Правилата

Голяма бомба излезе това копеле новия даскал. Елате някой път да ни видите в часовете при него. Не знам какво е в семинарията, обаче трябва да е нещо такова. Братче, всичко е чисто! Като на кино! Това нокти, коси и така нататък — ставаме за изложба. Понеже — остави нас, — но Бабов е гявол и половина.

— Не за друго — вика, — ами като имаш нокти, например при борбата или при друга игра, можеш да одраскаш противника си. А и той не е длъжен да ти прегръща мръсния врат, нали?

Иди му кажи копче. И все така, баламската, ни кара да правим каквото си иска. Царо ходи зелен. Тоя Бабов му извади окото. Проваля му теорията, че сме рецидивисти и идиоти. И още нещо: Царо хич не обича да харчи пари за училището, като че ли ги дава от джоба си. А Бабов непрекъснато измисля по нещо. Първо ни взе екипи — гащета, гуменки, фланелки с номера на гърба. Сини и червени. Сега пък му иска брезент, ще си правим тепих. Обаче Царо не дава. Той само гледа да кяри от нас. Все нещо за бачкане ще ни измисли. И то какво бачкане мислите? Ако е стока, на нас ли ще го дадат? Както и да е, брезентът беше обещан при положение никакви гафове да не стават до края на месеца. Тоест, дванайсет дни без произшествия. Нещо, което не е бивало, откакто е построен интернатът. Обаче тоя път като си казахме помежду си и — край! Леле, да бяхте видели физиономията на Царо, когато изтече и последният ден и той нямаше накъде да изшава. А оня, нашият даскал, направо се беше разхубавил. Не помня дали ви казвах в началото, покрай другото, че тоя Бабов, като го видиш, общо взето, искаш да се обърнеш на другата страна. Много е смачкан. Една плюнка — това е. Може да се яви на конкурс за кофти манекени, с големи шансове да спечели. Антимъж, както казва оная, дебелата Берта. Тя се казва Мария, не знам защо ѝ викат така. Дебела е, но защо ли пък Берта? Никой, освен мене и още един-двама, не знае изобщо, че тя се казва Мария. Та тя така каза, дебелата Берта, още щом видя Бабов. Антимъж, вика, все такива ще ви изпратят на вас. Санким на тях, фустите, им изпращат по-свестни. Мен, ако ме питате, те всички са там антижени, тези фусти. Техният „колеж“ е наблизо, от време на време се виждаме. Съвсем рядко, ако говоря за официалните срещи. Аз имам предвид другите. Когато се слиза от прозорците на втория етаж по навързаните един за друг чаршафи. Сигурно ви е съвсем ясна цялата работа, не може да не сте гледали „Ромео и Жулиета.“ За какво ставаше дума, че май нещо се отплеснах? Аз съм така, няма защо да се лъжем, като стане дума за фустите, много лесно се отплесвам. Не бързайте с изводи, това е само тук, в интерната. Когато бях вън, като другите, не мога да си спомня дали изобщо ми е минавало през ума. Сигурно не, защото иначе все нещо съм щял да измисля и да направя с която и да било. А не съм, ама никак, което си е. Тоест, не бях правил нищо от всичките там номера с фустите, преди да ме вземат в това училище. Виж тук вече нямаше как, понеже тая тема, как да ви кажа, просто си е модерна. Тя е една от основните четири теми в нашия лаф помежду ни. Много пъти съм изчислявал, бройката е съвсем точна. Другите три са: бързите начини да се правят мангизи, спортът, приятелството. Подчертах думата бързи, защото съм забелязал това вечно, много глупаво недоразумение по въпроса за правенето на мангизи, така, както го разбираме тук и както се опитват да го тълкуват отвън. И вие знаете прословутия лаф „лек начин за печелене на пари“. Този лаф — обзалагам се — го има поне по осем пъти написан в досието на всеки от нас. Лек начин значи, така ли? Тогава защо не се опитате и вие? Та ако е толкова леко да краднеш например, нали досега нищо няма да е останало на земята. Напротив — ето аз какво ще ви кажа — нашите начини за правене на мангизи са съвсем трудни. И ние тук самите, зад оградата, сме едно доказателство за това. Значи според вас е леко да се обере нощем един магазин? Или да се бръкне на някого в джоба така, посред бял ден? А да се качиш на третия етаж по водосточната тръба, само за да се убедиш, че прозорецът е затворен добре? Опитайте само веднъж и тогава ще си говорим. Все едно, точната дума всъщност е бърз начин да се печелят пари. Но най-малко лек, нали. Както и да е, думата беше за друго, но все пак да свършим и работата си с фустите. Те са едната от четирите теми. Не можеше да не опитам и това. Излязох веднъж по чаршафите и така нататък, после се случваше пак да излизам. Проблеми няма, или по-скоро има един — дали и те ще успеят да се измъкнат. В повечето случаи успяват. Веднъж в тъмницата ми се случи така, че не разбрах точно кой беше. Тогава в началото ми се видя смешно, а по-късно ми стана гадно. Три или четири месеца след това изобщо не съм си помислил. Стана дума за проблеми: аз имам един много голям: дали, ако не бях вкаран тук, щях да си продължа тъй, без никаква особена мисъл за някакви си момичета? Или интернатът въобще няма нищо общо с това, а то си е просто във връзка с моята възраст. Толкова мисля и никак не мога да разбера. Както например и една друга история — тая с цигарите. Понеже не помня от кога пуша, значи не зная какво е да не се пуши. Сега трябва да ги откажа за някое време, за да зная и другото. А не мога, защото тук нямам възможност. В смисъл човек може да се откаже от нещо, което той притежава. А аз, както и другите тук, обикновено не притежаваме дори фасове, с изключение на така бързо свършващите се дни след някой успешен тараш.

