Правилата

Все това неизчезващо чувство, все тази моя съдба: пълзя като охлюв нагоре, по отвесния, по опасния камък, избягвам да се обръщам назад, не поглеждам встрани… там — викам си, — ох, само там гледай, невидима мравка, измамно весела и лъжовно чевръста, всъщност гърмяща от грижи, само ти знаеща колко ти струва това. И никога, нито веднъж не усетих заветния ръб под краката си, равното го познават само очите ми. А колко щастливи са били миговете тогаз, дори и тогаз — с кръвта по ноктите и коленете — ах, даже късните и сегашните мигове на ръба, в чието опиянение вече скимти неизменното „падаш!“, защото всичко е победимо, без паметта. И сега тук… Затуй ли дойдох? Затуй ли се клех в автобуса, случайният, затуй ли погледнах тогава в прозореца и казах на себе си: „Тук трябва да дойдеш, ако си мъж!“

Откакто се помня, все тъй — с такива очи към отвесния камък. Ужасният, чиято гледка само разбързва сърцето ми. Няма и на кого да са оплача. Защо ли? Не зная. Отдавна и не се питам защо. Просто изпълнявам задачата. Слушам шепота на стремежа, вкоренен в моя мозък, откакто се помня. В тялото и в кръвта. И преди тях — в инстинкта. Просто пълзя към ръба, там е окото ми винаги, забивам си ноктите, колкото мога, драскам и хапя, гърча се, ритам — вия навътре към себе си…

И неизменно — досега — падам, преди да съм хванал ръба.

Забележително е това, че не ударът долу е толкова страшен, колкото онзи вик „падаш!“, преди да си стигнал целта. И онова тихо отчаяние после, в което и болката даже е нещо добро.

Започвам отново, защото човекът — това е, изглежда, едно поръчение. Толкова време съм употребил да мисля: от кого е това поръчение? От същия човек ли, когато той е бил дете и силно е пожелал нещо? От тези около него ли, които неусетно и постоянно като миризма от собствени дрехи са му внушавали нещо? А може би — както един мой приятел твърди — някъде по звездите има такъв институт, където ни програмират и наблюдават. За всеки от нас — казва моят приятел — там има картон, вътре е вписано всичко, има си и специален научен сътрудник, който следи цялата работа и ежедневно я направлява. Поставя задачи, препятствия, прави си своите изпитания.

— Аз — казва този приятел, — моя отговорник много често го псувам.

— Защо? — питам и се усмихвам.

— Ами взе — вика, — да ми ги поставя едни…

И за това дълго съм мислил — как ние сме някаква опитна биосреда, някаква проба или нищожна частица от нещо огромно и невнятно; тогава обикновено си казвам защо се блъскаш?; къде искаш да идеш?; не ти ли стига това, че си жив, млад засега, всичко е просто, нормално и добре — защо не си гледаш живота?

И се е случвало — почвал съм да „си гледам живота“. Ям три пъти на ден. Лягам и ставам. Работя. Чакам да ме пенсионират и да умра. Случвало се е, казах, не само веднъж, правил съм и това, докато някоя вечер, някоя сутрин, в един най-обикновен миг пред окото ми се изправи отвесният камък, магнитният, коленете ми отмалеят, пулсът ми се разбърза и онзи неописуем вик-шепот ме хласне отвътре като вълна…

И тръгвам отново — към поредното, нежеланото, неизбежното падане в неуспеха.

Все едно дали разумният мъж следва поръката на детето. Все едно дали тласъкът идва отвън. Тръгвам, защото така искам. Добре ми е като гледам високия ръб. Нима тези неща не са основание?

