Посредникът

25

Избръснах се и облякох чиста бойна униформа. Когато излязох от спалнята, Биан седеше в салона и съсредоточено четеше „Таим“.

Винаги е малко деликатно да общуваш с някого, след като сте били голи един пред друг, особено ако магията се е провалила по твоя вина. Нуждаех се от време, за да избера правилния подход. Затова казах на Биан:

— Време е за разпит на пленника. Да вървим.

Тя продължи да се взира в списанието.

— Хайде, Биан. Трябва да приключим, преди да цъфнат Филис и Уотърбъри.

— Добре — съгласи се тя, но не спря да чете.

— Освен това той навярно познава Бин Паша. Някое допълнително сведение ще ни бъде от полза при разпита. Логично, нали?

— Както кажеш.

— Ти се опитай да разбереш какво знае за бъдещите атентати и на кого дава експлозивите. Тия неща ги умееш по-добре от мен.

— Вероятно.

Носът й оставаше забоден в списанието.

— Добро ченге — лошо ченге. Ти ще си лошото.

— Естествено.

Пристъпих към нея и приведох лице на сантиметри от нейното.

— Остави личните чувства настрани. Мисията преди всичко, майоре.

Тя спокойно остави списанието и се изправи.

— Не ти се сърдя — разбра ли? Обмислих го. И знаеш ли какво? Прав беше. Щеше да бъде огромна грешка.

Леле, колко се радвах, че си поговорихме откровено и изяснихме въпроса.

— Ела — казах аз.

Щом влязохме в апартамента за гости, Нервния подскочи и се изблещи насреща ни. Пристъпих към него и отпуших устата му.

За мен щеше да си остане Нервния, но все пак попитах:

— Как ти е името?

— Моля ви… господине… кракът ме боли. Много боли.

Повторих въпроса.

— Моля ви… нямате ли… не знам, може би аспирин?

Биан го погледна и подхвърли към мен:

— На умрял човек аспирин не му трябва.

Разбира се, това не беше заплаха, която би представлявала сериозно нарушение на Женевската конвенция; Биан просто съобщаваше един всеизвестен факт.

Онзи обаче навярно я разбра погрешно, защото отвърна с учудваща готовност:

— Казвам се Абдул Алмири.

— Откъде си? — попита Биан.

— Моля ви… много съм гладен, господине. Днес не съм ял. Според закона трябва да дадете храна на Абдул. Така е, нали?

Кимнах на Биан, която излезе да види какво може да изрови от кухнята. Лишаването от храна също е забранено според Женевската конвенция и Абдул явно знаеше това. Зад тия изплашени очи обаче освен страха и тревогата се криеше пресметливост. Абдул проверяваше докъде може да стигне.

Дръпнах стол, седнах до него и споделих:

— Ще ти предложа един безплатен съвет. Много внимавай с онази жена.

— Да… аз…

— Абдул, слушай — този съвет може да ти спаси живота. Тя е малко изперкала.

— Аз… не разбирам тази дума.

— Луда, откачена. Побеснява изневиделица. Снощи я видя във Фалуджа. Нали? Както изглеждаше съвсем нормална и уравновесена… изведнъж…

Щракнах с пръсти и той трепна.

Сега Абдул ме гледаше с облещени очи.

— Но вие сте войници, нали? — каза той. — Виждам, че сте войници и тя носи американска униформа. Женевската конвенция не разрешава тия неща.

— Огледай се, Абдул. — Той и без това шареше с очи насам-натам, но сега ги завъртя още по-усърдно. — Това прилича ли ти на военен самолет? Ами тези униформи? Те не са истински.

— Не разбирам, господине.

— Аз съм от ЦРУ. Тя е от Мосад, израелското разузнаване. Виетнамска еврейка. — Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Дори колегите им в Мосад се боят от тях. Вечно се престарават, нали трябва да докажат, че са истински евреи. — Докато Абдул се мъчеше да намести в досегашните си представи екзотичната новина, аз добавих: — А трябва ли да ти обяснявам какво е Мосад? Те не играят по правилата. Додето мигнеш, и вече си мъртъв.

Естествено, нито един закон не забранява да лъжеш военнопленници, а в случая арабите сами са си създали страшилището. Разказват си толкова много измислици за Мосад, че накрая почват да вярват в тях.

