа при него. — Очевидно бяхме приключили със сплетните, защото тонът му стана сериозен. — Работата е там, че имаме труп и кой почва да се навърта наоколо? Агент от ЦРУ военна полицайка, а сега и някакъв тъпанар от Пентагона ми наднича през рамото. Разбираш ли ми проблема?

Всъщност разбрах проблема още когато Биан ми каза кой се обажда. Беше късно, а детективите избягват да работят извънредно, освен ако не са надушили нещо крайно зловонно.

А и началството трябва да одобри извънредния труд — както за детектива, така и за лабораторията, — тъй че Ендърс не действаше по своя прищявка.

Уотърбъри се оказваше по-голям идиот, отколкото го смятах, ако изобщо е възможно такова нещо. С непрестанното си ровичкане предизвикваше тъкмо онова, от което най-много се бояха и той, и неговите началници — обществен интерес към смъртта на Даниълс.

— Виждаш повече, отколкото има в действителност — рекох аз.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Добре… — Изчаках малко. — Искаш ли цялата истина?

— Естествено. — Той се разсмя. — Затова позвъних в ЦРУ.

— Не те карам да вярваш на мен — провери „Поуст“ отпреди две седмици.

— Защо?

— Ще видиш, че идната седмица Клиф Даниълс е трябвало да даде показания пред сенатска подкомисия.

— И какво?

— И… нека кажем, че от оперативна сметка са изчезнали пари. Много пари. Не си го чул от мен, разбрахме ли се? Сериозно ти казвам, работата е много дебела. Аз не знам дори половината, а между нас казано, другата половина не искам и да я чувам.

— Добре. Кажи ми каквото знаеш.

Както можеше да се очаква, аз не отговорих на този въпрос, а продължих:

— Главното е… че много могъщи хора от Сената притискат Пентагона заради това. А сега се замеси и Белият дом. Ето защо онзи Уотърбъри ти диша във врата.

— Виж ти!

— Ще ти го обясня съвсем просто. Над главата на Даниълс е била надвиснала цяла цистерна помия. Извършил е престъпление. Хванали са го. Както можеш да предположиш, бил е потиснат и разтревожен. Разговаряхме с негови колеги. Казват, че през последните дни се държал странно и…

— Бих искал да разпитам тези свидетели.

— Бари, аз… колко каза, че ти остава до пенсия?

Той се изкашля и рече:

— Не обичам заплахите.

— Никой не ги обича, Бари. Федералното правителство очаква от теб и твоя отдел да подходите към случая с цялата професионална дискретност, която заслужава. Ако не оправдаете доверието, цяла армия дървеняци със сини костюми ще дойдат да преобърнат света ви с главата надолу. Наясно ли сме?

— Кажи го малко по-ясно.

— Самоубийство, Бари. Човекът е знаел, че под задника му тлее жарава. Решил да спаси себе си и семейството от позора на един публичен скандал. — Помълчах. — Не усложнявай нещата.

— Може би той…

— Трябва да свършвам. От Белия дом ме търсят по другия телефон.

Изключих. Биан, която явно бе слушала внимателно, отбеляза:

— Грубо се държа с него.

— Глупости. Направих му услуга.

— В такъв случай никога недей да ми правиш услуги.

— Вече би трябвало да си наясно: в сегашния случай неведението наистина е блажено.

— Мислиш ли, че ти повярва? — попита тя.

— Не. Той е умен. Но поне ще се постарае да изпипа всичко до последната запетайка, преди да вдигне шумотевица.

— Значи просто печелиш време?

— Имаш ли по-добра идея?

Очевидно нямаше, защото каза:

— Ами перуката?

— Забрави за перуката.

— Сигурно се шегуваш. Като улика тя има извънредно значение.

Погледнах Биан.

— Май говорим на различни езици.

— За кое?

— Размърдай си мозъка, Биан. Всичко говори за предумишлен, а не за спонтанен или случаен акт. Убийцата не само е носела перука, за да прикрие външността си и да не остави ДНК; тя е оставила по ръката на Даниълс пръски кръв и барутни следи. Какво ти подсказва това?

Тя се замисли над въпроса и стигна до верния извод:

— Че е… професионалистка.

Кимнах и добавих:

— Грижливо е проучила мишената и според мен вече имаме основания да предположим, че убийството е планирано до най-дребна подробност.

— Обясни.

