Посредникът

39

Кацнахме в база „Андрюс“ без тайнствени и зловещи злополуки във въздуха. Не видях и агенти на ЦРУ, очакващи да ме придружат до Лангли. Явно Филис губеше форма.

Въпреки присъствието на двеста нетърпеливи редници, хванах такси съвсем лесно — трябваше само да злоупотребя със служебното си положение. Щом първото такси спря пред терминала, измъкнах насила от задната седалка един нещастен редник и бързо потеглих, оставяйки зад гърба си разярена тълпа.

В самолета един услужлив стюард бе заредил телефона ми и аз проведох два бързи разговора. Първо с един човек, който потвърди предположенията ми, после с друг, който отговори на няколко прости въпроса. Тогава казах на шофьора къде да ме откара.

Щом напуснахме базата, свалих и двете странични стъкла и се облегнах назад. Вятърът беше леден, а тънката пустинна униформа изобщо не пазеше от студа. Удоволствието обаче бе неописуемо — да дишам чист въздух, американски въздух без миризма на изпражнения, да мръзна, вместо да се потя, да пътувам без страх от снайперисти и бомби. Казах ли вече, че в Ирак е гадно?

Таксиметровият шофьор ми хвърли поглед през огледалото.

— От Ирак, а?

— Кое ме издаде?

— Често го правят — отвърна той; сигурно имаше предвид моята глупост да отворя прозорците.

Виждах само тила му — човек на възраст, с петна по врата и прошарена коса, вероятно връстник на баща ми.

— Отначало ме заблудихте — призна той. — Повечето момчета се втурват към първия бар.

— Е, аз съм на принципа „първо удоволствието, после работата“.

— Да ви уредя ли с жена? — милосърдно предложи той. — Знам едно местенце в Бетесда. Много патриотични дами. Имат специални приветствени програми за ветераните, направо да се побъркаш. Какво ще кажете?

— Не, благодаря.

— Както искате.

— Бях там само няколко дни.

— Тъй ли?

— Едва не провалих цялата война — обясних аз не съвсем на шега. — Прогониха ме обратно.

— Голям късмет. Дори тен не сте хванали.

— Канцеларска работа. Късметлия съм.

— Без майтап? — попита шофьорът с леко разочарование.

— Е, не всичко беше по мед и масло. Порязах се с хартия и на няколко пъти паднах от стола. Да си покажа ли белезите?

Той се изкиска, после каза:

— Знаете ли, наистина вярваме в онова, което вършите там.

— Затова го вършим.

— Не на мен тия. И аз съм виждал сражения. Във Виетнам през шейсет и осма и шейсет и девета.

— Лоша война.

— Има ли добра?

— Да, тази, от която се връщаш жив.

— Умно казано.

И той се впусна в дълъг монолог за своята война. Не ми се слушаше, затова по някое време го прекъснах:

— За кого ще гласувате?

— За никого. Не гласувам. Нали казах, че съм бил във Виетнам. Политиците са гадини. До един.

Той се разсмя. Продължи да говори, а аз полагах усилия да не поддържам разговора. За беда човекът си падаше по приказките и не млъкваше. Накрая каза:

— Невероятна е тая история със саудитските принцове. Нали се сещате?

— Естествено — отговорих разсеяно аз. Ако имах пистолет, щях да го гръмна. Или да се застрелям.

— Трябва и ние да им пращаме терористи. Доброто за гъската невинаги е добро за гъсока. Лорд Лимбо го е казал. Хитро, а?

— Хитро — съгласих се аз. Имах да проведа важен разговор и трябваше някак да му запуша устата. — Извинявайте, но…

Той ме прекъсна:

— Така де, ония саудитски говеда наистина ли очакват да се хванем на тъпата им лъжа за съвпаденията?

— Съвпадения?

— Да, че уж било злополука.

— Злополука?

— Не знаете ли? Онзи, първият, принц Фауд катастрофирал с кола. А другият, как беше… Али? Абдул? Няма значение, същия ден паднал от скала, както си карал ски в Швейцария. Виж ми окото. Дали са му безплатен урок по летене.

Божичко. Облегнах се назад.

— Откъде разбрахте?

— Чух по радиото. „Саудитското клане“, тъй го нарекоха коментаторите. Хей, дали пък нашите управници най-сетне не са събрали кураж да им го върнат тъпкано?

