Посредникът

35

Когато военните полицаи пристигнаха, всички излязохме навън. Армейски камион влачеше сребристия джип, защото гумите му бяха надупчени от куршуми. Гледката никак не ми се понрави, но реших засега да се въздържа от заключения.

Джим Тайри изчака полицаите да откачат въжето, после се приближи към тойотата заедно с още четирима агенти. Направиха бърз външен оглед, после се вмъкнаха вътре да събират отпечатъци и кръвни проби от шофьорската седалка — този път по изключение се опитваха да установят самоличността не на извършителя, а на жертвата. Аз заобиколих отляво.

Както бе казал сержантът по телефона, в лявата предна врата наистина имаше дупки от куршуми, но не шест, а поне десетина. Стъклото беше строшено и по пода отвътре лъщяха ситни парченца. Огледах разположението на дупките; нямаше начин шофьорът да оцелее след подобна канонада.

Един сержант от военната полиция се приближи и доложи:

— Около шест сутринта я открихме паркирана на една тясна уличка. Нали разбирате, в онази част на града скъпите автомобили са рядкост.

Погледнах го, но не отговорих.

— Получихме анонимно обаждане от местен жител — продължи той. — Тук никой не си казва името. Нашият дежурен прие съобщението и ни прати натам. Мислехме си, че може да е заредена с експлозиви… нали разбирате.

Кимнах.

— Мене ако питате, стреляли са от минаваща кола — каза полицаят.

След като не откликнах на хипотезата му, той поясни:

— Из града денонощно върлуват банди. Търсят уязвими жертви. — Помълча и попита: — С униформа ли беше?

Пак кимнах.

— И то посред бял ден — навъси се неодобрително той. След малко попита: — И е била сама, нали?

— Да, сама.

— Аха. Бога ми, голяма глупост. Мене ако питате, изпросила си го е.

Завъртях се към него и казах:

— Ако още веднъж си изкажеш тъпото мнение, ще трябва поне десет яки мъже да вадят ботуша ми от задника ти.

Той ме изгледа стреснато и се отдалечи. Продължих да се взирам в джипа.

Усетих как някой ме хвана за ръката. Когато се завъртях, видях Филис да гледа дупките от куршуми.

— Шон, искрено съжалявам — каза тя.

Въздържах се от отговор и отдръпнах ръка. Минах зад джипа, където хората на Тайри бяха извадили торбата и куфарчето на Биан. Двама агенти преглеждаха съдържанието — резервна униформа, грим, чисто бельо и тъй нататък. Каквото и да търсеха, нямаше да го намерят в багажа на Биан.

Един военен полицай надничаше над раменете им и съставяше списък на вещите. Знаех, че това е обичайна практика, когато военен загине или изчезне безследно. Знаех също, че следващата крачка е почетен залп над пресния гроб.

— Какво мислиш? — попита ме Тайри.

Откъснах очи от военния полицай и го погледнах.

— Тя е жива.

— Нали видя дупките от куршуми? Ами кръвта? — попита той, заобикаляйки предпазливо веществените доказателства.

— А какво не виждаме, Джим? Не виждаме тяло, труп. Биан. Ако беше мъртва, щяха да я зарежат в колата. Труп не им трябва, нали? — Той се замисли, а аз добавих: — Освен това предните гуми са пукнати. Ако бяха стреляли от кола в движение, както предполагат военните полицаи, защо да се целят по гумите? Още нещо: дупките от куршуми по вратата са подредени по права линия, но и стъклото е разбито. Помисли малко. Ако вратата е била заключена, а са искали да заловят пленник, трябвало е да счупят прозореца.

И двамата знаехме, че смъртта на място е за предпочитане пред възможността, за която говорех. Той бавно кимна и се замисли над изводите ми. После каза:

— Сигурно си чувал, че в града има банди похитители. Понякога се обаждат и искат откуп.

— Досега отвличали ли са американски войник?

— Ами… не съм чувал. Но както всички престъпни начинания, тия хора се развиват. Например няколко чуждестранни предприемачи бяха отвлечени от такива банди.

— И какво стана с тях?

Той се поколеба.

— Не искам да давам повод за фалшив оптимизъм или песимизъм.

— Кажи ми.

Той отговори, без да ме гледа в очите.

— Продадоха ги на терористите. — Продължаваше да гледа настрани. — Знам за два подобни случая. И двете жертви бяха обезглавени от Заркауи пред видеокамера.

Цяла нощ се бях подготвял за това и ето че то наистина се случваше. Имах чувството, че съм в самолет, слизащ за аварийно кацане.

