Посредникът

32

Ето един печален факт за страната, където насилствената смърт е всекидневие. Следователската машина действа с потресаваща ефикасност.

Тялото на Бин Паша бе прибрано в чувал с етикетче и отнесено в моргата на базата — дълга метална скара в хладилен фургон, реквизиран от столовата. Оръжията на саудитците бяха събрани и проверени за отпечатъци и барутни следи. Петимата саудитски пазачи и двамата провокатори от килиите бяха разпитани, проверени за барутни следи и затворени в отделни килии.

Всичко това е стандартна процедура, но в случая представляваше чиста загуба на време, усилия и място в килиите. Можехме да сме сигурни, че става дума за заговор, организиран от специалисти; следователно саудитците бяха отрепетирали показанията си много преди да им видим очите. Но все пак след голям провал всички отделят голямо внимание на процедурните правила, които е трябвало да спазват преди това. Какво да се прави, човешка природа. И аз не съм по-различен.

Колкото до мен, в течение на около четирийсет минути хората на Тайри ме караха да повтарям и преповтарям какво съм видял. Пак стандартна процедура — докато свидетелят повтаря, да търсиш грешки, отклонения, пропуски и изобщо всякакви признаци, че не е надежден или пропуска някаква важна подробност. Нямаше отклонения — Бин Паша беше мъртъв, бяха ни хванали по бели гащи и сега всички отчаяно се мъчеха да съобразят как и защо. Но истинският въпрос беше не кой е извършил престъплението, а върху кого ще падне вината.

В края на краищата да се разреши класическата загадка на заключената стая — особено при наличие на изобилни улики — не е голяма философия. Но конкретното посочване на убиеца щеше да изглежда добре, поне на хартия. Всички бяха сконфузени, притеснени и напрегнати. Ценен затворник беше претрепан под носа им, в техния собствен свръхсекретен затвор. Такива неща не бива да се случват.

Когато федералните най-сетне се отегчиха от показанията ми, Тайри ме уведоми, че Филис иска да ме види в стаята за наблюдение.

Влязох, затворих вратата зад себе си и заварих Филис и Биан да седят една до друга край заседателната маса. Пиеха слаб иракски чай и водеха задушевна беседа, чиято тема не бе нито Бин Паша, нито сегашният случай, нито дори Ирак. Когато влязох, Филис тъкмо осведомяваше Биан:

— … невероятна разпродажба на обувки в „Нордстром“ два пъти годишно. Най-добрите марки. Обикновено на половин цена.

На което Биан отговори:

— Непременно ще го имам предвид.

Това е положението. Често забравяш, че извън армията и шпионирането те са жени с всекидневни женски интереси като пазаруване, готвене, плетене. Иде ми да се гръмна.

— Извинете ме — казах аз, преди да почнат да си разменят готварски рецепти и отзиви за последния роман на Даниел Стийл.

Филис ми хвърли поглед, изпълнен с досада.

— След малко. — Тя подаде на Биан малка снимка. — Благодаря ти, че сподели с мен. Много привлекателен млад офицер.

Разбира се, снимката изобразяваше Марк Великолепни. Биан внимателно я прибра в портмонето си и се усмихна на Филис.

— Той е страхотен. Голям късмет имах, че го срещнах.

Изкашлях се.

— В неудобен момент ли идвам? Нали разбирате, пленникът ни току-що беше убит, случаят е напълно провален и искам да се прибирам.

Филис разтри слепоочията си.

— Всички сме разстроени, Шон. Грубостта ти няма да помогне.

— А кое ще помогне? Чифт нови обувки?

— Чакахме те и решихме да използваме възможността да се опознаем.

— Освен това няма нищо сложно — каза Биан. — Ал Файеф ни смята за идиоти.

— Такива сме си.

Филис ме изгледа строго, вероятно съжалявайки, че е допуснала в кадровата си политика такова петно като мен. Макар да бе загубила вероятно най-ценния военнопленник в тази война след Саддам, изглеждаше бодра и свежа — просто поредният служебен ден, поредната провалена операция. Но в края на краищата от 10 септември 2001 година насам Управлението бе претърпяло толкова много позорни провали, че вероятно имаше само две възможности: или да реагираш с подчертано безразличие, или да си теглиш куршума.

— Не сме идиоти — каза тя много тихо. — Но като погледна назад… да, може би трябваше да сме нащрек, когато той с такава готовност се отказа от екстрадирането.

Никакво „може би“.

Тя ме погледна и каза:

— Ти единствен попита защо в отделението няма американци. Очакваше ли нещо подобно?

Пропусна да добави: „Защото всички бяхме слепи за тази възможност, включително и някой си Шон Дръмънд.“ Но това се подразбираше.