— Кураж? Нашите управници?

Той се разсмя.

— Да бе… И аз ги дрънкам едни.

— И двамата ли са мъртви? — попитах аз.

— Е, обикновено така става, когато те прегази тежкотоварен камион или караш ски без парашут. Тия скапани саудитци обаче да твърдят, че било съвпадение. Дрън-дрън. Мислят ни за балами.

Трябваше да обмисля новината, затова отворих телефона и се престорих, че разговарям.

Най-напред проумях колко съм изостанал от събитията. Почти през целия полет бях разсъждавал над действията на Биан и трябваше да очаквам нещо подобно. Но не го очаквах.

С други думи физически се приближавах до Биан, но мисловно бяхме на различни планети.

Защото сега разбирах не само кой е осведомил пресата за двамата принцове, но и по-важното — защо. Саудитците никога не биха екстрадирали принцовете в Съединените щати. Но и не искаха дипломатическо напрежение или международни скандали, когато се разкрие, че хора от кралското семейство финансират убийствата на американски войници и иракски граждани. На практика разгласяването бе равносилно на смъртна присъда за принцовете.

Хрумна ми също, че Биан е в корена на още едно изтичане на информация. Спомних си как Филис, Уотърбъри и шейхът влязоха за пръв път в самолета и ни уведомиха, че някой е съобщил на саудитците за предстоящото залавяне на Али бин Паша.

Интересно — всички, включително Шон Дръмънд, предположиха, че това е дело на някоя тайнствена личност от Вашингтон. И защо да не мислим така? Нали точно от там обикновено изтичат сведения. Биан бе използвала за прикритие циничните ни предразсъдъци спрямо Вашингтон, както и поразителната неспособност на чиновниците да пазят тайни, с която тя бе най-добре запозната. Великолепна ирония. Сигурен съм, че й е харесала.

Но дали саудитската връзка бе присъствала в плана й от самото начало, от точка А? Не смятах. Сигурен бях, че като всички нас Биан искрено се е изненадала от разкритието какво са предложили Шараби и иранците на Клиф Даниълс срещу неговата измяна — Али бин Паша. Но макар и не твърде опитна в сенчестата политика на арабския тероризъм, Биан бързо бе разбрала какви възможности предлага Бин Паша за нас и за нея.

В крайна сметка истинските й цели бяха Даниълс и Шараби, но съдбата й подхвърли многообещаваща нова възможност и тя не пропусна да я използва. Докато ние седяхме в кабинета на Филис и си блъскахме главите над предателството на Даниълс, Биан бе разсъждавала за съвсем друго — спонтанно бе изграждала план, основан върху най-лошите ни черти. Гениален и коварен план, защото зависеше от две възможности за безчестно поведение.

Първо, тя подозираше, че саудитското разузнаване е съвсем наясно с подкрепата на високопоставени саудитски фигури за техния сънародник Али бин Паша — а следователно и за шефа му Заркауи — и че ще направи всичко възможно, за да прикрие истината. В края на краищата тя беше способен офицер от разузнаването с богат местен опит. Стават ли бели в ислямския свят, най-често са замесени саудитски пари.

Спомнях си също разговора ни в самолета, след като Филис и Уотърбъри донесоха новата директива от Вашингтон: саудитците получават Бин Паша, а ние не бива и да припарваме до Шараби. Аз бях разярен и готов да се разбунтувам. Биан прие нещата равнодушно, с лек песимизъм и това ме изненада. Очаквах от нея гняв и разочарование, а не примирение.

Сега разбирах това. Биан бе извървяла пътя на разочарованието, пътя от идеализъм до цинизъм много по-рано — на една тясна уличка в Садр Сити.

За тази пиеса обаче нямаше предварителен сценарий. Всички артисти имаха свобода на избора, защото Биан го бе замислила точно така — да постъпваме честно и доблестно, да търсим истината и правдата. Интересно, че никой от нас не го стори.

Още преди да отлети за Багдад, тя бе направила решаващата крачка — да уведоми саудитците за предстоящото залавяне на Бин Паша. Може би още от службата си в Ирак имаше някои връзки със саудитското разузнаване или пък направо се бе обадила до саудитското посолство във Вашингтон. Нямаше значение как им е подсказала. Важното беше, че подмами артистите да излязат на сцената.