— За нея това е спорт. Има една отвратителна игра — опитва се да провери колко куршума може да вкара в човека, преди да го убие. — Оставих го да поразмисли над това интригуващо хоби. — Двеста и осем.

— Аз… Какво е това число?

— Нейният рекорд. Поне тя твърди така. Но според мен лъже безбожно. Веднъж я видях как надупчи един човек седемдесет и три пъти, а той беше истински здравеняк и пак умря. Загуба на кръв… или сърцето не издържа на болката… кой знае? Но двеста и осем куршума? Според мен си е чиста измислица. Ти как смяташ?

— Аз… господине, Абдул не знае.

Мислех, че знае, но реших да му помогна.

— Нали я видя снощи? Спомни си. Пусна на всички по един куршум в левия крак, нали така? Ето, да вземем теб — само те одраска. Нарича го „изстрел по периферията“. Не питай какъв е „точният изстрел“. Да речем, че е най-лошото, което може да сполети един мъж.

Абдул облиза устни и се втренчи в мен.

— Да, но вие сте добър и почтен човек. Спомням си… вие не й позволихте да извърши с нас тия ужасни неща. — Той се усмихна плахо, разкривайки един липсващ зъб, навярно избит още в детството. — Много съм ви благодарен за това, господине.

— А, нищо. — Погледнах го в очите. — Просто нямахме време. Пет пари не давах какво ще направи с вас, но като се започне веднъж… — Облегнах се назад и спокойно го уведомих: — Ти си майстор на бомби. Вече те проверихме.

— Не… Аз дори не познавам онези хора… хората, които пленихте…

— Така ли?

— Да. Аз… как да го кажа? Просто търсех къде да спя. Такъв е нашият обичай… аз съм мюсюлманин. Коранът повелява правоверните да си оказват гостоприемство.

Биан влезе с поднос, върху който имаше сандвич с фъстъчено масло и желе и четири-пет пакетчета с ядки.

Абдул огледа подноса, преди пак да върне очи към лицето ми, опитвайки да прецени дали съм чак такъв идиот, че да му повярвам.

— Има две непреодолими пречки — обясних аз. — Първо, намерихме артилерийските снаряди на партера. Второ, Али бин Паша ни каза за теб съвсем други неща по пътя за болницата.

— Но това не е истина. Аз… аз не знам защо този човек ще клевети Абдул.

— Той ни каза, че си майстор в правенето на бомби от артилерийски снаряди.

— Не познавам този човек.

— Той те познаваше.

— Абдул не знае как се правят тези неща… тези бомби. Кълна ви се.

Биан разбра накъде вървят работите и се обърна към мен.

— Нашите хора проверяват за отпечатъци инструментите, които намерихме във фабриката. Резултатите ще пристигнат всеки момент. Ако отпечатъците съвпаднат с неговите, остави го на мен.

Привикнал с живота из пущинаците, Абдул не бе очаквал подобен развой и по физиономията му пролича колко неприятно е изненадан. Там, откъдето идваше, криминалистиката се изчерпваше с бой по топките до припадък.

Хвърлих на Биан недоволен поглед.

— Хей… може в Мосад да сте свикнали на такива методи. Но в ЦРУ предпочитаме да ги запазим живи… поне докато проговорят. Не може непрекъснато да ги екзекутираш.

Тя се престори на отегчена.

— За предишните нищо не каза.

— Те бяха други. Този може да знае нещо важно.

— Той? Я го виж. Тъпо нищожество. Дребните риби стават само за пържене. Уморена съм и искам да спя. Дай да приключваме.

— Добре де… поне дай на човека шанс да докаже, че грешиш. Може пък да знае нещо. Писна ми все аз да имам грижата за труповете.

— Я стига. Метни го при другите на градското бунище. Както винаги, ще го припишат на терористите.

Абдул очевидно не хареса новата насока на разговора и реши да се намеси.

— Йордания — съобщи той. — Аман, Йордания. От този град е Абдул.

— А откога Абдул… откога е в Ирак? — попитах аз, заразен от неговия стил на говорене.

— Една година. Може би малко повече, господине.

— А преди това? — намеси се Биан.

— Аз бях… — Той млъкна насред изречението и ме погледна. — Господине, моля ви… аз… ако ви кажа тия неща… аз… Тези хора ще преследват Абдул. Не можете да си представите какво правят с предателите.

— Ето, видя ли — заяви Биан. — А сега, ако обичаш, остави го на мен.

