Посредникът

29

Двамата с Биан седяхме на коравите болнични столове и гледахме пациента, който все още не се свестяваше. Бяха изминати три дни, откакто доктор Ензенауър препоръча да изчакаме Бин Паша да се възстанови, преди да изстискаме мозъка му. Според доктора проблемите бяха свързани по-скоро с лекарствата и упойките, отколкото с травмата от операцията, и той ни изнесе дълга беседа по темата. Не питайте.

Както и да е, когато военните полицаи дойдоха да отведат Абдул Алмири в „Абу Гариб“, Биан помоли да я откарат до Багдад и остана там два дни.

Не каза какво е правила там, а аз не питах.

Предполагах обаче, че е отишла да се срещне с годеника си, Марк Великолепни, което може би обясняваше защо не покани и мен. Веднъж бе казала, че с Марк имаме много общо, от което би трябвало да се подразбира, че ще се сприятелим, но аз не бях толкова сигурен. Моите два дни минаха в самолета — поддържах връзката и следях предизборните новини по телевизията; с други думи отегчих се до смърт.

Проучванията на общественото мнение сочеха все същия застой и нарастващо безразличие на електората. Ако все още ви интересува, не чух дори да се споменава за смъртта на Клифърд Даниълс. Един мой познат биограф казва: „Когато човек умре, историята на живота му не е вече негова.“ Очевидно историята на онзи дребен нещастник бе попаднала у хора, предпочитащи да работят най-вече с голямата гума. На втория ден екипажът дойде да включи двигателите. От скука ги поканих да организираме турнир по шах; за щастие те отказаха. С предложението за покер ми провървя малко повече, но пък на тях им провървя с картите и ми обраха двеста долара. Мамеха, негодниците; аз също мамех, само че тях ги биваше повече.

Както и да е, Биан се върна рано на третата сутрин, без да каже и дума къде е била или как са минали двата й дни в Багдад. Усетих у нея ново настроение — спокойно задоволство и приятелска сдържаност спрямо мен. Сметнах това за знак, че е приключила с колебанията в избора между Марк и Шон. Това не ме въодушеви особено.

По някое време Биан ме побутна с лакът и каза:

— Шон, мисля, че се събужда.

Озърнах се и видях, че клепачите на Бин Паша потрепват. Тъй като бях преживявал нещо подобно — на два пъти — знаех какво му минава през главата.

Първо си спомняш последните мигове, преди да загубиш съзнание, образите и мислите се връщат като на видеозапис — пронизан си от куршум, адски боли, усещаш как те обгръща слабост, как потъваш в мрак и си мислиш: това е краят.

Сега по нервите му кипяха неочаквани усещания. Той посегна и опипа лицето си, разтърка тридневната четина, носа, очите, за да се увери, че Али бин Паша все още не е напуснал тленното тяло, все още живее и диша.

Здравото му око се извъртя към венозната система и той осъзна обстановката, видя, че лежи на легло с бели чаршафи и някой — Биан — го наблюдава. Ако се съдеше по изражението му, бе разбрал и това, че тя не е от онези прословути девици, очакващи мъчениците в мюсюлманския рай.

После шарещото черно око откри мен.

Изкашлях се и му съобщих:

— Намираш се в американска военна болница в Багдад. Аз съм полковник Дръмънд. Това е майор Тран.

Той ме гледаше и мълчеше.

— Знаем, че работиш за Заркауи и си… по-точно беше негов ковчежник — продължих аз. — Като такъв не си военнопленник, а международен терорист и не попадаш под закрилата на Женевската конвенция. — Приведох се по-близо и попитах: — Разбираш ли?

Лицето му остана безизразно.

Биан се намеси:

— Разбираш какво казваме. Знаем, че говориш английски. Всъщност знаем още много неща за теб.

Това бе чистата истина благодарение на папката, която шейх Турки ал Файеф обеща и наистина ни достави предния ден, макар да личеше, че получаваме само огризки от едно внушително досие. От нея научихме много за личността на Бин Паша и почти нищо в професионален план. С други думи папката ни помогна, но не чак толкова, колкото можеше да се очаква.

Биан изчака Бин Паша да осъзнае чутото, после каза:

— Знаем, че си израснал в саудитския град Джеда. Баща ти се казва Фахд, майка ти Айда. Баща ти е забогатял от внос на луксозни автомобили. Имаш шестима братя, сестри нямаш.

Аз допълних:

— През деветдесета и деветдесет и първа си учил в оксфордския колеж „Балиъл“. В първи курс дори си написал есе за поезията на Милтън.

Той отново не даде знак, че е чул тези разкрития.

Трябваше да го пречупя, затова продължих:

— Четох го. Стори ми се незряло, високопарно и самонадеяно. Напълно погрешно тълкуваш намеренията на Милтън. Точно това очаквах от един тъп и неук камилар.

