Посредникът

12

Уотърбъри се върна в кабинета си, а ние с Биан тръгнахме по дългите коридори към изхода и северния паркинг. По някое време тя отбеляза:

— Не мисля, че мина добре.

— Самопризнание ли очакваше?

— Не. Но поне една пукнатина в бронята му щеше да е от полза.

— Той е професионален юрист и правителствен бюрократ. Ако каже истината, ще му изсъхне езикът. А как ти се стори като човек?

— Мисля, че се оказа по-хитър, отколкото предполагах. Много надменна и самоуверена личност, висока интелигентност… такъв тип не се плаши лесно. Не се издаде… почти до края. — Тя усети изненадата ми, че е забелязала подмолния ход и попита: — Защо виновните винаги опипват почвата?

— Внимавай. Може просто да е любопитен, разтревожен заради смъртния случай сред своите хора или пък да се чуди как ще реагира пресата.

— Наистина ли мислиш така?

Усмихнах се. Тя попита:

— Постигнахме ли нещо?

— Лично аз съм много доволен от неговата словоохотливост.

— Ще ми обясниш ли защо?

— За ловеца кротката плячка е винаги най-добра.

Тя кимна и се замисли.

— Добре казано. Китайска поговорка?

— Не, ирландска. От баба ми. — Тя се усмихна и аз отбелязах: — Ето кое е важното. Мистър Тайгърман потвърди, че има нещо за криене. Длъжни сме да допуснем, че и хора по-нагоре във веригата споделят тази тайна. — Погледнах я. — Например той и твоят шеф са замесени.

— Мислиш ли? — Тя се почеса по главата и направи гримаса. — Гледай ти… как не го усетих?

— Просто казвам да внимаваш какво ще разкриеш пред Уотърбъри. Неговата вярност е преди всичко към хората, които са го назначили.

— Знам. Какво следва сега?

— Нямам представа какво следва за теб. Аз съм гладен.

— Надявах се да го кажеш. Умирам от глад. — Тя помълча и попита: — Какво ядеш обикновено? Сурово месо ли? — Това й се стори смешно и тя се разсмя. — Чакай да се сетя. Месо, картофи и бира, по това си падаш, нали?

— Позна, само че сбърка в подреждането.

— Чудесно. Знам идеалното място. Откарай ме до колата ми, после ме следвай. Заведението е само на три километра от апартамента на Даниълс.

Докато пътувахме, аз се обадих по телефона на Филис да обменим данни. Тя ми съобщи, че технически екип от Агенцията за национална сигурност работи трескаво по декодирането на съмнителните файлове. Посъветвах я да им звъни на всеки трийсет минути и да ги тормози по всякакъв начин. Тя сърдечно благодари за съвета как да си върши работата и ме попита как е минала срещата с Тайгърман. Разказах й, тя се разсмя, напомни ми да си пазя гърба и затвори. Филис не е от дребнавите началници — и затова я харесвам, — но ми мина през ума, че тя несъмнено знае колко могъщи и влиятелни хора може да подразни този случай. Хрумна ми още, че „пази си гърба“ може да означава: „настъпиш ли по мазола погрешен човек, оправяй се сам“. С тия хора трябва да се внимава.

Както и да е, открихме колата на Биан, тя потегли и аз я последвах до тесния паркинг пред невзрачен търговски център на Кълъмбия Пайк. Там спря и аз паркирах до нея. Докато слизах от колата, тя се приближи и подхвърли:

— Дано да обичаш виетнамска кухня.

Понечих да се върна в колата. Тя обаче посегна и сграбчи вратата, преди да я затворя. Разсмя се и каза:

— Идвай. Ще ти хареса, обещавам.

После с едно дръпване за рамото ме измъкна навън. Ама че яко момиче!

— Мразя риба.

— И аз. Рибите са отвратителни. Довери ми се.

Бях наистина гладен и с крайчеца на окото си зърнах на две пресечки от нас спасителната златна арка на „Макдоналдс“. Тъкмо се готвех да хукна, когато Биан ме хвана за ръката.

— Ела. Познавам съдържателката. Двама клиенти ще й дойдат добре. — Помълча и добави: — Ще ти взема късметче.

— Това не беше ли в китайската кухня?

— Добре. Ще ти гледам на ръка.

Нелепият червен надпис над входа гласеше: „Щастлива виетнамска кухня“.

— Как може храната да бъде щастлива? — попитах аз.

— Какво?

— Щастлива… там пише щастлива кухня.

— Я млъквай.