Което водеше към предположение номер две: тя е била уверена, че Вашингтон ще отстъпи пред саудитския натиск и ще се включи в онова, което един мой познат италианец нарича insabbiatura — заравяне на неудобен труп или неудобно дело под купища пясък. Точно Биан предложи съвместните разпити на Али бин Паша и така успокои страховете на всички.

А елиминирайки Бин Паша, шейхът и височайшите му господари си въобразяваха, че са уредили проблема с изключение на една гадна подробност — скрития запис. Голяма неприятност за саудитците, защото разполагахме с непоклатимо доказателство за заговор и убийство. Филис също не харесваше положението, но видя в него възможност да изкопчи от нашите саудитски приятели имената на още няколко терористи.

Тогава шейх Турки ал Файеф се споразумя с Филис и самодоволно напусна заседателната зала, уверен, че е опазил тайната, и много доволен, защото кралското семейство щеше да му е безкрайно задължено за спасените височайши задници.

А после дойде буйството на Биан — демонстрация на гняв, разочарование и безсилие. Фалшива, но много ефектна сцена. И сега разбирах защо. Тя даваше на Филис последен шанс — шанс да избере принципите вместо прагматизма, шанс да постъпи правилно.

И Шон Дръмънд също получи този последен избор.

Всъщност Биан бе гениална изкусителка, използваща най-лошите инстинкти и импулси на всекиго — саудитската склонност да се откупват или да се погребват неприятностите, американската склонност да правим идиотски отстъпки в името на дипломацията, петрола или политическата линия. Нямах представа как се е удържала от усмивка. Аз не бих издържал. Никой не подозираше на какви глупаци се правим.

А по-късно, съобщавайки на русата репортерка за Шараби, Биан вероятно бе споменала и саудитските принцове. За всеки случай. Този път Вашингтон нямаше избор; наложи се да поискат тяхното екстрадиране.

Саудитците имаха избор, но вече бяха опитали вариант А — да се откупят, тъй че минаха на вариант Б — погребение.

За Махмуд Шараби публичното разобличение на неговите лъжи и предателства означаваше сериозен риск за политическите му амбиции; за двамата принцове означаваше смърт.

И тъй, бях стигнал по обратен ред от Я до М. Вече знаех достатъчно, за да правя предположения за мотива и намеренията на Биан. Но все още липсваше част от мозайката — може би най-важната част. Затова набрах един телефонен номер и отсреща отговори гласът на Бари Ендърс. След като се представих, той саркастично отвърна:

— Дръмънд? Дръмънд? Извинявай, не си спомням такъв човек.

— Бях зает, Бари. Все някой трябваше да спечели войната.

— А, значи сме спечелили? — Той се изсмя злобно. — Къде си?

— Върнах се. Нещо ново?

— Да, има известен напредък. Чакай. Трябва да се преместя. — След малко попита: — Докъде бях стигнал? А, да… телефонната справка за Даниълс. Домашният му телефон е на фирмата „Спринт“. Взех от там имената на неговите приятели и ги посетих.

— И какво?

— Първо да кажа, че без него две от дамите ще останат на сухо. Нали ме разбираш?

— Бил е великодушен кавалер.

— Да ти имам езика. Третата дама се казва Джоан Карудърс. Каза, че го подозирала в изневяра. Смятала да го зареже.

— Ревност. Става за мотив, нали?

— Има и още. В апартамента на Даниълс нямаше мобилен телефон. Нали? В „Спринт“ също нямаше сметка на негово име за мобилен телефон, затова решихме, че не е имал такъв. Слушаш ли ме?

— Да.

— Аз обаче се замислих — в днешно време човек да работи за Пентагона и да няма мобилен телефон? Поразрових се и излезе, че е ползвал друга фирма — „Сингюлар“.

— И какво откри там?

— Още обаждания до същите три дами, но имаше и разговори с четвърта.

Знаех какво предстои и за да му спестя усилията, казах:

— Биан Тран.

Знаех също защо не намерихме мобилен телефон в апартамента. Пак работа на Биан Тран. Задигнала е телефона, за да не разкрием нейните разговори. Умно момиче.

— Какво става, Дръмънд? — попита Ендърс.