— Не, чакай… — Помълчах, после попитах Абдул: — Чувал ли си за програмата за защита на свидетели?

— Ъъъ… да, мисля, че съм гледал нещо такова в холивудските филми.

— Точно така. Ще те преселим някъде под фалшиво име. Ще имаш съвсем нов живот. Сигурно предпочиташ да е някъде на топло. Прав ли съм? Южна Калифорния или може би Флорида. Мацки, плажове и джамии. — Усмихнах се насърчително. — Купуваме ти голяма къща на плажа, даваме ти един милион плюс тлъста месечна сума за разноски. Кое не ти харесва?

Абдул прояви жив интерес към темата и зададе няколко въпроса, на които отговорих изчерпателно, макар и с леки преувеличения. Накрая го уверих:

— Бегълците от мафията страшно харесват тая програма. Кълнат се, че ако са знаели, нямало да се занимават с мошеничества, а от самото начало щели да станат свидетели. Бил ли си в Америка, Абдул?

— Да… бил съм. Една година. Като ученик в гимназия. В Мичиган… Но онова място не се харесваше на Абдул. Много студено.

— Ясно. Значи на топло. Сега слушай внимателно, защото предлагам само веднъж. Казваш ни цялата истина, това е първото правило. Никакви лъжи, фантазии и преувеличения. Правило второ — отговаряш на всички въпроси. Разбрано? Ще проверим каквото ни кажеш, а по-късно вероятно ще минеш и през детектор на лъжата. Никакви лъжи, Абдул.

— Значи ми казвате, че съм в тази програма?

— Имаш думата на ЦРУ — казах и му се усмихнах.

Той също ми се усмихна.

Биан го остави да се порадва на късмета си, после попита:

— Къде беше преди Ирак?

— В Афганистан. Живеех в лагер. Преподавах.

Биан ме погледна. И двамата бяхме наясно за какво става дума.

— Какво преподаваше? — попитах аз.

— Трябва да разберете, господине, че бях… бях обикновен учител.

— Разбирам — кимнах аз. И наистина разбирах.

— Бях обикновен…

— Какво? Какво преподаваше, Абдул?

— Аз… учех ги как се правят… бомби.

— Инженер ли си?

— Не… но две години съм изучавал в университет тази специалност. В Йордания. Само че направих голямата грешка да се сближа с лоши хора. Побъркани фундаменталисти. — Той плахо погледна кръвожадната Биан от Мосад и обясни: — Трябва да разберете, аз самият не съм много набожен. И не изпитвам силна омраза към Израел. Но йорданската полиция ме обвини… Как беше американската дума? — Той помълча, после изрече въпросително: — Съучастие, да?

Кимнах. Той продължи:

— И заради това ме принудиха да напусна университета.

— Значи тогава влезе в Ал Кайда? — попита Биан.

— Разберете ме, аз бях… много разгневен. И…

— И влезе в Ал Кайда?

— И бях… объркан. Разбирате ли, родителите ми искаха…

— Да или не? — повиших глас аз.

— Да.

Той продължи в същия дух още малко и след няколко допълнителни въпроса узнахме как оценили способностите му в изработката на бомби, как учил хората да правят други хора на парчета, как избягал, след като племена от Северен Афганистан нападнали лагера, как се добрал до Ирак, намерил познати от Ал Кайда и се захванал със стария занаят.

Разказът бе интересен, но в същото време скучен, банален и разочароващ. Превръщането на този тип в терорист не носеше и следа от драматизъм. Нямаше пареща скръб, неудържим психичен импулс, смазваща бедност или жестока социална неправда. Просто един малко по-умен младеж от средната класа се сприятелил с някакви религиозни фанатици, това му докарало неприятности с властите и додето се осъзнае, вече правел взривни устройства за Ал Кайда.

Под повърхността на разказа му долавях самоненавист, смесена с отчуждение, скука и може би криза на самоличността. Но всъщност неговите разсъждения и пътят му към тероризма не се различаваха особено от съдбата на някое объркано американско хлапе, което бяга от натиска на родителите си и стига до наркотиците просто за да си има компания и защото го смята за „яко“. Но имаше и една голяма разлика: Абдул не съсипваше собствения си мозък, а пръскаше чуждите.

— Откога познаваш Али бин Паша? — попитах аз.

