Посредникът

34

Точно когато си мислиш, че всичко е свършило, хлътваш в поредната яма.

Два въпроса трябваше да бъдат решени, преди да се приберем — и Филис даде да се разбере, че няма да мръднем от тук, докато не свършим работата. Вероятно след всичко станало трябваше на всяка цена да отбележи някоя и друга победа, преди да се върне в онова змийско гнездо. Хиляда успеха не изчистват един провал, но и не е умна идея да се явиш с празни ръце пред анкетна комисия.

Първият проблем беше да се арестува човекът, който прехвърляше оръжие и муджахидини в Ирак. Тъй като той действаше отвъд границата със Сирия, залавянето му повдигаше, както се изрази Филис, „деликатни дипломатически и законови въпроси“. Според международния протокол американският посланик в Дамаск трябваше да подаде до сирийското правителство официална молба за арест на виновника, последвана от бърз и ефикасен процес на екстрадиране. Като се има предвид сирийската неприязън към Америка, бих нарекъл този вариант „да пикаеш срещу вятъра“.

Така че под „законови“ Филис имаше предвид незаконни действия, а като казваше „дипломатически“, ставаше дума да извършим отвличане на суверенна сирийска територия. Колкото до „деликатни“ — естествено, това означаваше подмолна акция на агенти от Управлението.

Все едно, стига в списъка да не влизаше името Шон Дръмънд; лично аз си бях преизпълнил нормата за забавления, пътешествия и приключения.

Затова Филис подпали телефоните в усилие да координира операцията, а мен прати да се заема с проблем номер две, тоест координатора от Кербала. Тъй като този тип действаше на иракска територия, арестуването му не изискваше нито ум, нито финес, което означаваше, че е достатъчна грубата сила на американската армия, уведомена от полковник Дръмънд и майор Тран.

Заварих Биан в столовата, където седеше сама и с унила физиономия човъркаше из чинията си. Настаних се отсреща, прокашлях се и шумно размърдах стола.

Тя отряза парче пържола, лапна го и започна да дъвче.

Усмихнах се и попитах:

— Как е кльопачката, редник?

Изглежда, като малка я бяха учили да не говори с пълна уста.

Знаменитият чар на Дръмънд явно нямаше да помогне. Зарязах празните приказки и съобщих:

— Имаш да изпълниш една последна мисия.

— Това заповед ли е?

— Не. Изразила си доброволно желание.

Тя се разсмя. Зловещо.

— Армията получава нареждане да арестува саудитеца от Кербала. Ти си служила в разузнаването на корпуса и предполагам, че знаеш към кого да се обърнем.

Тя продължи да се храни.

— Заедно предаваме саудитската папка за този човек, после потегляме право към летището и се прибираме у дома.

— Върви по дяволите.

— Биан, погледни ме.

Тя се втренчи в пържолата.

— Насочваш гнева си не към когото трябва.

— Не мисля така.

— Недей да мразиш играта, мрази играчите.

— О… значи било игра?

— Знаеш какво имам предвид.

— И ти знаеш какво имам предвид.

Държеше се неразумно и аз отлично разбирах причината. Беше бясна на властимащите във Вашингтон, отвратена от техните решения, машинации, гадни тайни и празнодумства, и искаше да си го изкара на някого. Шон Дръмънд не носеше вина за всичко това, разбира се. Но вашингтонските идиоти не седяха отсреща, те бяха на осем хиляди километра и едва ли щяха да я изслушат по телефона. Все пак обаче почваше да ми писва.

— Приключвай с храненето — рязко наредих аз. — Отиваме до гаража да си вземем кола.

Тя бутна чинията настрани и за пръв път насочи поглед към мен.

— Прав си. Все още имам приятели в разузнаването на корпуса. Тъй че… да, знам към кого да се обърнем. Всъщност с тия въпроси се занимава точно моята бивша служба.

— Добре. Би трябвало…

— Но ако ще го правя, искам да съм сама.

— Грешка. Заедно ще…

— Сама. И ще отлетя сама — продължи тя. — Всъщност бих предпочела военен полет. Компанията на истински войници ще ми дойде добре.

Много ме заболя.

— Как ще пътуваш, това си е твоя работа — отвърнах аз. — Но няма да отидеш сама в Багдад.

— Защо не? Знам пътя.

— Правилото на приятеля. То…

— Ти не си ми приятел — изтъкна тя.

— … е неписан закон в киното. Никой не пътува през индианска територия без приятел. Освен това изпълняваме много деликатна и важна мисия. За нея ще ти трябва въоръжен телохранител.

Биан ме погледна и каза:

— Прави каквото си искаш.

— Именно.

Тя погледна часовника си.

— Знаеш ли, чака ни дълъг път и сега вероятно имаш единствения шанс да похапнеш. Давай. Ако питаш, храната е великолепна. Аз отивам да се освежа и да си събера багажа.

— Добре. Среща в гаража в един часа.

Отидох да си заредя подноса и когато се върнах на масата, Биан бе изчезнала. Между другото столовата се управляваше от цивилна фирма и обслужващият персонал беше изцяло местен, което понамирисваше на колониализъм — туземците слугуват на своите окупатори и тъй нататък. Макар, откровено казано, никой да не изглеждаше нещастен, че има работа. Ние в Щатите може и да критикуваме връзките на военните с частници, но храната наистина беше изумителна — по-добра от всичко, което съм ял в армията. Отпуснах се, отдадох дължимото на първото си прилично хапване от няколко дни насам, отскочих за допълнително, после още веднъж и се натъпках като прасе.