Ставаше това, че нито можех, нито исках да позволя на Бари и на полицията да продължат разследването. Първо, както казах, въпросът вече беше личен и трябваше да го уредя сам. Освен това, ако предположенията ми се окажеха верни, всички замесени щяха здравата да си изпатят. Макар да знаех, че няма да го приеме добре, реших да направя на Бари една голяма услуга.

— Става не каквото си мислиш — излъгах аз. — Даниълс беше заподозрян в шпионаж, казах ти. А Биан водеше разследването. Тъй че си прав, тя го познаваше отпреди. И наистина са разговаряли по телефона.

— Когато става дума за шпионаж? По открита линия? Толкова глупав ли ти изглеждам?

Всъщност Бари Ендърс изобщо не беше глупав. От всички хора, замесени в случая, той беше най-умният и стигна най-близко до истината.

Е, всъщност това го поставяше на второ място. След Биан. А Шон Дръмънд, който видя с очите си всеки неин ход, се оказа най-големият малоумник.

Защото и тук Биан бе заложила на най-лошите чиновнически инстинкти — стремежът на всяка цена да се потулват неуспехите и скандалите. А правителството не я разочарова; пратиха федералните да спрат разследването на Ендърс и Биан спечели онова, от което се нуждаеше най-много — време.

— Свършиха ли ти отговорите, Дръмънд?

Не още.

— Биан имаше задача да създаде връзка, да спечели доверието му и да се опита да узнае за дейността му — обясних аз. — Не само разговаряха по открита линия, но и няколко пъти се срещнаха на обществени места.

— Тя не ми каза, че е познавала Даниълс.

И на мен, Бари.

— Какво да ти кажа? Беше строго секретно разследване.

— Тъй значи. — Дълга пауза, изпълнена със съмнение. После Бари още веднъж потвърди високото ми мнение за него. — Проверих и нейните телефонни разпечатки, както и кредитната й карта.

— И какво?

— Имали са две срещи. На 20 септември приятна вечеря в „Мортън“. Тя си поръчва омар, той пържола и някой е изпил пет уискита и две бутилки скъпо червено вино. На 15 октомври гледат балет в Кенеди Сентър — билетите са по две стотачки единият. И знаеш ли кое е най-интересното? Тя е направила резервацията по телефона, пак тя е платила и билетите, и вечерята. Не с кредитна карта, в брой.

— Не ми казваш нищо ново. Пише го в отчета й за разходите.

— Като данъкоплатец съм възмутен. Видях другите приятелки на Даниълс. Можела е да го свали, без да похарчи и цент.

— Такава е новата, смекчена федерална политика. Гледаме да ги вкараме зад решетките с приятни спомени. Бари, тя не е заподозряна.

Този път в гласа му прозвучаха стоманени нотки.

— Аз съм ченгето. Аз решавам кой е заподозрян и кой не. И ти казвам, че тя е заподозряна.

— Забрави за нея.

— Къде е тя?

— Там, където не можеш да я намериш. Тя…

— Не мога ли? Само гледай.

— В Ирак е и…

— С една призовка ще го уредим. Да я качат на първия…

— Млъкни и ме слушай, Бари. — Той наистина млъкна. — Преди два дни Биан беше простреляна и отвлечена от терористи.

Стана съвсем тихо.

— Терористите не приемат призовки — напомних му аз.

Той не отговори.

— Всички се чувстваме зле, Бари. Тя е сред падналите герои. Ако продължиш да натискаш, ще те изкарат пълен боклук.

Очевидно не това бе очаквал да чуе и за момент долових в тишината смайването му. Накрая той каза:

— Ами аз… — Не довърши и пак помълча. — Знаеш ли какво? Ако ми даваха по един долар за всяка твоя лъжа, и аз щях да вечерям в „Мортън“.

— Обади се на отдела за връзки с обществеността в Пентагона. Ще ти потвърдят, че се води безследно изчезнала.

Той обеща, или по-скоро заплаши, да направи точно това. С тази нотка на недоверие приключихме разговора.

Имаше още една нишка за разплитане и в нейния край беше Филис. Набрах номера и когато тя вдигна след втория сигнал, казах:

— Обажда се Дръмънд.

— Къде си? — попита сприхаво тя.