— Ами… аз… не много отдавна. Той не беше в Афганистан. И в Ал Кайда не беше. Освен това неговите задължения към движението изискват… много често да напуска Ирак. Трябва да се среща с хората, които ни дават пари.

Повторих въпроса.

— Може би… Мисля, че може да са два или три месеца. Моля ви, господине, трябва да разберете, че ние сме непрестанно в движение. Дори във Фалуджа има хора… хора като вас, които… ни преследват…

Той нямаше представа, че във Фалуджа сега се води окончателното преследване, а аз не виждах смисъл да му обяснявам.

— Разкажи ни за него — нареди Биан.

Той се замисли. Отново ме погледна и каза:

— Али бин Паша е корав, много фанатичен човек. Погледнахте го в очите, нали? Той е… не искам Али да ме сметне за враг. Той няма ни страх, ни съвест. Така се казва, нали?

— Женен ли е? — попита Биан. — Има ли деца?

— Това не мога да знам. Не е прието да споделяме тия неща. Някои споделят. Али не.

— Как е загубил крака си?

— Мисля, че в Могадишу преди десет години. Един от вашите големи хеликоптери изстрелял ракета. Сега Али много мрази Америка.

Както споменах, аз също съм служил в Могадишу и ми бе интересно да узная, че с Бин Паша сме били там по едно и също време. Спомних си тогавашните доклади на разузнаването, описващи арабски бойци — включително един негодник на име Осама бин Ладен, — които подкрепяха, съветваха, а понякога и се биеха заедно с Мохамед Айдид, сомалийския феодал, който имаше основен принос за глада, унищожил милиони негови сънародници, и който тогава бе насочил вниманието си към една цел: да избие нашите умиротворители, включително и мен.

По всичко личеше, че Али бин Паша е бил един от тия съветници, следователно имахме работа с човек, посветил целия си съзнателен живот на убийствата на американци.

— Той е от Саудитска Арабия, нали? — попитах аз.

— Да, господине. Семейството му е богато. И… ъъъ…

Абдул се обърна към Биан и обясни нещо на арабски.

— С дебели връзки — преведе тя. — Много влиятелен във финансовите среди.

Абдул кимна, после се замисли какво още може да предложи. След малко каза:

— Али е много образован… Разправят, че е учил в Оксфорд. Отделя много време на книгите.

— Значи говори английски?

— Да, дори по-добре от Абдул.

— Какви книги?

— Той има много от вашите американски военни наръчници. Много е умен и ги изучава най-старателно. Чете и дебели книги за финансите.

— А Корана? — попита Биан.

— Ъъъ… не. Мисля, че Али не е много набожен. Само че той… смятам, че за него джихатът е политически. — Той обмисли думите си и се поправи: — Може да е личен джихат, заради омразата.

Обърнах се към Биан и казах:

— Абдул иска да ти разкаже за бомбите. Повикай ме, като свършите. — Помълчах, после добавих: — Не е зле да го заваря жив и здрав.

— Нищо не обещавам.

Абдул изглеждаше много натъжен от перспективата да остане насаме с лудата от Израел, но аз бях гладен. Отидох до кухнята, където открих бурканчета със засъхнало фъстъчено масло и сладко от ягоди, пакет нарязан хляб и студена кока-кола. Направих си четири сандвича с повечко сладко и седнах да хапна.

От опит знам, че щом задържаният веднъж се престраши да пропее, след това става неудържим в старанието си да те впечатли с новата си роля на примерен гражданин. Във всеки случай не чувах вой или удари, затова предположих, че Абдул се държи прилично и разказва наред. Не чух и изстрели, значи Биан също спазваше поведение.

Докато се хранех, обмислях какво вършим и докъде ще стигнем.

И друг път бях разследвал случаи, които стават все по-сложни и по-сложни покрай разплитането на верига от свързани и несвързани подробности. В криминалистиката се смята за правило, че който веднъж извърши сериозно престъпление, обикновено престава да уважава каквито и да било закони. Тъй че, когато задълбаеш, често се натъкваш на истински гъсталак от престъпно поведение, допълнителни престъпления и съучастници. В такива случаи продължаваш да напредваш стъпка по стъпка и накрая всичко се прояснява или се превръща в пълна безсмислица, което само по себе си също може да бъде важно разкритие.

