Посредникът

27

Турки ал-Файеф напусна самолета, за да се свърже с началниците си в Риад и да им съобщи за новата сделка.

Филис пожела да си поговорим на четири очи. Изоставихме Биан с шефа й, който изглеждаше малко вкиснат.

Както казах, в самолета беше горещо като в сауна и униформата ми лепнеше по тялото. Дори и Филис, която е студенокръвна като гущер, имаше ситни капчици пот по горната устна.

Не си казахме нито дума, докато напускахме самолета, пресичахме хангара и излизахме на летището, където подухваше вятър — горещ, но все пак освежаващ.

Най-сетне се отдалечихме достатъчно и аз казах, без да снишавам глас:

— Ти ни прецака и ни предаде.

— Жестоки думи. Виждаш ми се уморен. Как си?

— Не обеща ли да ми пазиш гърба?

— Тя е много привлекателна жена, не смяташ ли?

— Чудесен войник е.

— И много красива. Долавям ли нещо да разцъфва между вас двамата?

— Дори не подозирах, че е жена, докато не влезе в дамската тоалетна. — Нямаше да я оставя да смени темата, затова попитах: — Защо, Филис? Защо отстъпи?

— Между другото блестящо се справи с Турки. Той е стара лисица. Блъфът ти беше отличен, макар че едва не се провали. — Тя ме изгледа втренчено и добави: — Така или иначе, успя да изкопчиш по-добра сделка, отколкото ние.

— Може би не сте го притиснали както трябва. И кои са тези „ние“?

Тя се загледа настрани.

— Големи хора. Не ти трябва да знаеш имената им, а и все едно няма да ти ги кажа.

— Тайгърман? Хършфийлд? Налучках ли?

Вместо прям отговор тя каза:

— Само преди три години Управлението би се преборило с всички тях. Толкова много престиж, самочувствие и влияние загубихме след единайсети септември. Знаеш ли, че президентът се кани да назначи нов директор?

— И какво? Сегашният ще трупа пари от управителни съвети, лекции и книги. Новият ще разбере, че ти си му по-необходима, отколкото той на теб. Бюрокрацията е вечна и бюрокрацията винаги побеждава.

— Не съм толкова сигурна. Вашингтон се променя. Задават се промени и в Управлението. Може и да са за добро.

— Кой е Турки ал Файеф? — попитах аз.

— Турки е вторият, третият или четвъртият човек в саудитското разузнаване.

— Не може ли по-точно?

— Зависи колко принцове са решили да си играят на шпиони. Познавам го от много години. Щом той е в службата, принцовете наистина правят само това — играят си. Съвсем безобидно.

— Но той не е безобиден.

— Не го упреквай. Турки върши най-доброто за страната си, както и ние за нашата.

— Тогава наемете го. Той се справя по-добре.

— Стига си се правил на наивен, Шон. Не ти отива.

— Извинявай, задето си мислех, че сме дошли да свършим каквото трябва.

— Откъде знаеш, че не вършим каквото трябва?

Филис не е съвсем лишена от чувство за срам, но страда от онзи досаден вашингтонски синдром — пълна неспособност да се изчервява дори и при най-наглата лъжа.

— Какво знае Али бин Паша, та всички умират от страх? — попитах аз.

— Може би нищо. Или много неща. Но той е саудитец и сънародниците му ще се справят с него по-добре от нас.

— Знам, че не вярваш в това.

По пистата се устреми тежък транспортен самолет. Тя каза нещо, но думите потънаха в рева на двигателите. Постояхме мълчаливо, гледайки как самолетът излита, и продължихме да го следим с очи, докато пилотът започваше поредица от сложни маневри, за да се предпази от евентуална ракета земя-въздух. Гадно място.

Пътниците в опашката на самолета сигурно се скъсваха от повръщане; усетих, че и на мен ми призлява.

— Ами Шараби?

— Кой?

Погледнах я.

— Не можеш да позволиш това.

— Изпълнявам заповеди. — След малко тя изтъкна. — Едва ли има смисъл да казвам, че и ти ще ги изпълняваш.

— Той ни предаде.

— Убеден ли си? Имаш подозрение, основано на несигурни косвени доказателства. Няколко имейла в компютъра на човек със сериозни психически проблеми, който може би е извършил самоубийство. Ако беше съдебен защитник, би ли допуснал да бъдат представени на съда? — И двамата знаехме, че въпросът е чисто теоретичен, защото вече нямаше да ме пуснат да припаря и на десет километра от въпросния компютър с неговите уличаващи писма. Все пак тя добави: — Нямаш конкретно доказателство, че Шараби е предал някакви тайни на иранците. Той дори не е американски гражданин. А гражданството е задължително при обвинение в държавна измяна, нали?