— Тя знае, че Даниълс има в апартамента си пистолет. Бившата му съпруга ни каза колко е държал на оръжието и вероятно той се е похвалил пред гостенката си. Може би го е показал като символ на мъжественост и високо обществено положение. Следователно тя е била в апартамента му и друг път, което вече подозирахме. А показвайки пистолета, може би Клиф сам й е подсказал идеята да го убие със собственото му оръжие. В края на краищата такъв вариант има цял куп предимства, включително и възможността за имитация на самоубийство. Освен това вече знаем от жена му, че си е падал по тънката част. Отгоре на всичко е бил алкохолик. Убийцата явно е познавала двете му страсти, жените и пиенето; използвала ги е при подготовката на убийството. Погрижила се е да го напои, преди да отидат в апартамента му — за да не остави слюнка и отпечатъци по чашите. След елиминирането на отпечатъците ще останат два или три неидентифицирани комплекта. Искаш ли да се обзаложим, че нито един от тях няма да бъде нейният?

— Добре… разбрах те.

Гласът й звучеше раздразнено и аз осъзнах, че съм се държал малко грубо или още по-зле — снизходително.

— Извинявай — казах аз съвсем искрено. — Малко съм нервен.

— И много невъзпитан.

Реших да се върнем на темата.

— Добре. Според мен имаме основания да предположим и че убийцата е добре запозната с полицейските методи и съдебната медицина. Използвала е умело тези познания.

Съгласна ли си? Убийството на Даниълс е извършено хладнокръвно, а не в изблик на гняв. Предумишлено, почти съвършено престъпление.

— Почти? О… прав си. Съвършеното престъпление щеше напълно да прилича на самоубийство. Без капка съмнение.

— Именно. — Хрумна ми нова мисъл и аз казах: — Но защо да го убива тук, в собственото му легло? По такъв начин?

— Не съм сигурна какво точно питаш. Усилията да го представи като самоубийство имат за цел да ни пратят по погрешна следа. Не го ли обсъдихме вече?

— Хайде да го обсъдим още веднъж.

— Объркана съм.

— И двамата сме объркани. Ако ти наредя да убиеш човек или имаш лични мотиви да го направиш, ще действаш ли по този начин?

— Не ми е в стила.

— Точно това имах предвид. Професионалните убийци не се приближават до жертвата. Предпочитат куршум в тила или убийство от разстояние. Да речем, снайперистки изстрел или нагласена злополука. По-малък риск от провал и по-малко следи.

— Може би е била прекалено самоуверена.

— Може би. Но в светлината на онова, което научихме, обмисли още една вероятност: може би убийството не е било хладнокръвно.

— Досега говореше друго, а и според мен не съвпада с уликите.

— Може би от дърветата не виждаме гората, Биан. Помисли за позора… за жалката смърт на този човек. Аз се разсмях. Ти също. Представи си какви шеги се носят в момента из арлингтънския полицейски участък.

Тя се замисли, а аз добавих:

— Може би точно това е било нейното намерение. Може дори да е било главната цел. Ако стигне до пресата — както със сигурност ще се случи, — Клиф Даниълс ще бъде опозорен навеки, ще се превърне в посмешище.

— И ти вярваш, че убийцата е планирала това?

— Не знам. Но започвам да си мисля, че авторът или поръчителят на убийството целенасочено е подготвил… нека го наречем морално унижение. Има някои общества — в Етиопия например, — където кастрирали пленниците и ги пускали да си вървят. Като ги превръщали в евнуси, предотвратявали раждането на деца, които да жадуват мъст. Древните култури са мислили за тия неща, нали?

— Срещала съм мъже, които бих искала да кастрирам — рече тя и ме изгледа втренчено.

— А в чисто практично отношение това карало мъжете сериозно да се замислят, преди да тръгнат на бой срещу етиопците. По-добре е от гарантираното ядрено унищожение, нали? Но на по-първично ниво то целяло да опозори бойците, които се предават, които нарушават древната повеля за воинска доблест — нямаш ли кураж, лишават те от мъжественост. След кастрирането ги пращали да се завърнат позорно при жените и приятелките си. — Погледнах я. — И според теб кой е извършвал кастрирането?

— Чакай да позная… жените на етиопците?

— Не само това, наказанието поначало било измислено от жените им. Извинявай, ако ти прозвучи като мъжки шовинизъм, но жените винаги са проявявали повече творчество в отмъщението.

— Добре казано. Не го забравяй. — Тя се усмихна за миг. — И твърдиш, че това обяснява защо са пратили жена да свърши работата? Или поне, че ни дава идея как точно е избрала да я свърши?

— Твърдя, че е поела сериозен риск и е хвърлила големи усилия, за да организира убийството по уникален начин. Вече стигнахме до извода, че вероятно е излизала с него и друг път, отчасти като един вид разузнаване, за да опознае обекта, да го… прощавай за шегата… да го измери и може би да планира убийството. В наръчниците го наричат „постановка“ — отбелязах аз. — С други думи може би нещата са по-лични и по-стилизирани, отколкото предполагахме.

— Добре… възможно е. Може дори да се окаже следа. — Тя се замисли, после предложи: — Би трябвало да проверим кредитните му карти. Да видим къде е ходил през последните седмици. Ресторанти, киносалони и тъй нататък. Може някой да си припомни, че ги е виждал заедно.