Не съм забравил — лафът ни беше за туй, как Бабов направо се беше разхубавил. (Въобще не забравям, главата ми е достатъчно празна, за да си позволи и това.) Фино обръснат, ризата като Фанфан Лалето, даже носът му като че ли беше се поизправил. Бам при Царо, за мангизите. А Царо сега накъде? И не за друго, вие кой знае какво ще помислите! А само защото идеално разбира, че ако не удържи и той на думата си, на другата сутрин интерната го смятайте разрушен из основи! Кандиса като момиченце и ето ни след три дни в града. Добре забелязахте, нали? Ето и ни — мене, Детето, Ганди и Бабов в града. Майчице! Ние в града! Ама подстригани, ама излъскани… И най-важното, че Бабов, който просто не знаеше какъв риск е поел, изобщо не ни чете „конско“, преди да излезем. Само ни изгледа и каза:

— Разчитам на вас. Знаете как се излиза оттук. Просто залагам изцяло на вас.

Гений. Лично аз в този момент бях по-сигурен от милицията. Ганди Му вика и той:

— Другарю Бабов… за мен бъдете абсолютно спокоен.

— За трима ни — каза Детето. — Няма какво да говорим.

И тръгнахме.

Рейс.

Хора.

Никой не те знае какъв си.

„Моля — вика ми един, — ако обичате“. Ужас. А магазини — така!

Даскала си върви, хили се и приказва, изобщо не му пука. Гений, нали ви казах. И от какво да му пука, след като бяхме му обещали?

Избрахме брезента, той го плати. Ганди и Детето се хванаха за пакета.

— А сега — вика даскалът, — имаме достатъчно време да се отбием в едно кафене. Бива, нали?

Ега ти, и ние като всички. Влизаме, сядаме. Той поръчва разни баклави и щуротии. По една цяла чиния за всекиго. Айде сетне по едно кафе, по кока-кола, стана една, както си става на нашите си фиести, само че сега денем и официално. Засърбя ме изведнъж мозъка и му викам:

— Другарю Бабов, много ли е… има ли начин аз да изпуша една цигара например?

Ганди почти изскимтя (зная и на него как му се пушеше точно сега), а даскалът мълчи и ме гледа, мълчи и ме гледа, докато най-сетне го измисли:

— Имаш ли цигари?

— Да — викам.

Правех си сметката, ако случайно кандиса, да си побъркам в джобовете и да кажа, че съм ги забравил. Но той не се съгласи. Взе да ми развива ония теории, че имал намерение да ни прави борци, истински спортисти и да ни води на състезания. Нещо, с което и друг път ни е будалкал, но сега, тук всичко това ми се видя възможно, майка му стара! Както излязохме за брезента, защо да не ни пуснат на състезания, не е ли така? От това още повече ми се пушеше. Ганди гледаше фасовете из пепелника пред нас, както змия гледа факира.

— Какви цигари пушиш?

— Каквито паднат — отговори вместо мене Ганди.

— Аз пък не пуша — каза Детето.

Вбеси ме това копеле! Обърна се против нас значи, говедото, за да се сложи на даскала.

— Ясно — вика Бабов, — става въпрос в момента какви имаш.

Започнах бъркането по джобовете, но то, разбира се, не можеше да продължи вечно.

— Пари имаш ли? — пита ме Бабов.

— Не.

— Не ти ли пращат?

— Кой?

Счупих му черепа, без да искам. Леле, да бяхте видели очите му, когато изфъфлих това „кой“…

— Той… — започна Ганди, обаче се отказа, без даже да го погледна.