— Заподозрян е в убийството на Клифърд Даниълс.

— Нали каза, че убиецът е жена?

— Казах още, че според мен тя е наемен убиец. Тоест само оръдие на убийството.

— Пак навлизаш в догадки. Мислех, че законът работи с установени факти и че всеки е невинен до доказване на противното.

В тия лукави думи долових адвокатски привкус, сякаш Филис повтаряше глупостите, съчинени от безименните големци във Вашингтон. Представяте си колко обичам да ми четат правни лекции.

— Следствието винаги започва от смътни и несигурни подозрения — уведомих я аз. — Като задълбаеш малко повече, решаваш върху кого от заподозрените негодници да се съсредоточиш. А ако толкова те интересува, презумпцията за невинност се отнася до съдебните заседатели, не и до следователите. За ченгето всеки е виновен до доказване на противното.

Тя не отговори.

— Той е заподозрян. Трябва да бъде разпитан.

— Той е иракски гражданин. Намираме се в Ирак. Нямаш нито правни основания, нито власт, нито достъп до него, за да го разпиташ.

— Няма проблеми. Просто отивам в кабинета му и задавам няколко въпроса. Съвсем безобидно. По човешки. Да видим какво ще изскочи.

— Наредиха ми да ти предам три думи: забрави за него.

Кръстосахме погледи.

— Първите избори в Ирак са насрочени за януари — каза тя. — Това е извънредно важен жалон по пътя към победата в тази война, необходима крача към връщането на нашите войски у дома. Махмуд Шараби — може би си прочел във вестниците — е сред основните претенденти за поста министър-председател.

— И точно затова трябва да бъде разследван. Ами ако го изберат, и се окаже, че работи за Иран? Ако убийството на Клиф Даниълс е негово дело? Няма да е добре за Америка.

— Слушай внимателно. Забранява се и на теб, и на мен да продължаваме по-нататък. — Тя заби пръст в ръката ми и изрече свещените думи: — Това е заповед.

— Какво става, Филис?

След дълго мълчание отговори:

— Този път само две думи: Мартин Лебровски.

— Кой?

— Човекът, когото познаваш под името Дон.

— Дали и Мартин ще ми е толкова неприятен, колкото Дон?

— Повече. — Тя добави: — Изтичането на сведения за иранската операция стана по негово време. Той отговаряше за всички аспекти на операцията. Особено за оперативната сигурност. Очертаваше му се сериозна криза в кариерата.

— Не е трябвало изобщо да го допускат до кариера.

— Лебровски се оказа по-хитър, отколкото предполагах. Веднага след нашата среща се обадил на няколко свои приятели от Съвета за национална сигурност и Министерството на отбраната. Разкрил им какво знае. Без да навлиза в подробности, но това няма значение.

— И какво стана?

— А ти как мислиш?

Отговорът й беше риторичен, също като моя въпрос. Щом е било във Вашингтон — значи са свикали съвещание. Умните момчета насядали около дълга махагонова маса в разкошна заседателна зала и колективно осъзнали, че до изборите остават броени дни и ако тайната се разчуе, опозицията вече спокойно може да ги смята за спечелени. Едно заседание винаги ражда следващо и този път Филис и нейният шеф били поканени не като гости, а като държавни служители, за да изслушат текущите заповеди.

— А с какво наградиха Мартин? — попитах аз.

— Дребна работа… сега работи в Белия дом. Към Съвета за национална сигурност. Специален сътрудник на президента.

— Много обичам добрите да побеждават.

— Мартин ни надхитри…

— Мартин надхитри теб. Лично аз го смятах за дръвник.

— Добре де… надхитри мен. Вече нищо не може да се направи.

Права беше, разбира се. Дори изпитвах лека вина за дребнавите упреци. Имам сили да се издигна над пошлата отмъстителност. Но, от друга страна… щом тя не го прави, защо да го правя аз?

Погледах я още малко, после казах:

— Дай да видим дали съм разбрал напълно. Али бин Паша ще бъде разпитан от своите сънародници, Лебровски получава нов кабинет в националната сигурност, Шараби носи в джоба си папска индулгенция и… какво пропуснах?

— Няколко подробности. Нищо важно.