Сигурен бях, че грубата критика го подразни — такава беше целта, — но изражението му не се промени.

Сега идваше ред на Биан.

— Полковникът е загубил приятели тук — обясни тя. — Той… не е голям почитател на арабската култура.

Жените имат шесто чувство за всичко, което опъва нервите на един мъж; Биан ми подсказваше да продължавам в същия дух. Попитах:

— Хей, знаеш ли как арабите практикуват безопасен секс? — Той не се хвана на въдицата, затова си отговорих сам: — Слагат знаци на камилите, които ритат.

От устата на Бин Паша излетя задавен звук, сякаш опитваше да се прокашля или да изцеди думи от пресъхналото си гърло. Биан се приведе напред.

— О… сигурно си жаден. — Тя взе каната с вода от нощното шкафче, наля една чаша и я поднесе към устните му. — Ето. Пий.

Бин Паша отпи няколко малки глътки и се закашля. Биан пак му поднесе чашата и този път той отпи по-успешно. Завъртя очи към мен и проговори:

— Ще гориш в ада.

Е, това вече беше приказка.

— Само по милостта на Аллах все още дишаш — добави той.

— Не меси Аллах! Забави се да дръпнеш спусъка, мой човек. Всяко американско хлапе би ти избягало.

— Ако имам втора възможност, ще те убия, обещавам.

Разсмях се. Това не му се понрави и той присви очи.

— Не се хващай на тия приказки — каза му Биан. — Преживя тежка операция. Не го оставяй да те ядоса.

Без да й обръща внимание, той ме уведоми:

— Не разговарям с американски курви. Не й позволявай да ме докосне отново. Заповядай на невярната кучка да се махне от очите ми.

Биан се наведе към него.

— Майната ти!

Тя замахна, но аз хванах ръката й, преди да го удари.

Е, дотук с играта добро ченге — лошо ченге. Сега бяхме в състав лошо ченге, лошо ченге, лош затворник. Той очевидно си имаше проблем с американките. Можеше да е на културна или религиозна основа, а може би просто имаше някакви фройдистки проблеми с майка си или си падаше по момченцата, или момичетата не отвръщаха на авансите му, защото беше убиец, терорист и гадина.

— В американските затвори е пълно с жени надзирателки — уведомих го аз. — Те ще те командват, ще гледат как клечиш на тоалетната, от време на време ще те претърсват на голо и ще ти бъркат в задника. Привиквай.

Той ме погледна.

— Сега си в арабска страна. Ще ти кажа как да постъпваш и ще се подчиняваш на обичаите ми. Отпрати я.

Трябваше да му посмачкам фасона и знаех как. Приведох се към него и казах:

— Знаеш ли, Али, двамата с теб сме били в Могадишу по едно и също време. — При тази новина в очите му припламна интерес. — Хей, дали пък да не се запишем в една и съща организация на ветераните? Ще си слагаме смешни шапки и по цял ден ще си разправяме глупости за войната. Как ти се струва?

Той ме изгледа втренчено. Май не беше разбрал шегата. Продължих:

— Споменавам го само защото… нали разбираш, сетих се за една невероятна история. Светът е малък, дето се вика. Един мой приятел пилотираше хеликоптер там. Помниш ли хеликоптерите „Апачи“? Едни такива големи и грозни машини, целите натъпкани с картечници и ракети. Зачернят ти деня като едното нищо.

Интересът в очите на Бин Паша се разгаряше. Продължих:

— Както и да е, веднъж Майк — така се казва моят приятел, — та веднъж той се прибра от мисия и седнахме да пийнем по бира. Майтапехме се колко гадове е претрепал, а той се кълнеше, че откъснал с ракета крака на един арабин. Хей… дали не си бил ти?

Той отвърна с типично арабско безгрижие:

— Аллах устройва съдбините ни както желае.

— Няма Аллах, няма Маллах. Не той те осакати, мой човек, а американската армия. Няма ли да ни признаеш заслугата?

Той се вгледа в лицето ми.

— Когато кракът ми пострада, знаех, че трябва да бъде отрязан. Заповядах на хората си да го отрежат без упойка. Слушай, американецо — исках да усетя тази болка, да се насладя на чувството, да го запомня завинаги.

— Повярвай ми, разбирам те. Ние пък пиехме топла бира. И това беше голяма мъка.

Той се усмихна.

— А дали погрешно си спомням, че прогонихме от Сомалия американските кръстоносци, че избягахте, след като избихме доста ваши войници? Може би не си струва да се хвалиш с Могадишу. — Усмивката му стана още по-широка. — Лично аз убих един американски войник и… толкова ми хареса, че реших да убия още.

Гадина.

Той се завъртя, погледна Биан и попита:

— Ти си виетнамка, нали?

— Аз съм американски войник.