— Не — признах аз. — Просто не вярвам на саудитците.

— Всички отпуснахме гарда — отбеляза Биан. — Според мен всички се оставихме да ни измамят… и споделяме отговорността.

Правилно. Но анкетната комисия нямаше да разсъждава така — когато почне играта „сръчкай магарето“, остенът е само един и го мушкат само в един задник. Но защо да повдигам въпроса?

За нейна чест Филис отсече:

— Отговорността е моя.

— Ти ли си най-старшият служител тук? — попитах аз.

— На теория би трябвало да е Тайри. Но операцията беше моя.

— Мислех, че Уотърбъри командва. И като стана дума, къде е нашето златно момче?

— Няма го. — Тя се усмихна измъчено. — Няколко минути след като застреляха Бин Паша, той си спомни, че има важна среща в Багдад.

И аз се усмихнах. С други думи, щом работата се разсмърдя, той си е плюл на петите. Сигурен бях, че вече звъни на приятелчетата си във Вашингтон, за да накисне Филис. Да се греши наистина е човешко, но да изтъкваш чуждите грешки е белег на възходящите политици.

Но всички знаехме, че истинската вина е на едрите риби от Вашингтон, които наредиха на Филис да си сътрудничи със саудитците и на практика задвижиха цялата поредица от събития. Ако обаче вярвате, че до техните висини ще достигне дори един упрек, значи никога не сте работили за правителството.

Естествено, най-виновен беше човекът, уведомил саудитците за предстоящото залавяне на Бин Паша. Той беше подписал смъртната присъда на пленника и точно него исках да срещна.

— Каква тайна искаше да опази от нас Ал Файеф? — попитах аз.

Биан погледна Филис и предположи:

— Може би Бин Паша и Заркауи са имали споразумение с неговата разузнавателна служба? Може би той защитава Заркауи?

Филис се зае да обсъди идеята, но като цяло не я прие, защото Заркауи вече беше свързан с Ал Кайда, а Осама бе включил саудитското кралско семейство в списъка на хората, с които да се заяжда. Аз не бях чак толкова сигурен, но тя привърши със следното заключение:

— Саудитците може някога да са си въобразявали, че могат да опитомят Бин Ладен, но сега знаят, че той им е смъртен враг. И със сигурност са съобразили, че след като Заркауи си свърши работата в Ирак, ще подгони тях.

Звучеше логично, но кой знае? В Ирак се бяха замесили толкова много играчи, че навярно някои от тях дори не подозираха за участието си. Като някаква масова оргия в тъмна стая, където не можеш да разбереш кой с кого се чука, кой на кого го начуква и кой с кого иска да се изчука — но така или иначе няма значение, защото обстановката се променя едва ли не всяка минута.

За да върна разговора към по-достъпна тема, аз попитах Филис:

— Установиха ли кой е убиецът?

— Да. Сержант от секретните служби на име Абу Хабиби. Действал е сам.

— И петимата вдигнаха оръжие срещу нас. Не беше сам.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Там е проблемът. Нямам представа какво не знаеш.

Тя се усмихна, но очите й си останаха студени.

— Надявам се, че си притиснала Ал Файеф — казах аз.

— Поговорихме си.

— И какво?

— Беше потресен. Заяви, че нищо не знаел. Кълнеше се, че изобщо не е очаквал да се случи нещо подобно.

— Лъже.

— Знам, че лъже. Поне имаше доброто възпитание да поднесе добре съчинена лъжа.

— В какъв смисъл?

— Обади се в службата си да проверят сержант Хабиби. Оказа се, че преди около шест месеца родителите му били загинали при уличен взрив, организиран от Ал Кайда. Това му дава убедителен мотив за убийството — отмъщение.

Ние с Биан се спогледахме смаяно. Точно същата измислица бяхме пробутали на Тайри само преди час. Тогава лъжата не мина, а сега звучеше още по-неубедително.

— Какво съвпадение — подметна Биан.

Без да обръща внимание на иронията, Филис отговори:

— Обадих се на шефа на нашето бюро в Джеда. Саудитските вестници са писали за тази история. Родителите на Хабиби отишли да пазаруват, паркирали на погрешното място в погрешния момент и останките от телата им се разхвърчали в радиус от две пресечки.

— Дори и наистина да е така — възрази Биан, — това само обяснява защо са го избрали за екзекутор.

Филис се усмихна.

— Ето че почваш да разбираш. — Тя погледна към мен. — Разкажи ми какво видя. Всичко.

Имах чувството, че гледам „Военнополева болница“. Но мислено превъртях лентата назад и разказах всичко — от събуждането на Бин Паша до облака червена мъгла, излетял от главата му.

След като свърших, Филис се позамисли и попита:

— Разговор? Сигурен ли си?

