Посредникът

5

„Охранителна техника за дома Фъргюсън“: непосредствено отвъд входа има съвсем истински магазин, който би задоволил и най-параноичния гражданин — дълги лавици с всевъзможна техника, предназначена да държи крадците извън твоя дом или чуждите мъже извън леглото на жена ти. Каквото си избереш.

Ако това не те заблуди, има и услужлива секретарка на входа. Мисис Лайла Мур, която наистина е експерт по системите за домашна охрана; в свободното си време работи и като служител от охраната на Управлението, с пистолет в чекмеджето и разрешение да убива, затова съм много любезен с нея. И защото е истинска красавица.

Когато влязохме, Лайла надигна глава, дари ни с разсеяна усмивка и ме попита:

— С какво мога да ви услужа, сър? Имаме голяма разпродажба на алармени системи за прозорци. Интересува ли ви?

Биан хвърли поглед наоколо. Явно се питаше дали не сме сбъркали мястото.

— Интересуваш ме ти — отвърнах аз.

Лайла ме изгледа с широко разтворени очи.

— Ръцете на бюрото, да ги виждам. Парите или животът.

Лайла театрално вдигна ръце.

— Моля ви, господине… аз съм обикновена служителка. Не ме наранявайте. — Навъси се и добави: — А пари няма. Бизнесът съвсем се скапа.

— Подозирах го. Добре де, какво има?

— Да видим… — Тя се усмихна. — Какво ще кажеш за една много ядосана възрастна дама, очакваща да я посети някой си Дръмънд?

— О…

Лайла се разсмя и бутна по бюрото към мен присъствената книга.

— Знаеш реда.

Надрасках името на Биан, докато Лайла й връчваше пропуск за посетители. Учреждението беше секретно, но охраната явно накуцваше, щом пускаха хора като мен.

— Преди малко пристигна някаква важна клечка от Пентагона — уведоми ни Лайла. — Филис го вписа собственоръчно.

Видях името в книгата и го посочих на Биан.

— Марк Уотърбъри. Моят шеф — обясни тя. — ВДС 1. По-добре не го закачай. — Биан ме изгледа втренчено. — Бих ти препоръчала… да си подбираш изразните средства.

— Какво означава това съкращение?

Естествено, знаех, че означава „висш държавен служител, първа категория“ — цивилно звание, отговарящо приблизително на бригаден генерал. Назначават ги по политическа линия.

— Насам — казах аз.

Поведох Биан към вратата в дъното на магазина, отворих я и попаднахме в огромното помещение на преобразувания бивш склад.

Правителството не обича да глези своите служители и централата на ССП е типичен пример, явно обзаведена след търг за най-ниска оферта, а мъждивото осветление може да тласне всекиго към самоубийство. Всъщност има няколко истински кабинета за по-старшите сътрудници, нито един от които не се казва Дръмънд; по-голямата част обаче представлява безкраен лабиринт от килийки с бюра. Липсата на вътрешни стени и уединение цели да насърчава екипната работа, а оскъдното обзавеждане — да породи чувство на пролетарска солидарност. Поне така е на теория; на практика имаме зала, препълнена с хора, които непрестанно шушукат и се държат подозрително.

Неколцина ни поздравиха, докато вървяхме към дъното, където е кабинетът на Филис. Почуках два пъти и тя ни покани да влезем.

Филис беше зад бюрото си, а пред нея седеше някакъв господин, наближаващ края на средната възраст, с гола глава и изразителни кафяви очи, зад които в момента сякаш прелитаха печални мисли. Филис се изправи и каза:

— Мистър Уотърбъри, това е Шон Дръмънд. — Излезе иззад бюрото и протегна ръка на Биан. — А вие очевидно сте майор Тран.

Уотърбъри не стана да се ръкува с мен, което бе интересно и многозначително. След като вече знаехме най-общо кой какъв е, ние с Биан седнахме на столове до отсрещната стена. Демонстративно сложих на коленете си куфарчето на Клифърд Даниълс и като добър подчинен, на какъвто понякога се преструвам, оставих шефката да направи първия ход.

Филис се беше върнала зад бюрото си. Имаше такъв навик, когато насреща стоят дръвници. Погледна ме.

— Мистър Уотърбъри е директор на Отдела за специални разследвания.

Кимнах на Уотърбъри, който ме гледаше изпитателно.