Дори за пръв път от години насам прелистих армейския вестник и си припомних защо бях спрял да го чета. Ако девизът на „Ню Йорк Таймс“ гласи „Всички годни за печат новини“, то армейското мото е „Лошите новини — вън“. Особено ми допадна репортажът със заглавие „Наборни бунтове в шест щата. Президентът нарежда да се въведе лотария, чрез която да бъде определено кои от милионите нетърпеливи доброволци да бъдат приети за служба в Ирак“. Добре де, последното си го измислих.

Както и да е, петдесет минути по-късно стоях с претъпкан корем и багаж в ръцете пред бюрото на Филис, изчаквайки да взема папката. Тя говореше по телефона и минаха още пет минути, преди да затвори и да попита:

— Е?

— Трябва ми досието.

— Вие двамата май съвсем сте се разминали.

— Какво говориш?

— Биан го взе. Преди около четирийсет минути. Каза, че имате среща в гаража.

Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Филис попита:

— Има ли нещо?

— Не. Аз… Връщам се след минута.

Обзет от лошо предчувствие, се втурнах към гаража, където предчувствието ми се превърна в увереност. Да, майор Тран е идвала, уведоми ме дежурният сержант. Взела джип тойота, луксозния модел за спецоперации, и потеглила преди около трийсет минути. Попитах го дали колата има радиостанция. Не, нямала; нито радиостанция, нито броня, нито — което беше най-лошото — Дръмънд на задната седалка.

Майор Тран обаче бе оставила бележка, която сержантът извади от джоба си с омазнени пръсти. Беше написана на ръка и гласеше: „Шон, не ми се сърди. Не те упреквам за станалото. Държах се отвратително. Извинявай. Наистина. Но трябва да обмисля нещата, а по една или друга причина ти ме разсейваш. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. Не се тревожи. Вече знаеш, че мога да се справя. Биан.“ Сержантът ме гледаше в лицето и попита:

— Станало ли е нещо, сър?

— Какво? Не… Аз… Колко е пътят от тук до Зелената зона?

— Около час. Час и половина, ако има задръствания. По това време обикновено има.

Би трябвало да съм бесен, но не бях. Откровено казано, Биан се държеше странно след онези два дни в Багдад — или дори от по-рано, ако броим и онзи епизод под душа — и знаех, че произшествието с Бин Паша я е изкарало от релси. Когато главата не е наред, скоро идва ред и на тялото. Трябваше да я държа под око.

Върнах се в подземния затвор и уведомих Филис, че Биан е на път и ще се свърже с нас, щом пристигне. Съобщих също, че е тръгнала сама, при което тя вдигна вежда и с леден тон ми нареди да я държа в течение.

Помолих централата незабавно да ми прехвърля всяко обаждане от майор Тран, после си намерих празно бюро и се настаних до телефона. След като минаха два часа без новини от Биан, реших да се свържа с разузнаването на корпуса в Зелената зона.

Отговори ми някакъв много любезен капитан. Изложих му накратко проблема си и крайно учтиво попитах дали майор Тран е идвала в щаба на разузнаването.

— Знам ли, сър — отвърна весело той. — Тук е голям щаб, с много кабинети на няколко етажа. — После се впусна в догадки. — Може да се е загубила или да е срещнала стар приятел по коридорите. Наблизо има пазар, може да е там. Нали ги знаете жените.

И той се разсмя. На което отговорих любезно:

— Капитан, не съм ви молил за хипотези.

— Ъъъ…

— Трябва да знам дали е пристигнала.

— Аха… знаете ли с кого е трябвало да се срещне?

— Ако знаех, щях ли да разговарям с вас?

Дълго мълчание.

— Ами… може да отнеме доста време. Тук има към четирийсет кабинета.

— Чудесно. Позвънете ми пак, след като ги проверите.

Дадох му номера и той обеща да позвъни. Така и не се обади, говедото.

След още един час пак отидох в импровизирания кабинет на Филис. Почуках и влязох. Докладвах за положението и добавих, че според мен Биан е твърде добър, надежден и отговорен офицер, за да има някакво безобидно обяснение. Филис обеща да завърти няколко телефона и наистина го направи; оказа се, че Биан не е пристигнала в щаба, но щом пристигне — ако изобщо пристигне, — веднага ще ни се обадят.

За жалост Багдад е голям град, а вече се смрачаваше и бе късно да предприемем нещо. Всъщност нищо не можехме да направим. В един град, където убийствата, бомбите и отвличанията са всекидневие, някаква си закъсняла жена не би развълнувала никого.

Цяла нощ и част от следващото утро седях до телефона. Мислех, чаках и се тревожех. Хората ме заобикаляха отдалече, което напълно ме устройваше. Изпих две кани кафе и с всеки изминал час все по-силно се убеждавах, че е станало нещо ужасно. В края на краищата това бе Ирак, тъй че списъкът на страховитите възможности нямаше край, а аз ги обмислих една по една.

Обаждането, от което се опасявах, дойде в седем и половина. Звънеше сержант от оперативния отдел на осемнайсти военно-полицейски батальон. Говореше професионално и прямо, а новината бе лоша.

На една уличка в Садр Сити в североизточната част на Багдад патрул на военната полиция открил изоставен сребрист джип тойота с американски военни номера.

На задната седалка полицаите намерили зелена торба с името и номера на майор Тран — по което се досетили, че тя е пътувала с колата, — а на предната седалка лежало кожено куфарче, в което намерили бланка с телефонния номер на база „Алфа“ и решили да се обадят, за да проверят дали наистина е идвала от тук.

Колкото до майор Тран, от нея нямало и следа.

Имало обаче шест дупки от куршуми в лявата предна врата на джипа и кървави петна по седалката и предното стъкло.