— Върнах се — отговорих любезно аз. — И между другото благодаря, че не ми взриви самолета. Държах на него. Наистина. Получи ли съобщението ми за Хършфийлд и Тайгърман?

Филис не се впечатляваше от параноята ми, но много я дразнеха дребните нарушения на правилника.

— Знаеш много добре, че не биваше да оставяш съобщение — каза тя. — Ами ако бях загубила телефона или не си бях проверила пощата?

— Щяха да умрат. И какво? Никога не съм ги харесвал. Ти също.

— Нямаше да си толкова нагъл, ако наистина бяха мъртви.

— Тъй ли? Такива като тях с лопата да ги ринеш. Пълно е с високомерни умници.

— Не ми харесва отношението ти.

Там беше цялата работа. Филис бе решила, че не иска да знам някои неща, а накрая излезе, че точно тях трябва да знам. Като адвокат съм свикнал клиентите да ме лъжат и да крият важни сведения, защото са виновни. Сега идваше време да узная каква е вината на Филис.

— Кажи ми защо пусна онова съобщение — каза тя. — Каква е заплахата за Тайгърман и Хършфийлд?

— Не съм в настроение — отвърнах аз и смених темата. — Хей, какво ще кажеш за мъртвите принцове? Дали онзи твой приятел, шейхът, не е превъртял?

— Много е неприятно. Турки дори не приема обажданията ми. В нашия занаят подобни споразумения са свещени. — Тя добави със заплашителен тон: — От Вашингтон искат пълно разследване.

— Значи сега ще разследваме собственото си разследване. Осъзнаваш ли колко тъпо звучи? — След малко добавих: — Напомни им, че резултатите от едно разследване невинаги са приятни. Да имат едно наум.

Сега тя усети, че Шон Дръмънд е проблемен служител, с когото шега не бива. Гласът й стана по-дружелюбен.

— Шон, ела веднага в Лангли. Всички те чакаме.

— Нямам такова намерение. Сега съм черната овца на професията. — Помълчах. — Нали ти казах да се отървеш от мен. Трябваше да ме послушаш.

— Не ставай глупав.

— Знам всичко, Филис. За изтеклата информация, за убитите войници и за опитите на Управлението да замаже нещата. Не знам дали изобщо е трябвало да се крие. Но сега — в никакъв случай.

Филис дълго мълча. Бях прехвърлил разговора от абстрактното към конкретното и тя се нуждаеше от време, за да обмисли положението. Накрая попита:

— Какво искаш?

Умница.

— Име. Куриерката на секретната група.

— Не знам за какво говориш.

Изчаках мълчаливо.

— Откъде знаеш, че е жена?

— Губиш си времето с глупави въпроси. Намирам се на три минути път от сградата на „Уошингтън Поуст“. Стига ти и една минута, за да ми отговориш. Разбрахме ли се?

Отново дълго мълчание.

— Даян Андрюс.

— Какво стана с Даян Андрюс?

— Защо трябва да е станало нещо?

— Кой е любимият ти репортер от „Поуст“?

— Шон, моля те, нека…

— Лично аз се чудя кой заслужава повече наградата „Пулицър“ — близкоизточният отдел или националният. Ти как мислиш?

— Мъртва е.

— От какво? Сърдечен удар? Още едно фалшиво самоубийство? Скиорска злополука? От какво спря сърцето й, Филис?

— Не… Беше убийство. Очевидно убийство.

— Разкажи ми.

— Преди около седем седмици излязла късно вечерта за редовния си крос в парка и някой й сцепил челото с брадвичка. Няма отпечатъци, няма следи. Дори стъпките са заличени с метла. По ръцете й имаше белези от опит за съпротива, а убиецът е нанесъл удара с дясната ръка.

— И очевидно не е заловен. Кои са заподозрените?

— Няма заподозрени. Само теории.

Нямало заподозрени? Замислих се над това.

— Но ти знаеш, че е било предумишлено и планирано, а убиецът е познавал достатъчно добре полицейските процедури, за да прикрие уликите. Знаеш, че жертвата не е случайна и престъплението вероятно е свързано с нейната работа.

— Да, така предположихме.

По всичко приличаше на убийството на Клиф Даниълс, освен че убиецът не бе направил опит да прикрие причината за смъртта. Но преди да направя решителния извод, трябваше да узная повече. Реших да изпробвам с изстрел наслука.