Филис продължи:

— Не е напълно убеден, че едно съвместно разследване ще е най-добрият начин на действие.

— Защо не? — попитах аз.

— Смята, че случаят попада изцяло в неговата юрисдикция. Както ми изтъкна — и с право, — ЦРУ не може да разследва смъртен случай в страната, бил той убийство или самоубийство.

— Много убедително — отбелязах дипломатично аз и едва се удържах от прозявка.

Отделих малко време да огледам Марк Уогърбъри, докато той от своя страна разглеждаше мен. По вдървената му изпъната стойка, спретнатото облекло и свирепото изражение недвусмислено се досетих, че е бивш военен.

Но военен от определен тип. Някои се втурват към военното поприще по патриотично призвание, други от стремеж за слава, трети в опит да намерят правия път, а четвърти — за да им излезе по-евтино обучението в колежа. Лично аз станах военен, защото по една случайност изглеждам добре в униформа. Неколцина богоизбрани обаче са очаровани от начина на живот — онова разводнено военно чувство за ред, дисциплина и строго йерархична вселена, където всеки и всичко си има място. Холивудските карикатури често се основават на тези стереотипи и макар че те далеч не са мнозинство сред хората в униформа, все пак ги има и си личат отдалече. Обикновено не са нито умни, нито съобразителни, но умеят да те държат на тръни.

Това, разбира се, бяха твърде прибързани изводи за първа среща. Но всичко личеше в очите му — като два миниатюрни стиснати задника със стоманени сачми вместо ириси.

Първите думи на Уотърбъри към мен бяха:

— Нямахте никаква работа в апартамента на Даниълс.

— Глупости.

— Тъй ли? Законът забранява на това управление да се меси във вътрешните работи.

— Съобщиха за смъртен случай и аз отидох да видя. Нормално човешко любопитство. — Усмихнах се на Уотърбъри. — Къде пише, че служителите на ЦРУ нямат право да гледат?

Разменихме си изразителни погледи. Не бях в настроение за спечелване на приятели, а и защо да си губя времето с празни любезности, като знаех много добре как ще свърши всичко?

Той посочи куфарчето в скута ми и се усмихна зловещо.

— Да… изнесли сте веществени доказателства от мястото на предполагаемо убийство, Дръмънд. Това е сериозно нарушение на федералните закони.

Обожавам, когато някой идиот почне да ми се прави на адвокат. Повдигнах куфарчето на Даниълс.

— Доказателства? Казвате, че в това куфарче има доказателства?

— Аз… какво?

— Доказателства, мистър Уотърбъри. Заявихте, че в това куфарче има доказателства.

— Не съм казал…

— Сигурен съм, че казахте. — Озърнах се към Филис, която изглеждаше развеселена, и я попитах: — Нали така каза?

— Определено това имаше предвид.

Пак се завъртях към Уотърбъри, който почваше да се изчервява.

— Очевидно разполагате с важни предварителни сведения за съдържанието на куфарчето. — Той ме гледаше мълчаливо и аз продължих: — Следователно нещо в това куфарче е свързано със смъртта на Клиф Даниълс. За пръв път чувам. Леле! Трябва да предам куфарчето на съответните власти.

— Не си играй, Дръмънд. Ще го дадеш на мен.

— Едва ли.

Марк Уотърбъри явно не бе свикнал да оспорват заповедите му и с голямо усилие се удържа да не избухне. Изчерви се, сви юмруци и от ноздрите му изригна глухо сумтене.

— Вие сте политическа фигура, а не полицейски служител — продължих аз. — И тъй като повдигнахте въпроса за правомощията, навярно знаете, че вашата служба е упълномощена да разследва само на военна територия. — Усмихнах се. — Ако ви дам куфарчето, това вече ще е престъпление.

Уотърбъри ме зяпаше с каменна физиономия, сякаш нямаше представа за какво говоря. Знаех как да го размърдам. Отново погледнах Филис.

— Това куфарче трябва да отиде във ФБР. Разбира се, ще уведомя нашите федерални приятели, че разполагате с предварителна информация за онова, което ще открият. — Погледнах го и отбелязах: — Те обожават доказателствата да са придружени с човек, който да обясни какво означават. Така пестят време.

Изправих се, но не излязох.