Прекосихме паркинга и влязохме в мъничко ресторантче; приличаше на долнопробна пицария — пластмасови маси, пластмасови столове, карирани покривки, но за търсачите на автентична азиатска атмосфера по стените висяха няколко пожълтели картини с лодки и дребни човечета, плевящи ориз в мъгливи блата. Миризмата беше непоносима. Казах на Биан:

— Викни ченгетата. Тук има труп.

Тя се разсмя.

— Това е рибен сос. Виетнамски деликатес. Изстискваш рибеното масло и го оставяш да зрее няколко седмици в затворена бъчва. Вкусът е много пикантен.

— А мирисът отвратителен.

— Нима говоря със същия храбрец, който смяташе за глезотия да ползва дезинфектант на местопрестъплението?

— Онова там беше само разложен труп.

Тя ме изгледа втренчено.

— Бъди любезен, иначе ще има още един труп.

Междувременно съдържателната забеляза Биан и заситни към нас. Прегърнаха се, размениха бързи целувки и почнаха да си бъбрят на виетнамски. Трябваха ми няколко секунди, за да свикна с факта, че Биан говори този странен език с всичките му акробатични съгласни и древни съзвучия — все едно слушах как грамофонна плоча изведнъж се прехвърля от 33 на 78 оборота. Чудя се как ли им звучи нашият език.

След малко жената ни отведе до една маса в дъното, точно под голяма картина със сламени колиби на кокили, обитавани от дребни човечета със сламени чинии на главите. Нали разбирате, ако човек си отпуснеше въображението, направо би усетил как по врата му се стича пот.

Жената явно не говореше добре английски. Погледна ме и рече:

— Вие сяда… вие сяда… вие сяда…

Седнах, седнах, седнах.

— Тя е собственичката — осведоми ме Биан, после каза нещо на жената и тя се разсмя.

Беше някъде над шейсет и пет, облечена в национален костюм от алена коприна и се виждаше, че някога е била много красива, но е имала тежък живот. Личеше по уморените очи, сбръчканото лице и провисналите рамене.

— Казах й, че не обичаш риба — обясни Биан.

— Меко казано. Мразя риба.

— Тя те нарече типичен американец. Без вкусови рецептори.

Усмихнах се на старицата и я уведомих:

— Прадедите ми са ирландци.

Това, разбира се, обяснява голям брой човешки странности и недостатъци.

Биан преведе, жената мъдро кимна и отвърна с някаква забележка. Биан се разсмя, отговори й нещо и се обърна към мен:

— Тя каза, че познава ирландците. Кръвожадни диваци, долни пияници и печални поети.

— А ти какво й каза?

— Че не си поет.

Размениха си още няколко думи и Биан се разкиска. Докато жената наливаше вода в чашите ни, Биан ме осведоми:

— Бил си много красив по типично европейски начин. — После добави: — Пита се дали си женен.

— О…

— Казах й, че си молил много жени да се омъжат за теб. Всички са ти отказали.

Двете избухнаха в смях. Жените имат странно чувство за хумор.

После Биан обясни нещо на жената, която ме погледна и каза:

— Може… може.

После добави нещо на Биан и тя кимна. Жената изтича настрани и изчезна зад една врата — вероятно в кухнята, където превръщаха клетите риби в зловонни масла.

Погледнах Биан.

— Къде си учила виетнамски?

— Където се учи най-добре.

— В курсове по метода „Бърлиц“?

Тя се усмихна някак странно.

— В Сайгон. Там съм родена. — Взе салфетката и я разгъна на скута си. — Бил ли си във Виетнам?

Поклатих глава.

— Баща ми беше. На два пъти. Върна се с не твърде приятни истории за престрелки, мини и бомби. — След малко добавих: — Втория път бяха стреляли по него.

— Ясно.

— Как попадна тук?

— Дълга и много скучна история.

— Нищо, свързано с теб, не е скучно.

Тя ме погледна.

— Това комплимент ли беше?

— Смятай го за наблюдение.

— Е… баща ми беше офицер в южновиетнамската армия. Майор от елитните части. За него не беше като за американските офицери, които караха по дванайсет месеца и си отиваха. Той се би през цялата война. Цели дванайсет години.

— Страната си е била негова.

Тя кимна замислено.

— Не си била толкова голяма, че да си спомняш.

— Не, и не помня. С майка ми се оженили през шейсет и седма. Чакали… чакали… не искали да обричат дете на толкова жалко съществуване. Родена съм през седемдесет и трета година.

— Една година преди войната да свърши.