Но сегашният случай се бе оказал нещо като руска матрьошка, разкритията следваха едно подир друго. Имаше ли зависимост между тях? Имаше ли поне частична връзка?

Сега си имахме работа с Абдул Алмири и Али бин Паша, или както ги бе нарекла Филис, зрелия плод, който по съвсем очевидни причини трябва да бъде откъснат и изцеден. Но в същото време те ни отклоняваха от първоначалното разследване и си струваше да поразмишлявам дали това е случайност или съзнателно търсен резултат. Така де, винаги съществуваше възможност Филис да не е била съвсем искрена относно мотивите си да ни изпрати насам.

Сигурност и секретност, подчертаваше тя. Да, напълно разбирах, че ние с Биан отговаряме на тия изисквания като добри, дискретни и изпълнителни войници. Освен това притежавахме още едно качество, силно ценено във Вашингтон: всяка наша дума можеше да бъде отхвърлена. А и самите ние можехме да бъдем отхвърлени — никой не би обърнал внимание на още двама мъртви войници в Ирак.

И още нещо: ако Филис и нейният шеф станеха единствени пазители на Голямата тайна, щяха да си имат собствени спални в лятната резиденция на президента и запазени места на трибуната при встъпването му в длъжност. Нещо повече, именно те щяха да решат кой точно да встъпи в длъжност. Звучеше логично. Ако бях на мястото на Филис, най-напред щях да се отърва от Шон Дръмънд и Биан Тран.

Погледнато от друг ъгъл, може би Филис само се опитваше да ни разкара от хоризонта. Защо? Е, например за да спечели време. Но за какво й трябваше време?

Дали пък не ставах болезнено подозрителен? Когато работиш за хора, в чиито служебни задължения влиза да бъдат коварни, потайни и лукави, неминуемо те хваща параноята. Изведнъж зад всяка врата почваш да виждаш изгладнял тигър, всяка заповед крие лъжа, а дори и най-невинната мисия заплашва да ти докара куршум в тила. Повтарям, може би само си фантазирах. Но Филис наистина разсъждава така.

След десет минути Биан дойде в кухнята.

— Занимавал се е само с логистика — съобщи тя. — Не е участвал в планирането и изпълнението на ударите. Просто правел бомби и ги предавал на когото трябва.

— Радвам се да чуя, че не е от най-лошите.

— И той разправя същото. Настоява, че сам той никому не е сторил зло. Представяш ли си?

— Представям си. Каза ли нещо полезно?

— Общо взето, не. Оказа се, че онзи, когото застреляха хората на Ерик, бил шеф на Абдул. Той знаел за кого са бомбите, как се доставят и тъй нататък. — Тя взе сандвич от чинията ми и го захапа. — Би трябвало да предадем Абдул на военното разузнаване. Сведенията му сигурно ще се окажат полезни за армията. Технически подробности за бомбите например. Такива данни винаги имат значение за сапьорите. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя бе служила тук и знаеше как стоят нещата, затова кимнах. Бутнах чинията настрани и заедно се върнахме в апартамента. Когато влязохме, забелязах, че Биан е оставила сандвича на десетина сантиметра извън обсега на Абдул. Клетникът се извиваше като змиорка в напразни опити да го достигне. Изглеждаше силно раздразнен.

— Централното разузнавателно управление ти благодари за съдействието — казах му аз.

За момент той забрави сандвича, вдигна очи и се усмихна притворно.

— Колкото до предложението ни за закрила — уведомих го аз, — след дълги размишления реших къде да те пратя.

— Ъъъ… добре, господине. Сигурен съм, че изборът ви е правилен. Абдул може да бъде щастлив дори на студено.

— Обещах да е на топло. И ще изпълня обещанието си. — Той ме погледна с очакване и тогава нанесох удара. — Отиваш в „Абу Гариб“. Предаваме те на американските военни. Ще им съдействаш или ще разкажем на целия затвор, че си издал съратниците си. Разбра ли?

— Но, господине… вие обещахте на Абдул…

— Излъгах.

Помислих, че ще се разплаче. Погледнах го в очите.

— Преди един час бях в американската военна болница. Докараха десетки жени и деца, жестоко осакатени от бомба. Може да е била от твоите или на учениците ти. Дано се пържиш в ада.

Излязох.

Биан ме последва и тихо затвори вратата зад себе си.

Отправих се към салона, събух се, проснах се на удобния диван и след три секунди бях заспал непробудно.