Правилата

Вечерята с Елена мина така, както съм си представял подобни вечери от книгите. На отиване говорихме незначителни глупости, в ресторанта — на вечната тема: учениците.

Беше ми притеснено, макар че тя се държа повече от чудесно. Пихме вино и танцувахме. Не можех спокойно да държа очите си в нейните, освен за секунда, защото думата „хубав“ ме караше да се чувствувам като без дрехи. Най-приятно от всичко беше това, че тя вярваше искрено в моите илюзии за момчетата. Беше готова да се обзаложи, че рано или късно аз ще извадя от интерната републикански шампиони и големи борци. В този момент ми се искаше да я разцелувам. Казах ѝ го на смях. Тя — също на смях — каза, че нямала нищо против.

— Още повече, че днес ми се полага, нали?

— Разбира се! — допълних аз.

И ставаше още по-невъзможно да я целуна. Просто нямаше как, защото твърде много се разбирахме. Всичко беше прекалено наред. Нищо не виждах за преодоляване. Цял живот бях се тренирал срещу противници, които се бранят. Освен физическите хватки на борбата, изглежда, и характерът ми бе станал такъв — бранещ се от атаки, атакуващ срещу някаква отбрана. Как да посегнеш на някой, който просто стои? Гледах я усмихната срещу себе си, мила и добра, хубава (истински, не като мене) и си припомних случая с моя приятел боксьор, който загуби финала на европейското първенство точно по същия начин, както губех сега аз.

Моят приятел водеше отлично до средата на третия рунд, всички вече го виждахме шампион, когато внезапно получи удар над диафрагмата и рухна. Десетте секунди не му стигнаха да се изправи, противникът му спечели мача и титлата. Още в съблекалнята той ми обясни — с червено-лилаво лице — как е станало всичко. Впрочем аз също бях го видял. Двамата са в атака, размяна на удари до пълно изразходване, но чисто — съдията няма основание да се намеси. Идва един миг, в който силите от двете страни са изчерпани. Боксьорите си вплитат един в друг и спират. След крачка назад и на двамата те продължават играта. Обикновено съдията, когато забележи клинча (вплитането един в друг), командува „Стоп!“. Боксьорите трябва да спрат всякакви действия, след това той командува „Брек!“. Те се отделят един от друг с крачка назад и след командата „Бокс!“ започват отново играта. Този път, за който става дума, съдията не каза „Стоп“ — нещо, което също се случва. Боксьорите трябваше да действуват по неписания, естествен, инстинктивен закон — сами да се разделят, да отстъпят назад и тогава да почнат отново. И нашият приятел направи точно това — отдели се, готов да отстъпи назад. В този момент дойде фаталният удар — оказа се, че противникът е имал още капчица сила и че е можел да напада незащитени. Впрочем скърцането на зъбите от страна на моя приятел беше не толкова за изпусната титла, колкото за това, че са го свалили по непочтен начин. Формално обаче и фактически законно, тъй като нямаше никаква команда от съдията.

В същото положение сега аз се отказвах от титлата „целувач“ срещу хубавата и усмихната Елена. В началото, когато смътно съзнавах всичко това, разговаряйки с нея за други неща, изпитвах онази засилваща се неловкост, присъща на разочарованите от себе си, но по-късно заедно с виното (и може би тъкмо от него) реших, че е по-добре да загубя, отколкото да спечеля, нападайки беззащитни.

А как мечтаех да мога да ѝ обясня всичко това…

Прибрахме се късно с такси. Изпратих я до вратата. Тъй като тя бе платила (след много упорита битка с моето разбиране за кавалерство и стократно повтаряне, че има рожден ден), поканих я пак да излезем.

— Кога? — попита тя.

— Ами когато искаш. Когато си свободна.

— Аз винаги съм свободна.

Не знаех какво да река.

— Избираш си един ден и ми казваш.

— Добре. Може да е и скоро.

— Когато искаш.

— Аз… пък не те попитах колко навърши тая вечер. Не е неловко, нали? Много си млада, за да е неловко.

Елена се усмихна, помълча малко и изведнъж стана малко сериозна.

— Двайсет и шест години — каза тя, — три месеца и осемнайсет дни.

— Моля?

— Днес навършвам точно двайсет и шест години, три месеца и осемнайсет дни — повтори тя. — Лека нощ, Коста.

И се прибра.

Казах „лека нощ“, когато вече я нямаше.

Прибрах се със самочувствието на лъв.

Но това не трая много дълго, защото още същата нощ, когато си представях как отново се виждаме, как всичко с Елена е още по-хубаво, разбрах изведнъж, че целуването пак ще се отложи. Тук бях много силен — сам и в леглото, — но там, с нея, работата беше съвсем друга. Помислих си кога ще бъда силен изобщо — толкова и пред другите, колкото сам? И ми трябваше само секунда, за да го знам окончателно: когато докосна ръба. Все едно аз или някой, подпрян на ръцете ми. И пак забленувах за успехите на момчетата, разговарях мислено с тях и с директора, съчинявах до Юлия следващото писмо.

И дълго гледах облаците в прозореца с блестящи от месечината краища и отново обяснявах всичко на всички — толкова просто и убедително, че те нямаше как да не се съгласят.

Наистина защо така — в представите на човека — всичко е просто и лесно? Какво е това, което стои между нас хората и ние много рядко успяваме да си кажем един другиму всичко? Защо мисленият контакт с другите е неизмеримо по-съвършен, отколкото онзи, който в действителност се постига? Всички сме българи, всички живеем на този прекрасен, неголям къс от земята, всички зависим от всички — какво имаме да преодоляваме помежду си?

Ах, как хубаво всичко обяснявах сега на директора — сам в стаята, в тъмното и в леглото — как той ме разбра идеално; държах му ръката по братски, гледах го право в очите, така, както и той гледаше мене.

Сънища, сънища…

Красиви мои илюзии… Директорите всъщност никога не те гледат тъй; никога ти, подчиненият, не ще хванеш по братски ръката им. Слушай, на тебе ти трябва една сила, те само пред нея се укротяват. Изведнъж стават сговорни и добри, умни и отзивчиви, щедри и великодушни. То и това е игра всъщност, както и цялото им високомерно „директорство“, но по-добре една игра на доброто, щом няма другото съвършенство.

И тъй — сила! По всички закони на битката. Ловко и неотстъпно. Дръзко и деликатно. Въобще силно.

Не можах да заспя дълго. Гледах небето в прозореца и си помислих как въздухът също така е невидим, но съществува около земята. Като онова, което ни пречи да се доближаваме и да се разбираме идеално. Сетих се още, че който се опита грубо да преодолее онова невидимо нещо, в което е обвит другият, може да изгори. Както горят метеорите. Жалко и много красиво. А може би смислено за нас, живите, които тъй или иначе неизбежно се стапяме. Както и да постъпим в живота си.

Тогава защо човек да не остави поне една много гореща и ярко светеща диря?