Макар да беше излишно, Филис подхвърли на Уотърбъри:

— Споменах ли, че Дръмънд е юрист?

Уотърбъри тихичко промърмори нещо. Сигурно искаше да каже колко добър юрист съм.

Погледнах Филис.

— И тъй, ако не ви трябвам повече…

Лицето на Уотърбъри вече не бе зачервено, а уплашено.

— Седнете — каза ми той.

— Не приемам заповеди от теб, мой човек.

— Но от мен приемаш — обади се Филис. — Ако обичаш, седни да изясним положението.

Седнах.

Филис пое топката от мен и се обърна към Уотърбъри.

— Какво има в този компютър?

— Нямам представа.

— Може да знаете подробностите, може и да не ги знаете, но все имате някаква представа, инак нямаше да сте тук.

— Не е ваша работа. — Той се вторачи във Филис. — Наредете на Дръмънд да ми предаде куфарчето.

Филис пренебрегна искането и Уотърбъри почна да се поти. Както казах, не беше умен и очевидно бе загубил напълно чувството си за ориентация в една среда, където границите на властта са размити, а споровете не се решават по устав.

Трябваше обаче да го стреснем още малко. Приведох се напред и посъветвах Филис:

— Не ти трябва да знаеш какво има в куфарчето. Щом веднъж научиш каквото той знае, ставаш съучастничка в престъпен заговор. — Погледнах Уотърбъри. — Проблемът си е негов. Не го оставяй да замеси и теб.

Настана мълчание. Току-що бях произнесъл златната фраза — престъпен заговор — с всичките неприятни отзвуци от „Уотъргейт“ и „Иран-контри“. Нищо не всява по-голям ужас в сърцето на един правителствен бюрократ, а ако се съди по промененото изражение на Уотърбъри, бях бръкнал право в раната. Филис закри устата си с длан, тъй че не знаех дали хапе устни, или се мъчи да удържи смеха си. Що се отнася до Уотърбъри, колкото и да беше глупав, явно притежаваше достатъчно животинска хитрост, за да разбере току-що чутото — последната спасителна лодка се спускаше зад борда.

— Ами… добре… — неохотно призна той. — Може би Даниълс е водил кореспонденция с приятели от Ирак. Самостоятелно. Извън работа. Възможно е също така тази кореспонденция да съдържа секретни сведения.

— Подозирате или знаете? — попита Филис.

— Само подозираме.

— Малко, много или със сигурност? — намесих се аз.

— Не ме притискай, Дръмънд.

— Уотърбъри, в момента мои приятели са в Ирак. Миналия месец посетих две погребения на свестни мъже, загинали твърде млади. Ако някой тук върти игрички с живота им, ще те накисна здравата. Разбрахме ли се?

— Може да се изненадаш, но и аз бих се ядосал.

— Да, изненадвам се.

Почвахме взаимно да си късаме нервите; разликата беше, че на мен това ми харесваше.

Филис прекъсна борбата ни за надмощие и сухо попита Уотърбъри:

— Обяснете за каква кореспонденция става дума.

— Всъщност не знаем. Даниълс беше високопоставен служител. Имаше свобода да действа самостоятелно.

Филис му остави време да осъзнае положението си, после лукаво подхвърли:

— Марк, смятам, че ще е от взаимен интерес да обединим усилията си и да изясним тази история. Не смяташ ли?

Без да откъсва поглед от мен, Уотърбъри отговори:

— Имам ли избор?

— Дръмънд ти обясни ситуацията.

Естествено, той държеше да има последната дума и настоя:

— Ето условията. Каквото открием, отива за решение при министъра на отбраната. Във война сме и ако Даниълс е действал във вреда… на усилията ни… това трябва да бъде оценено от гледна точка на националната сигурност. Предложението не подлежи на обсъждане.

Той изгледа кръвнишки първо Филис, после мен. Не съм кой знае какъв привърженик на обществената осведоменост, но преди малко говорех съвсем сериозно. В Ирак взривяваха мои братя и сестри по оръжие. Първо исках да разбера какво ще открием, а след това щях да реша как да постъпя.

Обърнах се към Уотърбъри и го уверих:

— Звучи ми добре.

Лъжех, разбира се.

Малко по-откровена от мен, Филис настоя:

— Каквото открием, трябва да отиде и при директора. Държа на това.