В началото ръбът се наричаше професор по химия. Страхотен учен! После той беше прославен спортист. Борец, световен шампион — някакво чудо! Все едно — никак не стигнах дотам. Не зная точно защо. Опровергах в някаква степен оптимистичната максима: „искаш ли много — успяваш“. Мисля, че исках до края. Не пощадих нищо в стремежа, всичко бях хвърлил по тази посока. А резултата — вече го знаете. Разбира се, по дългия път с многократното падане, с времето вече се сетих за много неща. Например за това, че не от всеки човек става всичко. Че има спортове, изкуства, професии, все едно — които просто някому се отдават, а другиму не. Че до върха стигат само онези, на които точно този вид се отдава и едновременно те жертвуват всичко за него.

Просто накрая се сетих, че изведнъж и за мен е дошло времето, когато повече зная, отколкото мога.

Това трябва да е било в рейса или малко преди, все едно — идеята да хвана някой друг и него да дигам нагоре, да му помагам, да не го оставям да падне, преди да е стигнал заветния ръб — тази идея ме подлуди! Вярвах си страшно. Не виждах как може да сбъркам. Аз ли да сбъркам — който познава всичките начини за пропадане? Виждаше ми се невъзможно. Достатъчно беше само едно: да има кого да издигам. Да има един юноша като мен — загледан по същия начин в ръба, — когото да подхвана в изранените си от падания ръце. Какво съчетание, мислех си — в мое лице знаещият и неуспелият, в негово — можещият и младият! И каква по-добра почва от тези момчета тук, в интерната — недогледани, недовъзпитани, често изкупващи всъщност чужди вини — момчета жадни и оскърбявани, ловки и непреклонни, способни на всичко?

Глупакът аз — с такива луди надежди започнах…

Без да се сетя за най-простото и очевидното — впрочем мой много стар недостатък, — без да ми дойде на ум, че ако е било толкова лесно, те нямаше да са тук, в интерната. Та аз чак сега — след големия обир, след нашето пълно и гръмко колективно пропадане — помислих онуй, което и слепите знаеха: малолетни престъпници, сополиви бандити и кретени, типчета отсега и завинаги извън правилата. Извън обществото и закона. Извън тази стара и нова, променлива и вечна, окървавена и изконна, знайна и неписана книга за човешкото поведение, която Хомо Сапиенс си е платил твърде добре със своята срамна и велика история — от маймуната досега.

Стана дума за плащане — ето че и аз трябваше да платя сладостната си първоначална химера. И то по възможния най-горчив начин. Тъкмо след първото опиянение. Тъкмо след като вече можех да се кълна, че от тези момчета тъкмо аз ще направя едно малко, но истинско чудо.

Директорът ме повика към обед, последен — когато първите коментари и бяха затихнали. Той беше много спокоен. Посрещна ме прав, снизходителен, обърна ме гръб и така заговори.

— Какво мислиш бе… Бабов?

Свих рамене. Но той не ме гледаше.

— За какво… другарю директор?

Той помълча може би цяла минута и каза, загледан в прозореца:

— Ами за времето… за какво друго? Дали „ще запази характера си“ или ще има „променлива облачност, на места с превалявания“?

След това се обърна към мен и ужасно ми се изсмя. Не даже обидно. Убийствено. Като че ли това негово изсмиване уреждаше и приключваше нашите отношения, докато сме живи и двамата.

— Не ви разбирам… — пак свих рамене, много естествено и максимално неловко.

— Има си хас — каза той, — след като даже аз теб не разбирам. Ела нещо да ти покажа.

Приближих се до прозореца и проследих погледа му навън.

— Забелязал ли си тая дантела? — каза директорът, като сочеше с очи голямата желязна ограда на интерната.

Опитах да се усмихна.

— Какво мислиш ти? Че е поставена там за украса ли? Или да спира топката, когато твоите приятели играят?

Той така произнесе думите „твоите приятели“, че трябваше да се обидя.

— Другарю директор — реших да се защитя поне с интонация, — аз все още не разбирам защо ме извикахте.

— И въобще няма да разбереш — каза той. — В това съм убеден още от първия ден. Само изпълнявам задължението си на директор. Трябва да те смъмря, това поне разбери… Да ти се скарам заради поредния „тараш“ на лавката и даже да те накажа.