Кимнах.

— Сигурен съм. Може и да си е приказвал сам, но изглеждаше, че разговаря с някого. Както знаеш, звукът беше изключен. Запис няма.

Тя се обърна към Биан и нареди без обяснения:

— Моля те, доведи Ензенауър. Ще го намериш в линейката. Кажи му да донесе специалното оборудване.

Биан излезе. През следващите пет минути ние с Филис седяхме, без да се поглеждаме. Аз не бях доволен от нея, нито тя от мен. Какво да му обсъждаме?

Накрая вратата се отвори и влезе Биан, следвана от Боб Ензенауър, който носеше механично устройство с неизвестно предназначение. Сложи го по средата на заседателната маса, където можах да разгледам машинката по-добре. Отначало си помислих, че Филис се бои да не получи сърдечен удар и това е дефибрилатор, но после осъзнах, че стърчащата метална пръчка не е проводник за токов удар, а антена.

Съвсем бях забравил за имплантирания предавател в корема на Бин Паша. Значи това странно устройство беше приемникът и може би все още имаше надежда. Може би.

Филис му се усмихна сърдечно и каза:

— Сядай, Боб.

Той седна и за момент огледа лицата ни, които навярно му се сториха угрижени, защото попита:

— Станало ли е нещо?

— И още как — отговори Филис. — Али бин Паша е мъртъв.

По лицето му се изписа искрена тревога — явно смяташе, че е станало по негова вина.

Вярна на професионалните си навици, Филис го остави да се пържи в собствен сос около десет секунди, преди да уточни:

— Убит е. От саудитските пазачи.

— А…

Филис продължи:

— За жалост нашите приятели от Бюрото пропуснаха да запишат събитията в килията. Затова имам към теб два въпроса: работеше ли предавателят и имаме ли запис?

Също тъй верен на професионалните си навици, Ензенауър се замисли дълбоко поне за половин минута, сякаш Филис го караше да разгадае тайните на вселената. Накрая рече:

— Ами… устройството се задейства от звук. Тъй че… — Огледа ни един по един. — Да… ако е имало звуци, значи е предавал. Колкото до това дали е записано, откровено казано, нямам представа.

Всички се загледахме с дълбок интерес в машинарията върху бюрото. Изкашлях се и попитах:

— Можеш ли да го включиш?

— Разбира се.

Ензенауър натисна няколко бутона и чухме първите оптимистични звуци на пренавиваща се лента. За пръв път през този ден изглеждаше, че нещо ще стане както трябва; спогледахме се недоверчиво. Лентата спря и Ензенауър натисна бутона „Старт“.

Както ни беше предупредил, предавателят се включваше от звуци, а първият звук, който чухме кристално ясно, бе как Али бин Паша пусна невероятно дълга и шумна пръдня, последвана от още няколко. Никой от нас дори не се усмихна. Настроението беше такова, че дори аз се въздържах от неприличен коментар.

Доктор Ензенауър обаче почувства необходимостта да даде медицинско обяснение, натисна паузата и каза:

— След три дни в безсъзнание е естествено тялото да се прочиства.

Този път наистина нямах сили да се удържа. Но Биан прочете мислите ми и ме изгледа свирепо.

Докторът отново натисна бутона и чухме оглушителни човешки писъци.

Поясних за Филис и Ензенауър:

— Запис. За сплашване на новите затворници.

Филис кимна, сякаш вече знаеше.

После се чу нечий вик и леглото изскърца, докато Бин Паша се надигаше. И тогава два различни гласа заговориха помежду си. Бин Паша беседваше на арабски с някого и аз не разбрах нито дума. Разговорът бе кратък, някъде около минута, и завърши с гърмеж.

Сетне чухме на запис гласа на Биан:

Пресегнах се и натиснах стопа. Филис отбеляза:

— Тайри не си губи времето, нали?

— Чакай да дойде официалното разследване. Това тук беше само първа репетиция. — Обърнах се към Биан. — Превеждай.

— Трябва да го прослушам отново. Всички тия писъци от говорителите…

Тя сви рамене.

Докторът пусна записа още няколко пъти, а Биан съсредоточено си водеше записки. Някои думи — по-точно имена — бяха ясни дори за мен.

Биан вдигна очи от бележника и каза на Ензенауър:

— Още веднъж, моля. Мисля… — Тя надраска нещо. — Почти съм готова.

Ензенауър пак пусна записа и Биан се заслуша, следейки текста в бележника.