Уотърбъри я погледна и неохотно кимна.

— Добре — каза Филис. — А сега искам да си поговоря насаме с Дръмънд.

Уотърбъри и Биан станаха. Напуснаха стаята и вратата се затвори със звучно щракване.

Филис ми се усмихна.

— Добре се справи.

— Той е глупак.

— Не го подценявай — рязко възрази тя. — Нямаше да се справиш толкова лесно, ако не го държеше за топките. — Помълча и добави: — Ще направя каквото мога за теб, но гледай сам да си пазиш задника.

Или почвах да заразявам Филис с грубия си войнишки език, или тя бе слязла на моето ниво, за да е сигурна, че ще я чуя. Имам такова въздействие върху хората. Както и да е, вече се досещах, че бъдещите ми отношения с мистър Уотърбъри ще са обтегнати, може би дори опасни.

Но все още не разбирах всичко.

— Какво става тук? Защо Уотърбъри се стяга толкова?

— Не знаеш ли?

Очевидно не знаех.

— Вече ти казах, че Даниълс беше офицер от военното разузнаване. А, ето какво пропуснах да спомена. При подготовката на войната, както навярно си чел във вестниците, заместник-министърът на отбраната по политическите въпроси реши, че не харесва или може би не се доверява на разузнавателните данни, които Управлението доставяше в Белия дом. Затова хората от кабинета му създадоха свое малко разузнавателно ядро — според твърденията им с цел да разкриват и осуетяват ходовете на иракското разузнаване. Това ядро имаше пряка връзка с министъра на отбраната, а чрез него и с Белия дом.

— И Даниълс беше част от това ядро?

— Да. Един от основателите. — Филис помълча и продължи: — А сега Конгресът иска да знае кой скалъпи фалшивите данни, които вкараха нацията ни във война. По-конкретно несъществуващата иракска ядрена програма. Складовете с химическо оръжие, които така и не бяха намерени. Въображаемите терористични връзки. Белият дом и Пентагонът усърдно изпускаха сведения пред пресата и сочеха с пръст към нас. Клифърд Даниълс знаеше къде е заровена истината. Тръгнеш ли подир него, ще я откриеш.

— И истината ще ни освободи.

— Не и този път. — Тя се загледа в далечината, обмисляйки какво да съобщи и какво да премълчи. Накрая каза: — Имай предвид още нещо. Бог знае в какво се е замесил Даниълс след началото на войната. С малко късмет може да разкриеш и това.

— Добър ли ще е късметът или лош?

— Като го разкриеш, ще разбереш.

— Филис, това не е достатъчно.

— Добре, питай каквото искаш.

— За шпионаж ли говорим? Изменник ли беше Клиф Даниълс?

Тя не отговори.

— Кажи ми го ясно — настоях аз.

— Не мога да бъда по-ясна.

— Не можеш или не искаш?

Тя се усмихна. Когато в армията задаваш на висшестоящ офицер нахален въпрос, той те отрязва направо: „Млъквай, Дръмънд.“ Или още по-недвусмислено: „Виждал ли си военния затвор «Левънуърт»? Голяма гадория.“ Висшите служители в ЦРУ са по-хитри, по-сдържани и рафинирани. Склонни са да излагат отговора без думи, тъй като знаят, че в стаята има скрит микрофон. Затова получаваш хладен поглед, леко навъсени вежди или ледена усмивка. Трябва да слушаш с очите, защото някъде между любезното кимване и лекото трепване на лявата ноздра могат да те окачат на въжето.

— Ако открия нещо, как се очаква да действам?

— Като откриеш, ще разбереш.

— Не става. Какво рискувам — кариерата или живота си?

Спогледахме се и аз осъзнах, че съм нагазил в дълбоки води. Филис ме осведоми:

— Този Даниълс беше свързан с иракчаните почти двайсет години. Знаеше куп мръсни тайни и мисля, че ще откриеш негови отпечатъци върху доста неща, които бяха опасни за здравето му. — Тя добави зловещо: — Не позволявай да станат опасни и за твоето здраве.

Изведнъж разбрах защо толкова много народ иска Клифърд Даниълс мъртъв, тихомълком погребан и навеки забравен.

Когато излязох от кабинета на Филис, Уотърбъри беше изчезнал. Биан Тран стоеше сама до автомата за вода и се усмихваше.