Правилата

Заинатените характери имат едно много важно предимство — нещо, което успях да открия едва тук и сега, при последното сгромолясване на мечтите ми. Това е огромното предимство на краткотрайното отчаяние. Разбира се, става дума за съвсем крайни инати — такива, които или се застрелват веднага след неуспеха, или пък „се надигат из собствените си развалини и започват отново със същите средства и воля“ — както се казва в едно много великолепно стихотворение.

Първият час при момчетата беше ужасен. Идваше ми да ги набия всички до един, като ги почна по дневника, от буквата „А“. Някак си успях да устискам, поприказвах им, колкото можех, след това реших изведнъж, че просто трябва да продължим всичко нормално. Всъщност нямаше някаква особена заповед на директора, която, да речем, забраняваше нашите тренировки. Нито някой бе заявил официално, че състезанията на моите млади борци се отменят. А и не виждах друг по-добър начин да се укрепи разстроената психика на момчетата, освен редовните тренировки. Не беше минала седмица, когато една сутрин им казах:

— Трябва да усилим нашата подготовка. От днес преминаваме на системата и спортния режим за националните отбори. Ще поискам от директора разрешение да ви намали с два часа на ден трудовото обучение, което време ще прибавим към тренировките.

Не мога да забравя как ме изгледаха. Ганди преглътна и каза:

— Другарю Бабов, извинявайте, ама вие… наистина ли си вярвате?

— На какво?

— На това, че… Споменахте за републиканското…

— Е?

— Нищо — сведе очи Ганди. — Аз мисля… Ние така мислим, че…

— Няма да ни огрее — изтърси безцеремонно Гаринчев. — Бас слагам и аз, че тая няма да я бъде.

Всъщност самият аз не бях сигурен никак, че директорът ще разреши участие в републиканското. Затова бях писал на Юлия — моя колежка, чийто съпруг имаше отговорен пост в министерството. Молех я да му обясни всичко, което аз обяснявах в писмото, и да ме подпомогне само в това — да заведа момчетата на републиканското. Вярвах, че ще успея, разчитах много на Юлия, но все пак рибата беше още в морето, момчетата стояха насреща ми без илюзии — какво можех сега да направя?

Каквото правех всеки път, когато нещо се изплъзва от моята власт и от ръцете ми — усмихнах се, колкото успях убедително и промених темата бързо. После започнахме тренировката. Последното, което казах по повода, беше:

— Всичко това не е ваша работа, господа. Вие мислете за тренировките и се пазете от двойки, защото с двойка няма да пусна нито един, ако ще и да се разплаче. Хайде, започваме!

Карахме я така, нямаше особени произшествия. От време на време Костов и Богданов идваха да ни гледат. Елена — още по-често от тях. С нея няколко пъти разговаряхме дълго, тя ме разубеди да искам от директора извънредните два часа за тренировки.

— Той мисли много повече за парите, които се харчат или печелят, отколкото за другите всъщност много по-важни неща. Веднага ще си направи сметката, че губи всеки ден по четиринадесет трудови часа. И то заради някакви тренировки, на които винаги се е мръщил.

— А ако някое от момчетата вземе шампионската титла? Когато почнат да пишат за него? За нас, за училището изобщо?

— И това няма особено да го развълнува.

Бяхме отвън, пред оградата на интерната. Попитах я:

— В такъв случай какво ме съветваш да правя?

Тя помълча малко и изведнъж се усмихна:

— Да ме заведеш тази вечер в града, ако нямаш някакъв друг ангажимент.

Сигурно съм я погледнал много глупаво, защото тя се засмя почти с глас.

— Имам рожден ден. Каня те да го отпразнуваме заедно.

Не знаех какво да направя. Едновременно всичко това беше и смешно, и не. Подадох ръката си така, както младши сержантът пред строя подава ръка на майора. Измънках:

— О, тогава… честито!… Желая ти всичко най-хубаво… Аз… Защо да не отидем в такъв случай?

— Идеята не е моя — каза тя. — Щом съм започнала, нека да кажа поне всичко. Не знам даже дали сама щях… Момичетата поискаха. Направиха ми подарък една покривка, бродирана от всичките. И пожелаха да те поканя. Аз обещах и ето че го направих.

— Интересно. Много… приятно — чувствувах на лицето си някаква странна и неудобна опънатост като от силен одеколон след бръснене. Въобще говорех глупости.

— А знаеш ли те какво казаха още?

— Да. Тоест не, разбира се.

— Момичетата казаха, че ти си най-хубавият учител, какъвто изобщо са виждали! И ме помолиха непременно да ти го кажа.

— Ама аз… Ти… защо така…

— И даже аз малко ревнувах, защото те обичат повече, отколкото мене. А са те виждали толкова малко.

— Много съжалявам. Тоест това е… радостно. В колко ще тръгнем надолу?

— Аз мога още сега. Но по-добре след половин час.

Разбрахме се така — след половин час на спирката — и се разделихме.

Когато се прибирах през двора, момчетата ме зяпаха от засада. Имах чувството, че живея в един стъклен кафез и никога от никого нищо не мога да скрия.

Когато много по-късно споделих тази мисъл с един мой близък приятел, той каза: „Това е моментът, в който ти си остарял“. Но това беше много по-късно, казах, сега съвсем не го знаех и бързах да остана сам.

Преди да излезем с Елена, попаднах пред някакво огледало. Оправях си вратовръзката двайсет и шест пъти. Разглеждах се като под микроскоп. Думата „хубав“, която ми бяха пратили онези нещастни момичета, казана така просто от усмихнатата уста на Елена, не ми даваше мира.

И тази дума имаше необятно красив смисъл, защото никой не знаеше по-добре от мен една малка, но твърде важна и очебийна подробност — аз винаги съм си бил грозен. Така бях се родил. Такъв щях да си отида.