— Добре — каза тя, забола очи в листа. — След като Бин Паша… след физиологичния шум първият глас е на пазач. Той вика: „Буден ли си вече?“ Бин Паша отговаря: „Да“, после пита пазача: „Защо са пуснали тоя глупав запис? Само глупци биха изпробвали тъй недодялан трик. Прилича на нещо, което биха опитали американците.“ Пазачът се смее и отвръща, че записът може да е фалшив, но много скоро болката на Бин Паша ще е съвсем истинска. — Биан ни погледна и поясни: — Горе-долу такъв е смисълът. Арабският има различна структура. По-строга. Словоредът е по-различен. Превеждам по смисъл.

— Чудесно се справяш — казах аз.

Тя наведе очи към бележника и продължи:

— Бин Паша пита за името на пазача. Пазачът отговаря, че се казва Абу Хабиби. Тогава Бин Паша го предупреждава: „Правиш голяма грешка, която ще бъде вредна за твоето здраве.“ Хабиби отново се смее и пита: „Защо?“

Биан помълча.

— Бин Паша му казва, че за да получи отговора на тази гатанка, Хабиби трябва само да завърти два телефона. — Тя ни погледна и обясни: — Тъй като микрофонът се задейства от звук, разговорът върви без паузи. Но по промяната на тона им предполагам, че тук има пауза.

Като си спомних какво бях видял на екрана, аз подсказах:

— Вероятно това е моментът, когато Бин Паша върви към вратата.

— Логично — кимна тя и продължи: — Той пак казва на Абу Хабиби: „Само две телефонни обаждания — и всичко ще стане ясно. Ако не се обадиш, вече зная името ти и те чака ужасна смърт заедно с цялото ти семейство. Но ще получиш голяма награда, ако позвъниш и изпълниш каквото ти кажат онези хора.“ Хабиби отговаря: „Едва те чувам. Пречи ми шумът от записа. Ела по-близо. Кажи ми какво си си наумил.“ И тогава… — Биан огледа лицата ни, после пак се наведе над бележника и продължи: — Тогава Бин Паша казва: „Обади се на принц Фауд ибн ас Сауд или принц Али ибн ал Саид. Те ще ти кажат какво да правиш.“ Хабиби отговаря: „Не те чувам.“

— Сигурна ли си? — прекъсна я Филис.

— Категорично.

— Питам за имената. Споменал е двамата принцове?

— Знам какво питаш. Прослушай сама записа. Двете имена се чуват съвсем ясно.

Филис кимна.

— Продължавай, ако обичаш.

— След това няма кой знае какво. Бин Паша диктува телефонните номера на Хабиби. Не съм сигурна, че ги чух правилно — той вече стои по-близо до вратата и шумът от говорителите заглушава всичко.

— Постарай се — казах аз.

— Ами… Хабиби също не чува добре или се преструва, защото последните му думи към Бин Паша са: „Трябва пак да чуя номерата. Ела по-насам. Приближи глава до отвора.“ — Биан вдигна глава и добави: — После трясък от изстрела.

Всички се облегнахме назад. Никой не проговори. За разлика от другите аз имах и зрителен спомен и докато отново разигравах в ума си цялата сцена, съчетавайки думите с действията, всичко се изясни: измяна вътре в измяната.

Сега разбирах: Али бин Паша бе сметнал, че ни разиграва; припомних си онази странна усмивка, когато в болницата му казахме, че ще го предадем на саудитците. Усмивка. Ние вярвахме, че му казваме най-страшната новина; той е вярвал, че чува гласа на спасението.

Спасението всъщност се бе оказало смъртна присъда. Само че нито той го бе разбирал, нито ние. Този човек, виновен за смъртта на безброй хора, бе помислил, че ние сами му измъкваме от ръкава скрития коз, а Хабиби на свой ред го бе придърпал с въдицата като голяма и глупава риба към най-удобното място, за да пръсне злия му мозък. Беше смешно и безкрайно печално.

Накрая погледнах Филис и попитах:

— Кои са тези принцове?

Тя поклати глава.

— Има пет-шест хиляди принцове. Мъжете от кралското семейство си взимат по няколко жени и са ужасно плодовити. Същинско национално бедствие.

Преминах към следващия въпрос, който бе по-философски.

— Защо Бин Паша знае наизуст телефонните им номера? И защо ги каза на Хабиби?

— Закрила. Очевидно е очаквал някаква намеса.

— Но защо им е да го защитават?

Вместо отговор тя стана и тръгна към телефона. Вдигна слушалката, набра номер и след малко нареди на някого да открие шейх Турки ал Файеф и да го доведе в заседателната зала.

Затвори и каза:

— Аз ще говоря. От вас двамата искам да мълчите любезно. Не го предизвиквайте.

— Обещавам — казах аз съвсем искрено. Можеше да му откъсна главата, но нямаше да го предизвиквам.

Филис се втренчи в Биан, която с видимо колебание отговори:

— Разбирам.

Седнахме и замълчахме.

Не след дълго на вратата се почука.