Гледах как двамата агенти ровят из багажа на Биан, а военният полицай описва вещите. Мислех си, че може би точно сега Биан лежи в заключена стая, обкръжена от хората на Заркауи, които точат ножовете и репетират нейната смърт. Тя беше много храбра и изобретателна, но никога не си правеше илюзии; беше реалистка и би ми била благодарна, ако разкрия какво се е случило.

Оставих Тайри и се върнах при вратата на джипа. Надникнах вътре без друга причина, освен че не ми се говореше с никого. Нито с Филис и нейното гузно съчувствие, нито с военните полицаи и техните идиотски теории, и категорично не с Тайри, който вече се бе примирил.

Гледах засъхналата кръв в колата. Кръвта на Биан.

Шофьорската седалка беше зацапана с нея, пръски имаше по волана, по таблото и дори по предното стъкло. Тежък кръвоизлив. И макар да бях сигурен, че са я измъкнали жива от джипа, това не означаваше, че все още е жива.

Същински кошмар за армията и сбъдната мечта за терористите: армейски майор с образование от Уест Пойнт, красива и умна млада жена, чието обезглавяване ще се превърне в телевизионен ужас, който да се запечата като жигосан в душата на американското общество.

Терористите винаги са се стремили към потрес и преувеличение, а сега в техния извратен вариант на Холивуд наистина предстоеше да се роди звезда.

— Видяхте ли ги? — попита зад мен нечий глас.

Обърнах се. Една чернокожа военна полицайка сочеше нещо в колата.

— Какво да видя?

Тя пристъпи по-близо и отговори:

— Буквите. — Приведе се и пъхна ръка в джипа. — Ето там… виждате ли? Прилича на букви… сякаш е писала нещо. И знаете ли с какво? — Тя се отдръпна и си отговори сама: — Със собствената си кръв.

Погледнах накъде сочи и забелязах върху таблото петна от засъхнала кръв, които на пръв поглед изглеждаха хаотични, но при по-внимателно вглеждане придобиваха форма и очертания.

— И аз отначало не забелязах — обясняваше полицайката. — Чак когато закачихме колата за камиона, трябваше да се кача и да изключа от скорост, за да я изтеглим. Отне ми около петнайсет минути. Имах доста време за наблюдение.

Приведох се по-близо и опитах да разчета буквите.

— Първата прилича на… може би „Ш“?

— Да, сър, определено е „Ш“. И мисля, че втората е „о“ или „а“.

— А след това „р“, нали?

— Да, „р“. Тая последна буква е провлачена. Сякаш са я издърпали от колата, докато е писала. — Полицайката добави: — Казах на лейтенанта, че може все още да е жива. Но той само погледна всичката тая кръв и рече, че няма начин. — Тя се озърна. — Не им казвайте, че съм ви споменала за това. Моля ви. Нали може? Той си пада гадина. Не обича да му възразяват.

Послание ли беше това? Нарочно оставена следа? Или имаше по-просто обяснение? Възможно бе, докато Биан се е гърчила от болка, пръстите й да са шарили конвулсивно по таблото.

Наведох се и погледнах по-внимателно. Не — случайността определено нямаше нищо общо. Извиках на Тайри, който дотича и пъхна глава през вратата. Посочих таблото и го попитах какво разчита и което е по-важно — как го тълкува.

Той си сложи очила, после разчете „Ш“, „О“ или „А“, после „Р“. Отстъпи назад и подхвърли:

— Прилича на послание. Така изглежда. За жалост изглежда също така, че не е имала време да довърши.

Полицайката предположи:

— Може би са първите букви от автомобилен номер. Нали знаете, колата на нападателите.

Аз неуморно прехвърлях комбинации из главата си: ШАР, ШОР, ШРО, ШРА и пак ШАР — неизвестно защо тази комбинация пак изникна в ума ми. Дали беше част от автомобилен номер, както предполагаше полицайката? Възможно. И сетне изведнъж проумях — ШАР — Шараби.

Тайри обясняваше на полицайката:

— Ако е автомобилна регистрация, няма да излезе нищо. Дори номерът да не е краден, похитителите ще го сменят и…

Докато двамата продължаваха да обсъждат безнадеждните варианти, аз се отдалечих. Видях Филис да се мотае сама до входа на сградата. Приближих се и обясних теорията си, че Биан все още е жива и защо, после добавих с по-тих глас:

— Биан е изписала с кръв на таблото три букви: ШАР. Е, ти сещаш ли се за нечие име, което да започва с тези букви?