— Да свърши за Америка, искаш да кажеш. Не и за нас. А според мен той е знаел, че краят няма да бъде приятен. Но вероятно е решил, че са чакали твърде дълго… и… ако продължи да отлага… — Тя опипа пръчиците за хранене. — Странна мисъл. Винаги имам чувството, че съм зачената като проява на фатализъм.

Премълчах.

— Родителите ми са католици. И още по-лошо — майка ми е от богато семейство на земевладелци. Както по необходимост, така и по политически убеждения те били върли антикомунисти и знаели какво би означавала загубата. Баща ми се сражавал до самия край, до седемдесет и пета година.

— После емигрирал?

— Това… Не, това се оказало невъзможно.

— Защо не? Доста виетнамци са емигрирали тук. Иди в Сан Диего. Канят се да го преименуват на Ня Диего.

— Имали са късмет.

— А които са нямали?

— Северняците имали много време за подготовка на нашествието. С помощта на шпионите си подготвили през войната дълги списъци на южновиетнамски офицери и политици, смятани от тях за корумпирани. Баща ми бил в списъка на хората, които се нуждаят от… официалният израз е „промяна и превъзпитание“. Два дни след капитулацията бил откаран в лагер, за да се научи как да мисли в новия Виетнам.

— Съжалявам.

Тя отвърна малко неловко:

— Недей да се тревожиш. Било е много отдавна.

— Знаеш ли определението за „много отдавна“? — Явно не го знаеше, затова обясних: — В нечий друг живот.

Вместо отговор тя спокойно отпи глътка вода. След малко продължи:

— Е… майка ми останала в Сайгон още три години. Чакала. Като съпруга на предател за нея нямало работа в новата държава, а и никой не искал да си навлече гнева на властите, като я наеме. Не питай какво е трябвало да върши, за да оцелее.

Няколко секунди се гледахме мълчаливо.

— Разбери — каза тя, — отначало никой не знаеше къде са тези лагери, какво става в тях… Казваха ни, че не са наказателни колонии, а хуманни учреждения, за да помогнат на виетнамците да изградят единно общество, прекрасна нова нация. Звучеше тъй комунистически глупаво, че отначало всички повярваха.

— Получавахте ли вести от баща ти?

— Външните контакти бяха забранени — казваха, че това ще попречи на превъзпитанието.

— На колко години беше ти? Три… четири?

— На три, когато баща ми попадна в лагера. На шест, когато един негов приятел от армията дойде в Сайгон и ни намери. Току-що го бяха освободили от същия лагер. Каза, че баща ми е мъртъв от две години. За да вдъхнови другите непокорни затворници, доброволно приел да бъде пребит до смърт пред очите им.

— Ясно.

— Тогава си тръгнахме. Пристигнахме с последната голяма вълна бежанци — каза тя, сякаш това бе краят, а не началото на историята.

Не знаех как да реагирам. Като почти всеки американец не разполагах с мащаб, за да измеря страданията на Биан. Най-близки до нейните преживявания бяха спомените за това как собственият ми баща участваше във войната — първия път в началото на шейсетте години, когато бях твърде малък, за да се боя за него или да осъзнавам какво би означавала смъртта му за малкия Шон.

Втория път беше през 1971 година — тогава бях вече на десет, мои приятели губеха бащите си, други бащи се завръщаха без ръце или крака, трети си идваха духовно и емоционално променени. Тогава осъзнавах всичко. Никога няма да забравя деня, когато откарахме татко на международното летище „Дълес“ за полета до Сан Франциско, откъдето щеше да продължи за Югоизточна Азия. Помня напрегнатото лице на мама, помня как татко ме прегърна с всичка сила, преди да изрече прочувствените прощални думи: „Да слушаш и да правиш каквото ти заръча мама, инак ще се върна да те убия.“

Последва една година с дълги дни и безкрайни нощи. Всяка вечер предлагах същата изтъркана сделка, както много други хлапета в моето положение: мили Боже, върни татко здрав и никога повече няма да греша.

Е, както споменах, татко се прибра жив, макар и на носилка.

— А майка ти? — попитах аз.

— Още е жива. Спасиха нашата лодка на около сто мили от Филипините. Пътуването не беше… е, не беше приятно. — За момент тя извърна глава. — Няколко седмици лежахме в болница, после попаднахме в бежански лагер край Манила, преди американското посолство да ни уреди визи и самолетни билети за Америка. Много виетнамци бяха пристигнали преди нас, главно в Южна Калифорния, Луизиана и около столицата. Държавният департамент избираше вместо нас. Така попаднахме тук.