— Не, виетнамка си. От юга, сигурен съм. Значи двойна курва. Подлагаш се на американците и служиш на американската армия, която предаде народа ти.

— Служа на американската конституция. А с кого спя, не е твоя работа.

— Разкрачваш си гадните крака за тия бели мъже, които избиваха твоя народ. Нашите арабски жени никога няма да го направят.

Усетих как Биан се напрегна до мен. Стиснах ръката й.

— Изучавал съм Виетнамската война — продължи той с високомерния тон на университетски преподавател. — Милиони твои сънародници загиват. Бомбардират страната ви, отравят горите, минират оризовите полета, унищожават градовете. А когато решават, че са дали твърде много жертви, американците избягват като страхливци, изоставяйки твоя изстрадал и отчаян народ. Така ще стане и тук. Иншаллах. Ще видиш. — Обърна се към мен и отбеляза: — Носиш емблеми на военен юрист.

— Хей, много те бива. Чух, че си изучавал нашите военни наръчници. — Посочих кръстосаните старинни пистолети върху петлиците на Биан. — Кръстосани лъжици. Тя е готвачка.

Някой ме ритна в глезена.

— Вижда ми се странно, че вашата армия праща в сражение жени и адвокати — отговори Бин Паша.

— Тъй ли? По-малко чудно ли е, че вашите хора използват еднооки инвалиди?

— Чета вашите вестници по интернет. Мисля, че армията ви вече не може да привлече младите хора. Тук нямаме проблеми с намирането на муджахидини, готови да станат мъченици на джихата. Вашите младежи са разглезени, извратени, страхливи. Играят си на компютърни войни и не желаят истински битки, където могат да умрат. — Той добави: — Вашият президент излъга и сега не намира нови войници, готови да дойдат да умрат в Ирак.

— Не вярвай на всичко, писано във вестниците — възразих аз. — Може да пращаме срещу вас готвачки и адвокати, но виж кой е пленникът.

— Не ми се вярва. Мисля, че цялата работа я свършиха наемниците.

— Кой? О, онези ли? Те са момчета от църковния хор. — Намигнах му. — Бяха тук на екскурзия и малко се отегчиха, та ги отведохме на нощно приключение.

— Ти си мръсен лъжец.

— Не, адвокат съм.

Той не схвана шегата. Така нямаше да стигнем доникъде. Само подклаждахме взаимната си омраза. Затова смених тона и темата.

— Дошли сме да те призовем за съдействие. Търсим Заркауи. Ти ще ни помогнеш да го открием.

Той се разсмя.

Според предварително уговорения план Биан се намеси и му припомни:

— За главата на Заркауи е обявена награда от двайсет и пет милиона долара. Ти си пожертвал за каузата око и крак. Няма нищо срамно сега да припечелиш. Той сигурно те смята за дребна пионка и няма да оплаква твоята загуба. Би трябвало да му отвърнеш със същото.

— Казах ти да мълчиш, курво.

Предупредих го:

— Можем да опитаме и с лошо.

— Тъй ли? — Това като че го развесели. — Разкажи ми кое е лошото. Може би „Абу Гариб“, където вашите курви ще разиграват сексуални перверзни, а войниците ще ме развеждат с качулка? Или смятате да ме пратите в Гуантанамо и да изхвърлите Корана ми в тоалетната?

— Имаш ли предпочитания?

— Не, струва ми се. Мисля, че светът знае какви гнусотии вършат вашите войници с муджахидините на тия места. Според мен по-лошо просто няма накъде.

— Нямаш представа как звучи урок по морал от устата на човек, който взривява невинни хора и реже гърлата на безпомощни пленници.

— Много добре знаеш за какво говоря.

Наистина знаех. Спокойно посегнах надолу, завъртях една малка ръчка и безцветната течност от малко шишенце почна да се влива във венозната му система.

Али бин Паша се оказа точно толкова фанатичен, колкото ни предупреждаваше Абдул. Както мнозина екстремисти, той имаше много тесен спектър от емоции, вариращи между ярост, омраза и хронична самовлюбеност. Но не беше глупав и със сигурност знаеше, че инквизициите рано или късно пречупват всекиго. Спомних си един мой бивш клиент, пребит почти до смърт от тъп южняшки шериф, за да си признае, че е банков обирджия, педофил и сериен убиец. Накрая дори направил поразителното самопризнание, че е участвал в убийството на Кенеди.

Дори и шерифът с неговия рекордно нисък интелект малко се притеснил от последното, когато узнал, че затворникът е роден едва през 1973 година. Всъщност моят клиент не беше виновен за нищо, освен че задявал жената на шерифа. Това може да се нарече престъпна глупост, но не и престъпление. Извод: признанията под натиск неминуемо предизвикват съмнения. Освен ако приложиш натиска към човек, за когото знаеш със сигурност, че е виновен; обикновено в подобни случаи признанията са по-полезни и правдоподобни.