— Била ли е измъчвана?

— Да… не. Два пръста бяха отсечени. Малкият и безименният на дясната ръка. Може да е било мъчение. Но може и просто да се е опитала да отблъсне удара.

— Как изглеждаше? Като външност?

— Не смятам, че има значение.

— Ей, колко хубава сграда. На две крачки съм от „Уошингтън Поуст“. Как мислиш, дали ще ме снимат? Нямах време да се избръсна.

— Престани да ме заплашваш.

— А ти започни да говориш истината.

— Добре… не беше… не беше особено привлекателна. Ниска, закръглена, тъмнокоса и… защо питаш?

Сега беше мой ред да задавам въпроси, затова пренебрегнах нейния и отново попитах:

— Значи се разтревожихте, когато узнахте, че е убита?

— Да, обезпокоихме се. Тъжно. Даян беше от нашите, Шон. Беше мил човек и всички я обичаха. Почти двайсет години вярна и честна служба.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, обмислихме го. Как иначе? Но нямахме предпочитания към една или друга теория.

— Разкажи ми за другите теории.

— Андрюс беше работила и по други деликатни операции. Чудовищата от нашето минало често имат дълги сенки.

Още от самото начало Филис пестеше и отсяваше информацията. Ако по-рано знаех за Даян Андрюс, щях да разбера, че имаме работа с две свързани убийства. Щях да ровя под дърво и камък и може би някъде там да открия спотаената Биан. Но Филис бе поставила секретността над успеха на следствието и опазването на институцията над истината. Объркаш ли целите, получаваш калпави резултати и разярени помощници.

Не се удържах и подхвърлих:

— И като стана дума за дължина, познай кой е бил любовникът на Даян.

Тя обаче не бе виждала единственото достойнство на Даниълс и намекът мина покрай ушите й.

— Добре, ще ти подскажа още веднъж. Тя и нейният любовник вече са завинаги заедно. В рая… или може би на другото място.

Този път Филис проумя, защото светкавично отговори:

— Нямаше никакви признаци за това. При проверка с детектор на лъжата винаги се проучват и сексуалните връзки. Не е споменавала за Клиф Даниълс.

Интересно. Но по време на полета бях обмислил задълбочено тази загадка.

— Кога я убиха? — попитах аз. — Преди или след като започнахте да разследвате изтичането на информация?

— Беше… не помня точните дати, но горе-долу по същото време. Защо?

— Обзалагам се, че връзката е започнала след последната й проверка с детектора на лъжата, а до следващата проверка не е доживяла.

— Кой ти каза за връзката им?

— Има ли значение?

— Шон, престани да се държиш като параноик.

— Да престана? Трябваше да се държа така от самото начало.

Тя се позабави — може би за да се изкашля или да изключи записа.

— Моля те, ела, Шон. Веднага. Всички желаем едно и също.

Но не беше съвсем така. Филис и нейният шеф искаха да отърват Управлението от упреците за калпавата разузнавателна информация преди войната, да накиснат Пентагона и да останат първи сред равните точно сега, когато Конгресът обмисляше създаването на нова разузнавателна служба, която би ги изместила няколко стъпала по-надолу. Или поне това искаха най-много.

Но след като бяха узнали истинския размер на скандала, апетитът им се беше изострил. И защо не? При умел натиск президентът и неговите съветници, които от четири години насам гледаха Управлението отвисоко, биха разбрали колко зле са постъпвали. Срещу гаранцията за още четири години власт президентът щеше скромно да се покае, съветниците му да разцелуват по няколко задника в Управлението, а в замяна директорът щеше да държи в пълна тайна една скромна папка с етикет „Само за извънредни случаи“.

Или пък, ако президентът толкова беше ядосал Лангли, че да не става и дума за нов мандат, през някоя тъмна нощ при конкурента му щеше да се яви тайнствен човек с черен шлифер и куп интересни сведения, а на бала по случай встъпването си в длъжност новият президент щеше да танцува валс с Филис.

Откъдето и да го погледнеш, Управлението нямаше как да загуби. Идеално. Какво можеше да ги препъне?

Биан Тран можеше да ги препъне. Филис и нейният шеф не я бяха включили в уравнението. Бяха пропуснали онова, което обикновено се пропуска във Вашингтон — човешкия фактор.