Старицата излезе от кухнята, следвана от мършаво виетнамско момче с лилава коса, обица на носа, пънкарски дрехи и треперещи ръце, държащи голям поднос. Вероятно родителите му също като Биан можеха да разкажат как са избягали от кошмара и са дошли тук, за да осигурят на сина си по-добър живот, хубаво образование и големи възможности. Като го гледах, бях готов да се обзаложа, че сега се питат имало ли е смисъл.

Младежът остави подноса на сгъваема стойка и двамата със собственичката почнаха да подреждат чинии по масата. Върху повечето имаше задушени зеленчуци и лепкав ориз, но две бяха пълни с нещо люспесто и ужасно зловонно. Хвърлих на Биан обвинителен поглед.

— Ти каза, че мразиш риба.

— Излъгах. — Тя се разсмя. — Виетнамка съм. Естествено, че обичам риба.

Поне оризът изглеждаше донякъде годен за ядене и миришеше нормално.

Собственичката подхвърли нещо на Биан, а тя й отвърна. После ми преведе:

— Казва, че не предлага бира, защото няма разрешително за алкохол. Но за избрани клиенти държи тайни запаси отзад, в хладилника. Ще донесе след малко.

Небесата почваха да се разведряват. Усмихнах се на жената, после на Биан.

— Моля те, предай й моите най-сърдечни благодарности за гостоприемството. Кажи, че е безкрайно любезна.

Биан преведе това и жената се поклони. Добавих:

— Освен това, моля те, кажи й, че има красива и много хитра дъщеря.

Биан извърна очи за момент. После пак ме погледна.

— Много си наблюдателен.

— Наследила си красотата от майка си.

— Е… благодаря.

Майка й каза нещо, Биан я потупа по ръката и отговори. Майката ме погледна, после се върна в кухнята.

— Какво си казахте?

— Тя смята, че си добър човек, и има специална изненада за теб. — Биан добави с усмивка: — Казах й, че нищо не разбира от мъже. Би трябвало да ти сипе отрова.

След малко майката на Биан се върна с чиния, върху която вдигаха пара два горещи сандвича от „Макдоналдс“. Остави я пред мен заедно с две кутии светена вода, благословена от папа Будвайзер.

Скочих и я прегърнах. Тя се разкиска и рече на дъщеря си нещо, което сигурно означаваше „Кажи на тоя ококорен идиот да ме пусне, преди да му тегля едно коляно в топките.“

Седнах и майката се оттегли. Биан набоде на вилицата парче риба и каза:

— Опитай мъничко от това. Много е вкусно.

— Не… благодаря.

— Сигурен ли си? Рибата е сладководна. Има различен вкус.

— Да не е плувала в уиски?

Тя се разсмя.

Известно време мълчахме, заети с храната. После тя попита:

— Какво си спомняш за Виетнам? Не за страната, а за войната.

— За мен това беше телевизионна война. Нали ме разбираш?

— Не. Обясни ми.

— Беше първата война, която нахлу в американските домове. През една цяла година от моя живот — годината, когато баща ми служи там за втори път — бях залепнал за екрана. Исках да го видя по телевизията, но така и не успях. Разбираш ли?

— Не разбирам. За мен бе достатъчно да изляза в задния двор и виждах проблясъците на оръдията.

— Една вечер мой приятел наистина видя по Си Би Ес как баща му пада прострелян.

— Мъртъв?

— Ранен. Но за повечето американци онази война, както и сегашната, беше просто част от вечерните новини между поредния нашумял съдебен процес и прогнозата за времето.

— Телевизията и медиите ли я направиха непопулярна?

— Войните никога не са били популярни.

— Знаеш какво имам предвид. В една историческа книга прочетох, че за една вечер Уолтър Кронкайт е нанесъл по-големи поражения, отколкото цялата офанзива Тет.

— Медиите и телевизията разголиха истината — нежелана и неприятна, но важна истина. В много отношения бяха предубедени и безотговорни… но си мисля, че направиха повече добро, отколкото зло, казваха повече истини, отколкото лъжи. А за голямата истина бяха безпогрешни.

— Коя истина?

— Бяхме се замесили във война, която не възнамерявахме да спечелим. Също като секс, в който никой от двамата не изпитва оргазъм — накрая някой трябва да се оттегли.

— Много… своеобразно обяснение.

— Мисля да напиша учебник по политология.

— И сигурно ще го продават под рафта, в затворен плик? — Отхапа от рибата, после се пресегна, взе бирата ми и отпи солидна глътка.

— Мога да ти поръчам цяла бира — казах аз. — Собственичката много си пада по мен.

Тя се разсмя. Изведнъж се погледнахме в очите.

Аз пръв извърнах глава — все някой трябваше да го стори, преди играта да загрубее.