Не мога да ви опиша какво става с мен, когато някой ми зададе подобни въпроси. Не мога, казах, и значи няма да ви описвам. Живи са и двамата, само това казвам, да не си помислите другото. Ех, де да беше другото. Обаче, хайде да си продължим нататък. Какво беше? А, да — даскалът поръча една малка „стюардеса“ и келнерката (никога не съм виждал такива бели ръце) донесе пакетчето сравнително бързо.

— Моят съвет е да се откажете. Още в тоя момент — каза Бабов. — Ето, защо да не ви почерпя, но нали ви казах сто пъти: аз ще ви направя борци. Истински. Може би… големи борци.

— Те да не пушат двамата — казах аз, като имах пред вид Ганди и Детето. — Аз какво?

Между другото Ганди бе успял да запали преди мене.

— Как така какво? — дръпна се даскалът. — Та ти да не си нещо слаб или глупав?

Стана ми смешно. Викам му:

— Абе за глупав може и да не съм, но тия двамата… нали ги знаете.

— Те са в по-тежките категории, ти си в по-лека. Какво от това? Има световни шампиони по четиридесет и осем килограма, знаеш това.

— Знам — казах.

А, честно казано, никога не бях мислил и за това. Просто в този момент ми дойде на ума, че борбата съвсем не е спорт само за великани. Има си всякакви категории и така нататък. Попитах го дали той пуши, исках да го почерпя (с неговата почерпка макар), но той само поклати глава.

— Никога ли?

— По принцип никога.

— Ама не сте ги научили изобщо? — вика Ганди.

— Като мен, значи — пак се обади Детето. — И аз никога не съм пушил.

— Аз питам него — викам му на Детето. — Не тебе!

Бабов взе една цигара и я запали. В тази секунда го съжалих за пръв път. Умирам, когато някой ми се лигави с цигара, без да я пуши, както се пуши! Извърнах главата си да не го гледам, даже ми идваше да угася и моята, но все пак с крайчеца на едното си око забелязах, че той дръпна навътре дима по-мъжки от мене. Без кашлици, сълзи и лиги. Пушеше копелето като хамалин!

— По принцип никога, но се случва. Ето сега, заради вас, заради хубавата компания и хубавата работа, която днес свършихме. И заради приятелския ми съвет да ги откажете. Ще направя в училището отбор, който ще участвува в състезания. Вас, тримата, вече съм ви определил в този отбор.

— Като къде… например — обади се Детето, — можем да участвуваме в състезания?

— Навсякъде. Защо къде?

— Е, как…

— Така — Бабов се ухили. — Както се участвува в състезания. Ако спечелите първото, ще идем на второ. Ако спечелите и него, ще продължим по-нагоре и тъй.

Ганди беше си изпушил цигарата. Угаси я и пита:

— И докъде?

— Докъдето загубим.

Детето си изпи кафето като боза, облиза се и се ухили — същински простак. Вика:

— Ами ако не губим?

Бабов разпери ръце, ама адски доволен от лафа в момента.

— Ако не губите… не знам. Ще видим. Мога да ви представя в националния юношески отбор.

Идиотът говореше сериозно, честна дума ви казвам. Не ми се е случвало досега да не разбера в същия миг кой как говори. Не лъжеше, не ни будалкаше никак. И все пак ние се засмяхме. Луд човек — нас ще ни вземат за национален отбор! А Ганди взе, че му го избъбря в лицето:

— Нас ли да ни вземат там?

— Защо не? Стига да преценя, че няма да ме изложите. Да добиете техниката, която трябва, издръжливостта и още много други неща.

Той се чукна с пръст по челото.

— Това са… хубави приказки — викам аз, — обаче…

— Какво обаче?

Нямаше смисъл да му обяснявам. Въпреки че сам мислех така: майка му стара, щом днес дойдохме тук, защо пък да не ни пуснат на състезания? И ако вземем да ги търкаляме разните мамини синчета, защо пък да не ни заведе там, където е юношеският национален отбор. Я си представете, че Ганди например вземе, та изтъркаля и национала? Ами Детето? Мамка му и копеле — на това, което е титуляр в моята категория — то пък да не би да е от желязо?

Казвам ви — нещо ми прилоша от радостна злоба. Нищо не исках — само да зърна това копеле, което беше национал в моята категория и което ходеше нагоре-надолу из чужбина. Леле!… Погледнах го Ганди — беше позеленял. Чоплеше едно възелче на покривката. Оня пък, Детко, блееше тъй, че джуката му щеше да падне на масата. После и не помня какво си говорихме, само знам как пристигнахме в интерната. Цял митинг ни направиха ония добитъци. И после две нощи не спахме, докато им разправяхме на бунаците как сме си „гурали из градо“ като графове. Как всеки е правил каквото си иска (тука, разбира се, малко се украсява) и най-много това — как сме седели на една маса целия ден, и сме си сърбали леко кафенцето — тримата балами, плюс един много страхотен човек, какъвто си беше наистина даскалът.