Мислейки за това, аз казах:

— Ако двамата с теб желаехме едно и също, нямаше да стигнем дотук.

Нямаше как да затръшна слушалката, затова просто изключих телефона със среден пръст.

Сега разполагах с още едно важно сведение и трябваше да го обмисля. След смъртта на годеника си Биан се завръща от Ирак, обезумяла от болка, скръб и вина. Обезумяла не в емоционален или преносен смисъл — истински полудяла. И както често се случва, болката ражда гняв, гневът жадува за отмъщение, а отмъщението прераства в убийство.

Но откъде да започне? Това е главният въпрос.

Кемп Честър бе казал, че според всички в разузнавателния отдел смъртта на Марк Кембъл е причинена от неверни разузнавателни данни. Пак Честър описа Биан като ловец по природа. За нея би било детска игра да открие предателя, защото за разлика от иракските муджахидини тук плячката дори нямаше да знае, че е преследвана.

И тъй, Даян Андрюс. Биан знае само това име — от него ще започне.

Както ще направи по-късно и с Клиф Даниълс, Биан проследява мис Андрюс, проучва навиците й и като истински майстор изгражда убийството върху навиците и слабостите на жертвата. За Клиф Даниълс това са неговите пороци — пиенето, жените, склонността към фатални съблазнителни. По ирония на съдбата Даян става жертва на своите добродетели.

И тъй, когато една вечер пухкавата Даян излиза да потича и да смъкне някой килограм, Биан я причаква с брадвичка на уединено място. Днешно време никой не използва подобно оръжие. То е твърде грубо. Твърде жестоко. А и от чисто практична гледна точка не е желателно да се изпръскаш с мозъка и кръвта на жертвата. Като полицай Биан знае това. Но погледнато под друг ъгъл, има ли по-първобитна радост от това да разцепиш главата на врага? Като инструмент на дивата ярост брадвичката е идеално оръжие. А щом Биан се е сетила да носи метла, вероятно не е забравила да вземе фенерче, чисти дрехи, влажни кърпички и лопата, за да зарови уликите в някоя близка горичка.

Опитах да си го представя. Двете са насаме на тъмна алея. Биан обвинява, Даян отчаяно отрича. Силната, пъргава, атлетична Биан поваля Даян на земята — тряс — пада един пръст — тряс — отхвръква втори. Под надвисналото острие Даян не издържа и си признава. Разказва за пробива в компютърната система на иранците, за връзката си с Даниълс и че може би, без да иска, е разкрила тайната пред любовника си.

Биан вече знае името на следващата си жертва, Клиф Даниълс. А горката Даян е признала престъпление, за което не може да има прошка. Плюс това вече рискът е твърде голям — Даян се е срещала с Биан в Багдад, ще съобщи на полицията за ужасното нападение и Клиф Даниълс ще избегне възмездието.

Тряс — удар в челото и въпросът е уреден.

Край. Очевидно убийство.

Убедително ли звучеше? Да. А аз убеден ли бях? Не. Не съвсем.

Смущаваше ме мисълта как Биан безмилостно инквизира заподозряната. Нежната, забавна Биан Тран. Нима зад онези топли и умни очи се криеше такова бездушно чудовище?

Е, бях видял как без колебание простреля четирима терористи в краката, което също ме потресе и изненада. Но има голяма разлика между това да простреляш четирима мъже и да кълцаш отблизо ръката на жертвата.

Е, не чак толкова голяма. Знам ли?

Шофьорът неуморно бъбреше нещо за времето, за дъщеря си в колежа, за учебните такси, за живота и политиката. Престанах да му обръщам внимание, защото мислено откривах заседание на военния съд срещу Биан Тран — войник, патриот, почти моя любовница и вероятно най-дръзката и хитра убийца, която бях срещал.

Сигурно съм размишлявал дълго и напрегнато, защото изведнъж таксито спря и шофьорът каза:

— Пристигнахме.

Погледнах навън и видях, че сме под колосалната арка на международно летище „Дълес“. Платих сто и двайсет долара, добавих двайсетачка бакшиш, слязох и метнах торбата на рамо.

Време беше да се изправя пред Биан Тран и нейните чудовища.