Очевидно някак почвахме да се сближаваме. Тази жена излъчваше чувственост и неосъзната сексуалност, която ми действаше много силно. Нямам представа защо, но сякаш и тя ме намираше за привлекателен. Разбира се, не обичам да посягам на чужди приятелки. Връзките ми с жените са трудни и без допълнителни усложнения. Но понякога допускам отклонения от правилото.

Когато обаче прекрасният принц служи на родината и е заминал отвъд морето да се сражава с нашите врагове, категорично слагам точка. Правя го в знак на патриотизъм. Ако не друго, ние в тила можем поне да не им закачаме дамите. Освен това годеникът си има пушка и знае как да я използва.

Биан очевидно също усети, че си играем с огъня, защото веднага насочи разговора към по-безопасни теми. За момент извърна очи, после каза:

— Защо американците загубиха воля за борба във Виетнам? Петдесет и осем хиляди убити. Стотици хиляди осакатени.

— Може би защото някой най-сетне попита има ли смисъл да ги правим петдесет и девет хиляди.

— И все пак… бяхте платили твърде скъпа цена. Как можахте да хвърлите всичко на вятъра?

— Все още се мъчим да си отговорим на този въпрос. Мисля, че знаеш това.

— Отговорът е важен.

— За теб може би. За повечето от нас войната свърши преди трийсет години. Мъртвите са погребани и оплакани, оцелелите им издигнаха паметник. — Помълчах и добавих: — За повечето американци това е кратка и объркана глава от един дълъг учебник по история.

— Наивен отговор.

— Добре. Аз съм си наивен.

Тя остави вилицата и ме изгледа втренчено.

— Не си. Познавам те само от един ден, но… ти си по-умен и проницателен, отколкото искаш да изглеждаш.

— Яж си рибата.

Биан се усмихна.

— Хей, не съм казала, че си деликатен.

Тя ми допи бирата. Отворих втората кутия.

— Аз стоях от другата страна на това решение — каза Биан. — Баща ми плати с живота си. Майка ми едва оцеля. Огледай се — виж какво бъдеще получи.

— Щастлива ли е?

Биан повтори въпроса ми, после сякаш задълго се замисли над него.

— Отвори виетнамски ресторант и след почти три десетилетия едва-едва говори английски. Какво ти подсказва това?

— Че не иска да умре тук.

— Копнее за своя народ. Сестра й управлява едно сиропиталище край град Хо Ши Мин. Ние с майка ми й пращаме всеки цент, който можем да отделим. Това момче, кухненският помощник… то е от там.

— Огорчена ли си?

— Аз… не. От щастливите имигранти съм. Свикнах с Америка и тя ме прие. — Явно не й се говореше повече, защото пак смени темата и попита: — Ами Ирак? Може ли историята да се повтори?

— Защо да се повтаря?

— Има очевидни прилики… исторически аналогии.

Посегнах и взех бирата си от ръката й.

— Всяка война е различна. Приличат си само по едно: всичките са гадни и загиват добри хора.

— Прекалено опростяваш.

— Не и ако сред мъртвите си ти или някой твой близък.

— Знаеш какво имам предвид. Много хора вярват, че сме нахлули в Ирак с измислен повод, че правителството е лъгало, че войната трае твърде дълго и даваме много жертви… явно нещата не се развиват според очакванията. Обещаваха кратка и проста война. Тя се оказа сложна и кървава. Прилича на Виетнам, нали?

— Онова беше тогава, а това е сега. Бяха други времена, друг свят, друга Америка. Страната воюваше сама със себе си — негри срещу бели, млади срещу стари, закостенелият ред срещу новото. Една гадна война в чужбина просто ни дойде в повече.

— Ами ако открием, че Клиф Даниълс е направил нещо наистина лошо? Нещо наистина глупаво?

— Например?

— Нямам представа. Но погледни в какво е бил замесен. Както сам спомена преди малко, виж какво и с кого е работил. — Тя отново взе бирата ми и я пресуши. Върна ми празната кутия. — Този случай много ме изнервя.

— Този случай изнервя много народ. Ще открием каквото има за откриване, пък да става каквото ще. Не е наша работа да пресмятаме или променяме политическите последствия.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?

Преди да отговоря, мобилният ми телефон зазвъня. Измъкнах го от джоба си и отговорих. Беше Филис, която ме уведоми без предисловия:

— Идвай тук незабавно.

— Къде е това „тук“?

— В кабинета ми. Пристигнаха файловете. — Тя въздъхна дълбоко. — Положението е… по-лошо, отколкото си представяхме.