— Защо?… Каква връзка имам аз с този обир?

— Пряка, моето момче! — извика той силно. — Съвсем пряка връзка, ако не даже и подстрекателство!

Премигах и се втренчих в очите му.

— Ти, изглежда, знаеш как да се бориш и как да научиш тях да се борят, но от педагогика не разбираш ей толкоз! Ясно ли ти е?

Той ми сочеше с пръст връхчето на десния си показалец и като че ли се опитваше да ме хипнотизира.

— Защото твоите двама, д’Артанян и Гарибалди, направиха този „тараш“! Защото ти ги изостави, след като взе другите да се борят!

— Аз ги наказах. Те бяха наказани.

— Точно така. Сега те тебе наказват! Сега ти си наказан от тях! Сега те наказаха всички ни!

Гледах директора глупаво, все още не знаех какво точно говори. Изглежда, той схвана това и ми обясни.

— Виж какво, драги ми Бабов, аз не съм този… гад, който всичките, тук си представяте. Аз съм само първият поред нещастник в това училище, който през целия си живот е пълнил една каца без дъно! И поради това съм научил няколко правила. Сега те извиках, да ти кажа най-важните от тях.

Директорът се закашля, след това си дигна единия крак на стола и продължи, облакътен на коляно.

— Първо, най-малката обида на когото и да било от нашите възпитаници води моментално и неизбежно до престъпление. Второ, престъплението е единственият начин, по който тези… наши възпитаници могат да отреагират своите преживявания. Трето, единственият начин да не ги обижда човек е непрекъснато, с всичко да ги обижда. Това е една защита за тях, разбираш ли? Четвърто, всички учители и възпитатели като теб, които внасят „нов морал и човечност“ в това училище, досега са се проваляли! Пето, най-голямото удоволствие на малолетния дегенерат е тъкмо това — да те подмами и да те сгромоляса! И шесто, и седмо, и сто и десето!… Достатъчно е да запомниш каквото ти казах сега, ако не искаш да се замислям над твоето преждевременно уволнение.

— Другарю директор, аз ви благодаря за напътствията, но, първо, все още не разбирам моята собствена вина за последния обир. И, второ, не съм длъжен да мисля така, както например мислите вие, нали?

— Разбира се, че не си длъжен! И — външно взето — не си с нищо виновен.

Той се наведе към мен и прошепна:

— А всъщност си! Ти разбунтува и без това разбунтуваните души на д’Артанян и Гарибалди, заведе другите в града, остави ги тук и те трябваше да си отмъстят! Толкоз ли не разбираш!

Мълчах, защото мислех. Този човек очевидно познаваше „материала“ отлично и в най-тънки подробности. Но не можех да възприема неговите съвети. По-скоро не исках да ги възприемам. Поне докато мога. Разговорът ни продължи в същия дух още малко, след това той ми обясни, че обирът изобщо не го е тревожел и че единствената му грижа съм бил аз. Предпазвал ме от увлечения и горчиви последствия. Мислел за моето бъдеще. Бил съм все пак толкова млад.

Приказката му беше и умна, и добронамерена — в това нямаше капка съмнение. И все пак, когато излязох от кабинета му и след минута видях някои от момчетата, аз бях отново и още по-дълбоко убеден, че никога, никога няма да мисля така, както мислеше той.

Няколко от момчетата бяха се скрили в една работилница и дебнеха от там всеки мой жест, всяка от стъпките ми по двора след излизането от кабинета. „Разсеяно“, за секунда аз зърнах очите им.

И в този момент сякаш пак зърнах ръба — моя ръб на скалата, недостижимия — който още по-силно ме мамеше. Мене и тях — тези великолепни нещастници…

Исках да мисля така, вярвах си силно — сега вече наистина знаех, че ще го мисля и ще го вярвам до края.

Докато паднем с момчетата заедно.

Или докато видя някой от тях на върха му.