Тя се замисли задълго.

— Не ми е до игри.

— И на мен. Шараби — Махмуд Шараби. А фактът, че е успяла да го напише, потвърждава, че не е била мъртва, само ранена, и сега знаем кой я е отвлякъл.

— Нима? Сигурен ли си за буквите?

— Искаш да кажеш напълно сигурен? Не.

— А сигурен ли си, че ги е писала тя?

— Трудно се анализира почерк, когато жертвата пише със собствената си кръв — казах аз. — Буквите обаче не са арабски, а латински.

— Добре. Съгласна съм, че това е показателно.

— Недей да спориш с мен, Филис. Всичко друго е нелогично.

— Не, просто не си открил друго логично обяснение. А и това е чисто предположение.

— Тълкуването на улики винаги е предположение. Следи, отпечатъци, кожички, косми — докато не хванеш престъпника, можеш само да предполагаш какво означават и каква връзка имат с престъплението. Биан е написала нещо, което можем да изтълкуваме. Нещо, което е знаела, че ще разберем. Тя не е случайна жертва. Била е издирена и похитена.

— Обясни.

Сложих ръка на рамото й и казах:

— Някой е съобщил на Шараби за разследването и Биан, а вероятно и за мен. Това не ме изненадва, не би трябвало да изненадва и теб — от самото начало изтичат сведения за всичко. — Тя потвърди печалната истина с неохотно кимване и аз продължих: — Когато вчера Биан е пресякла портала с джипа, неговите хора са чакали. Разпознали са я и са я издебнали.

— Откъде са знаели, че е тук, в „Алфа“?

— А откъде са разбрали, че разследва Шараби?

— Намекваш за вътрешен осведомител? — скептично попита тя. — И кой може да е той?

— Нямам представа.

Но и двамата знаехме, че лъжа; и двамата знаехме кои са главните претенденти: Уотърбъри, а чрез него Тайгърман и Хършфийлд. Спомнях си как предния ден Уотърбъри избяга от базата „Алфа“. Тогава предполагах, че се измъква по-далеч от провала, но имаше и друга правдоподобна причина — като бивш полицай той знаеше много добре, че отсъствието почти винаги се приема като невинност.

Clarior e tenebris — в буквален превод това означава, че околният мрак подчертава светлината. Уотърбъри и неговите приятели се тревожеха какво знаем двамата с Биан и до каква степен ги застрашаваме. И колко сме близо до истината. Имаше само един начин да разберат: трябваше да заловят мен или Биан. Защо не? Точно тук едно отвличане на американец не би предизвикало подозрения.

Нищо друго не звучеше логично. Но ако изкажех на глас това подозрение, Филис незабавно щеше да сложи край на разговора. Затова пренебрегнах загадката и продължих:

— Хората на Шараби са я последвали и когато е минавала през шиитски квартал, те са нанесли удара.

— Ясно. А защо му е на Шараби да се интересува от нея?

— Откъде да знам?

— Налага се да знаеш, щом хвърляш обвинения с подобна тежест. — Тя се позамисли, после попита: — Знаеш ли какво си мисля?

Сигурен бях, че знам, но тя все пак ми каза:

— Вина, Шон. Тя потегли без теб и ти се чувстваш виновен. Това е колкото естествено, толкова и нередно. Тя направи глупав, безотговорен и вероятно смъртоносен избор. Вината не е твоя. И още нещо. Ти си превъртял на тема Шараби. Предупредих те на няколко пъти и това ме тревожеше от самото начало. Сега накъдето и да погледнеш, все него виждаш.

— Особено ако името му е изписано върху таблото с кръвта на Биан. Това не е моя фантазия, а веществено доказателство. Ако го представя пред непредубеден съдебен състав, гарантирам, че ще ми повярват.

— Значи намекваш, че си затварям очите?

— Отговори си сама, Филис.

Вместо отговор тя замислено се загледа в тойотата. Накрая попита:

— Ако представиш това на съдия, би ли го убедил да издаде заповед за обиск?

— Намираме се в Ирак. Окупаторът определя правилата.

— Отговори на въпроса.

— Зависи от съдията и от адвоката, който подава молбата.

Тя се обърна към мен и каза:

— Повикай Тайри.

Повиках го и след малко тримата бяхме на стотина метра от най-близкия чифт любопитни уши. Филис погледна Тайри и каза:

— Джим, ще споделя с теб една взривоопасна история. Това вероятно е най-опасната тайна, която си чувал, и трябва да бъде опазена. Засяга много влиятелни хора и ако някой узнае за нея, няма да те унищожа. Те ще ме изпреварят.