Разбира се, като юрист аз съм принципен противник на мъченията при каквито и да било обстоятелства, макар че хора като Абдул Алмири и Али бин Паша сами си го просят. От по-практична гледна точка обаче разпитът в крайна сметка е просто един вид пазарлък — за да успееш, трябва да разполагаш както с морков, така и с тояга. Али бин Паша ми обясняваше недвусмислено къде да си пъхна тоягата.

— Моите другари ще разберат, че съм пленник на вашата армия — заяви той. — Те ще съобщят за залавянето ми по интернет, ще уведомят Ал Джазира и така ще узнае целият свят. Мисля, че вашата преса силно ще се заинтересува от мен.

— И какво трябва да означава това?

— Мисля, че знаеш какво означава. Малтретирате ли ме, пресата ви ще развихри още един обществен скандал — още едно срамно петно, което вашият тъп президент не може да обясни.

Армията препоръчва никога да не подценяваме противника и сегашният случай бе точно такъв. Хората на Бин Паша имаха планове за евентуалното залавяне на своя ковчежник, разбираха необходимостта да бъде предпазен от натиск и несъмнено знаеха как да постигнат това.

Откровено казано, във всеки друг ден този план можеше и да проработи. Обърнах се към Биан.

— Тия хора са много хитри, нали?

— Така изглежда.

— Нали разбираш… забърква се една история…

— Разбирам. Само да му се възпали пъпка, целият свят ще гракне, че сме нацисти.

— Явно такава им е идеята.

— Много хитро.

— Ти би ли…

— Не. За нищо на света.

Усмивката на Бин Паша вече не изглеждаше толкова самоуверена; дори май започваше да посърва.

Биан ме хвана за ръката.

— Е, той лежа три дни в безсъзнание.

Бин Паша нямаше представа за какво говорим, но следеше нашите жестове и долавяше подигравката в гласовете ни. Погледнах го и казах:

— Кое искаш по-напред, мой човек? Лошата новина или катастрофалната новина?

Усмивката изчезна. Но може би той не разбра въпроса.

— Ами… нека да караме по реда — продължих аз. — Първо лошата новина. През нощта, когато те заловихме, армията и морските пехотинци предприеха голяма атака срещу Фалуджа. Според последното съобщение — чух го преди два часа — около триста терористи са мъртви, десетки лежат погребани под руините и кой знае колко са направени на каша от танкови и артилерийски снаряди.

За в случай, че не е схванал, Биан допълни:

— Твоите сънародници никога няма да разберат дали си бил пленен, разкъсан на парчета или просто затрупан под развалините.

Сам си го беше изпросил и сега идваше време за жестокия удар.

— Последен шанс — казах аз. — Ще съдействаш ли или не?

— Върви по дяволите.

Обърнах се към Биан.

— Поне му дадохме шанс.

— Така е. — Тя погледна Бин Паша. — Горкият.

Сега Бин Паша изглеждаше много заинтересуван от тази разговор, свързан с неговата съдба.

— Готов съм да дочакам края на дните си във ваш затвор — настоя той. — Глупаци сте, ако вярвате, че това ме плаши.

— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз. И наистина бях сигурен.

Биан бе издържала обидите на този тип със завидно търпение — е, ако изключим дребния инцидент — и изглеждаше съвсем справедливо точно тя да му поднесе най-лошата новина. Озърнах се към нея. Тя кимна и се обърна към Бин Паша:

— Предаваме те на саудитското разузнаване. Не ги бях виждала да чакат затворник с такова нетърпение.

Аз добавих:

— Твоите сънародници играят по други правила. Знаеш го. Ако те интересува, вече са арестували цялото ти семейство.

Очите му леко се разшириха, но не изглеждаше толкова разстроен, колкото се надявах. Дори ми се стори, че забелязах лека усмивка. Тоя тип имаше по-раздуто самочувствие от армейски рейнджър, а с рейнджърите малцина могат да се мерят в това отношение.

— Един прощален съвет — обади се Биан. Може да беше невярна кучка, но сега разполагаше с цялото му внимание. — Не прекалявай с упорството. Виждала съм затворници, които се опитваха да мълчат. Бяха загубили части от телата си… или роднини. И знаеш ли какво? Всички проговориха.

— И ти ще проговориш — уверих го аз.

Биан добави:

— Колко болка, колко роднини и братя струват няколко часа или няколко дни мълчание?

Клепачите на Бин Паша потрепваха. Виждах, че се бори Да запази съзнание, но вълшебната смес на доктор Ензенауър вече напредваше с кръвта право към злия му мозък.

Той се опита да каже нещо, но само измънка нечленоразделно. За да го изпратя достойно, аз казах:

— Али, прибираш се у дома.

Той затвори очи.