Всъщност имаше нещо важно и то се наричаше Шон Дръмънд.

— А какво става с мен и Биан?

— О, да. Вие ще приключите тази част от разследването. Всъщност хората, които пренасочиха операцията, са силно впечатлени от вас.

— Означава ли това, че на връщане самолетът ни няма да се взриви?

Тя не обърна внимание на параноичната забележка.

— Вие заловихте голям терорист, Шон. Ако той проговори, това може да промени хода на войната. Всички сме много заинтересувани от бъдещите разкрития.

— Във Вашингтон май са по-заинтересувани как да запушат устата на Шараби.

— В този занаят рядко постигаш каквото искаш. Радвай се и на малкото. — Тя извърна очи и каза: — Има вероятност да бъдете наградени за това впечатляващо постижение.

— Нямаш представа колко ме зарадва.

— Както знаеш, личните ти чувства нямат ни най-малко значение.

— Точно това имах предвид.

— Помолиха да ти напомня, че си подписал декларация за неразгласяване. Сигурно се досещаш, че и Уотърбъри обсъжда този въпрос с майор Тран в самолета.

Задълго се вгледах в нея, после казах:

— Те ни натриха носовете. И твоя също, Филис. Това не те ли дразни?

За моя изненада тя отвърна с една от редките си прояви на човешко чувство.

— Адски си прав, дразни ме.

Една-две минути крачихме мълчаливо, преди да ми хрумне нова неприятна мисъл.

— Чакай… Как са научили саудитците за Али бин Паша? Дон си тръгна, преди да стигнем до тази част.

— Там е въпросът, нали?

Изгледах я втренчено.

— Истината ти казвам. Вчера саудитският посланик изневиделица позвънил в Белия дом. Вдигнал ужасна врява.

— В това Управление никой ли не може да пази тайна?

Явно казах нещо забавно, защото тя се разсмя.

— Много малък кръг хора бяха в течение на операцията, Филис — настоях аз. — Как са научили саудитците?

— Не мога да ти отговоря. Посланикът обаче знаеше. Не каза откъде, но знаеше. Затова заповядаха на директора и на мен да се споразумеем с Турки.

— Вчера, казваш? Преди да сме спипали Бин Паша?

— Точно така. Може дори да се каже, че това беше главният фактор за нашето решение.

— Не мисля, че сте взели каквото и да било решение.

Без да обръща внимание на сарказма, тя продължи:

— Бяхме наясно, че саудитското разузнаване може да предупреди хората на Бин Паша. А за в случай, че не сме се досетили, Турки деликатно ни го напомни.

Мълчах.

— Тъй че трябваше да избираме, Шон. Дали да извадим Бин Паша от играта с надеждата да узнаем нещо от него, или безвъзвратно да го загубим.

Отново закрачихме мълчаливо. Вляво от нас самотен войник по гащета и бойни обувки тичаше около една от сградите на летището. Дишаше тежко, по кафявата му тениска тъмнееха петна от пот, но продължаваше безкрайните обиколки. Филис попи с кърпичка потта от горната си устна и отбеляза:

— Ужасно горещо и объркано място за война, не смяташ ли?

— Не помня да е имало война на хубаво място.

— А аз помня по-добри войни. По-праволинейни. — Тя отново ме изненада, този път с миг на философско настроение. — Всички войни имат своята грозна страна. Хората, които водят тайните битки, никога не участват в парада, нито пък ще ги срещнеш в бара на ветераните да се хвалят с подвизите си.

За да се върнем към темата, аз подхвърлих:

— Поне сега ще знаем какво е казал Бин Паша на саудитците.

Тя се усмихна.

— При всяко положение щяхме да знаем.

— Какво?

— Да не мислиш, че само ти си умният в тая игра? Преди да зашият раната на Бин Паша, доктор Ензенауър имплантира под кожата му електронно устройство. Радио „Бин Паша“ вече води редовни предавания.

Разкритието би трябвало да ме изненада, но кой знае защо го приех като нещо нормално.

Зърнах в далечината да се развяват златисто-белите одежди на шейха. Той прекоси летището със забързана крачка и влезе в хангара, без да подозира с какви мошеници е седнал на масата.

Хванах Филис за лакътя и я поведох назад към хангара. Изкачихме се по стълбичката и точно когато Филис прекрачваше в самолета, аз казах:

— Между другото удвоих заплащането на Ерик и неговия екип.

Никога няма да забравя изражението й.