Джим не изглеждаше стреснат от това предисловие, но определено се разтревожи. След това Филис се впусна в бърз разказ за смъртта на Клифърд Даниълс, връзката между него и Махмуд Шараби, нашето разследване, а накрая изложи предположенията за евентуална връзка с изчезването на Биан Тран.

Когато тя свърши, Тайри вече изглеждаше и стреснат, и изненадан, и дори малко изплашен. Изплашен за Биан, изплашен за случая и изплашен за себе си.

— Защо ми казваш това? — попита той.

— Мисля, че знаеш защо — отговори тя.

— Добре де… може и да знам. — Той погледна първо нея, после мен. — Разбираш, че Махмуд Шараби има много сериозен шанс да стане следващият министър-председател. Или поне един от най-важните министри в правителството. Не можем да си играем с него.

— Не се тревожи толкова за Шараби — заявих аз, — колкото за президента на Съединените щати. В момента си го хванал за топките. Ако той разбере, ще откъсне твоите.

Филис погледна Тайри и попита:

— Как ти се струват обвиненията на Дръмънд срещу Шараби?

— Интересни и убедителни. Ако бяхме в Щатите, вече щях да разговарям с федерален съдия.

— За какво?

— Да издаде заповед за обиск. Разбира се, никога не е сигурно, но когато жертвата остави толкова убедителна следа…

Той не довърши.

Филис ме погледна и зададе типично адвокатски въпрос:

— Офисът на Шараби се намира в Зелената зона. Това е международна зона, но самият офис е в американски имот. Кой може да издаде заповед за обиск?

— За армейски обиск заповедта издава командващият — отговорих аз. — Но ФБР не се подчинява на военните. Вероятно Джим има правото сам да вземе решение.

— Така е — потвърди Джим, после попита: — Не трябва ли… Виж сега… може би трябва да се свържа с централата. Да получа официално разрешение. Или… поне да уведомя хората от посолството. Инак ще побеснеят, ако извършим каквото си мисля, че предлагате.

— В никакъв случай — възрази Филис. — Те не са упълномощени да знаят.

Аз добавих:

— Става дума за извънредна ситуация със заложник, Джим. В момента може да инквизират Биан. Както знаем и двамата, при подобни случаи законът ти разрешава известна свобода на действие.

— Разбирам… но…

— Бързина, Джим. Дипломатите ще изпишат един тон хартия, ще проведат сто съвещания, а отговорът — ако изобщо получиш отговор — ще е и „да“, и „не“, и „може би“.

— Тогава централата на ФБР. Там не може…

— Грешка. Във Вашингтон има и други съзаклятници, някои от които може да са замесени в решението. Не знаем докъде стига техният кръг. Ако и една дума стигне до Шараби, утре трупът на Биан ще бъде изхвърлен на градското бунище.

Личеше си, че изведнъж Джим Тайри се е озовал на кръстопът. Искаше да постъпи правилно като човек — да спаси една застрашена американка, — но искаше и да постъпи правилно като бюрократ, тоест да си застрахова задника.

Филис го хвана за ръката и каза:

— При никакви обстоятелства не бива да се разчува за този обиск. Така е най-добре и за Шараби, и за американското правителство. Шараби не желае да бъде публично унижен и съм сигурна, че ако има избор, би предпочел всичко да мине тихомълком. Посолството и Вашингтон изобщо няма да разберат. — Тя го погледна и натърти: — Мисля, че така ще е най-добре и за нас. Ти как смяташ?

Доводите като че поуспокоиха професионалните му тревоги и двамата с Филис се захванаха да обмислят план за тайна акция в офиса на Шараби. В общи линии идеята беше Джим да подбере четирима или петима от най-верните си агенти, после да ги заплаши с професионално обезглавяване, ако споменат дори дума пред когото и да било.

— Още едно условие — казах аз. — Искам десет минути с Шараби. Насаме. Аз познавам най-добре уликите срещу него, следователно имам най-добър шанс да го убедя доброволно да отговори на няколко въпроса. Освен това така ще запомни само моето име.

Идеята се хареса на Джим.

Но не бях съвсем точен, защото Филис навярно знаеше за Шараби повече, отколкото самият той знаеше за себе си. Тя обаче не ме поправи и дори отбеляза:

— Изглежда логично. — После добави много сериозно: — Не оставяй синини или белези.

Дадено.

Щях да го убия без синини и белези.