— Да, определено трябва.

— Ти сякаш искаш да добавиш едно „но“.

Кимнах.

— Но това би било безразсъдна грешка от нейна страна. Твърде е очевидно. Имам чувството, че тази дама е много старателна и прецизна.

— Мислиш например, че може да е плащала тя? Или че са ходили някъде, където не се харчат пари?

— Това ще е уникална идея. Жена, която не очаква скъпа вечеря преди любовната нощ.

Тя ме смушка в ребрата.

— Защото е възнамерявала да го убие.

Усмихнах се.

— Вече споменах, че начинът на самоубийство представлява послание. Това се отнася и до убийството. Серийните убийци например обикновено използват свой личен метод — един вид подпис. Разбереш ли метода, можеш да надникнеш в уникалната патология на индивида.

— Чела съм литература по темата.

— Добре. И тъй, какво послание ни изпраща тя? Разчети го.

— Казах ти, не ми е в стила.

— Твоите оръжия са перверзията, жестокостта и сладострастието. Мисли като разярена жена, Биан. Този мъж е извършил нещо толкова вбесяващо за теб или за човека, който те е наел, че смъртта ще е твърде меко наказание. Иска се нещо повече. Вечен позор.

Тя ме изгледа, после каза:

— Значи наистина го е мразела. Силно, жестоко.

— Продължавай.

— Добре. Ето какво мисля. Не вярвам да е пратена от някого. Мисля, че е било нейно лично отмъщение. Очевидно от самото начало го е съблазнявала тя, а не той нея. Съблазняването е необходима част от нейното отмъщение. Въпреки цялата си ненавист и погнуса към него тя владее ситуацията, а съвкуплението за нея не е нищо повече от обикновен акт — принудителен, символичен, облекчаващ. Погледнато през неговите очи, те са правили любов; през нейните — просто го е чукала.

— Един вид измяна, нали?

— Може би точно така го е виждала. Как беше онова същество… дето се чифтосва и… нали се сещаш?

— Паякът черна вдовица.

— Да, черната вдовица — след секса женската убива мъжкия.

— Точно така. Премахва партньора си от генетичния фонд, което гарантира, че той няма да й изневери с друга и да зачене конкурентно потомство.

— Но в случая очевидно е другояче. Там става дума за секса като генетично оцеляване. Сексът може да бъде и борба за надмощие. — Тя помълча, после подхвърли: — Обзалагам се, че го е накарала да й се моли, да се унижава.

— Мислиш ли?

— Защо не? Някои жени го правят и с мъжете, които обичат.

— Защо?

— Първична демонстрация на власт. Сексуален ин и ян. Не той владее положението, а тя.

— Олеле.

— Ти ме попита как мисли жената. Отговарям ти, че някои жени мислят и действат по този начин. Не казвам, че го одобрявам, напротив, но се среща сравнително често.

— Но има и още, нали?

— Ами… изчакай малко. — Тя се позамисли, после каза: — Добре, дай да разгледаме финалния акт. Тя го възбужда, след това го убива и нагласява тялото така, като че е мастурбирал. Може би тук също има послание.

— Поредният акт на надмощие?

— Не ми се вярва. Мисля, че нейната потребност от надмощие е стигнала до върха си, когато за пръв път са правили секс. А онова… е, мисля, че си прав — тя е режисирала сцената на унижението му. Може би го е накарала да я моли, но вече не за свое собствено удоволствие, за реализиране на фантазиите си. Манипулирала е неговото сладострастие, както скулпторът оформя глината, преди да започне да вае. — Тя ме погледна. — Не знам какво й е направил, но за нея последната сцена е трябвало да се равнява на стореното.

— Голотата му… ерекцията… куршумът в главата… кое?

— Няма как да ти отговоря, без да знам с какво е заслужил това.

„С какво е заслужил това“ — малко странен израз бе избрала, но той наистина разкриваше същността на мотива, а точно върху него трябваше да се съсредоточим сега. Убийцата или нейният поръчител си играеше на възмездие. Също като етиопските жени, кълцащи най-милото на враговете, тази убийца осъществяваше свой вариант на кастрирането. Биан ме погледна и добави:

— Просто няма начин да разбера, нали? — После попита: — Според теб тя къде е сега?

Въпросът беше уместен и аз се замислих над него.

— Ако трябва да предполагам, вероятно е напуснала страната още сутринта след убийството. Може би с полет от „Дълес“, а може да е отскочила с кола до Болтимор или Филаделфия, за да заплете следата.

— Значи никога няма да я видим — рече Биан.

— Всички допускат грешки. Просто трябва да открием грешката.

— Наистина ли вярваш в това?

— Не просто вярвам — знам го.